Лето

Кувалдин
   Кончился праздник цветов, ожиданий и надежд. Коса прошлась по лугам, душистый клевер лежит мертвый, и адское солнце безжалостно сушит его. Лысые пятна на Балканских горах побурели, леса немеют в истоме. Кукушка тихо вздыхает, и горькие ее жалобы наполняют ущелья. Злорадно тараторит сорока, подсмеивается, кричит:
   - Вот видите!
   Над полем, будто в печи, колышется марево. Всюду царят тяжкий зной и ленивая тишина. В полях видны работники, напоминающие опустившихся на землю странных больших птиц. Они работают молча и кажутся издали неподвижными, прикованными к месту жарой.
   Среди полей тянется широкое белое раскаленное шоссе. Оно безлюдно. Выстроившиеся по обе стороны старые вербы посерели от пыли, истомились от жажды, унылы и подавлены, словно возвращающиеся из тяжелого похода солдаты. Порой там вздымается тонкой, высокой столбушкой вихрь, похожий на женщину с ребенком на руках; быстро крутясь, он медленно исчезает в пространстве.
   Зной долит. Вот где-то в полях вспыхнул было, как пламя, громкий, дружный девичий смех - и умолк.
   Где ты, веселая, цветущая, улыбчивая весна?
   Посеянные тобой богатые надежды всходили в душе вместе с первой травой, и небо орошало их верой! Где жажда обновления, наполнившая весь мир с первым дыханьем весны? Сбылись ли малые и великие чаяния тысяч влюбленных сердец, так жаждавших майских ночей и соловьев? Что сталось с искрами, которые зажгла весна, -с подаренными цветами, венками, ароматом роз? Где птенчики, высиженные в скрытых от враждебного взгляда гнездах? Родители их уже больше не дружат между собою, летают порознь и не ищут друг друга.
   Зной. Никто ни к чему не стремится. Душа сыта. Зреют, перезревают плоды, падают и гниют.
   Завтра дохнет осень, холодная, сдержанная, благоразумная, встреченная без восторгов. Потому что лето выжгло их все.


===============
Свърши се празникът на цветята, на очакванията и надеждите. Коса мина по ливадите, миризливата детелина лежи мъртва и адско слънце немилостиво я суши. Плешивите петна по Балкана посивяха, горите глъхнат омърлушени. Кукувицата мълчаливо се вайка из тях и нерадостните й мисли пълнят усоите. Злорадо кряска сойката, подсмива се и вика:
— Ха, видяхте ли!
Над полето трепери мараня като в пещ. Тежка задуха и ленива тишина цари навред. По нивите се виждат работници, накацали като странни едри птици. Те работят мълчаливо и отдалече изглеждат неподвижни, сковани на мястото си от горещина.
През сред полето се простира широко, бяло, нажежено шосе. То е безлюдно. Старите върби, които се редят от двете му страни, са посивели от прах, зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от тежък поход. Там се издига отведнаж тънка, висока вихрушка, прилична на жена с дете на ръце, сви се бързо и бавно-бавно изчезна из нивите.
Задухата натежа. Някъде из нивите избухна като пламък висок, дружен момински смях и млъкна.
Къде си весела, цъфтяща, усмихната пролет? Твоите изобилни надежди растяха в душите заедно с първата трева и небето ги поливаше с вяра! Къде е жаждата за обновление, с която първото дихание на пролетта бе изпълнило света! Сбъднаха ли се малките и големи въжделения на хиляди влюбени сърца, които чакаха нощите и славеите на май? Що стана с искрите, които пролетта запали, що стана с подарените цветя, с венците, с аромата на розите? Къде са малките птиченца, които се измътиха в скритите гнезда. Родителите им не дружат вече, хвъркат самички и не се търсят.
Задуха. Никой нищо не чака за душата си. Пресита. Зреят, презряват плодовете, окапват и угниват.
Утре ще духне есента — студена, въздържана, разумна, посрещана без възторзи. Защото лятото ги изгори всичките.


// Перевод с болгарского языка рассказа Елина Пелина "Лято"