Автор- Братислав Либертус
Смелият Филиз се страхувал! Та той много добре виждал краката, които всеки ден вървели насам натам по асфалта… Филизът все още бил малък , - толкова малък, че още не се виждал от пукнатината, от където той виждал всичко.
И въпреки всичко се стремил натам, към светлината, за да се извиси над асфалта , по който вървели невнимателните човешки нозе, безчувствени заради обувките си, и , освен това, винаги забързани на някъде… Много страшно!
Смелият Филиз и сам разбирал , че изборът му прилича на безумие. Но не искал да отстъпва…
Скоро се съмнало, когато открили, че нежните листенца на Филиза започнали вече да се виждат над повърхността на асфалта. А значи, че днес всеки момент някой можел да го настъпи…
„Е, може би днес ще умра и няма да се мъча…”- обречено помислил Смелият Филиз.
Но днес учудващо никой не го настъпил. Подметките на хорските обувки се стоварвали съвсем наблизо почти цял ден, някой път много много близо!
И всеки път сърчицето на Филиза спирало от страх, а после започвало бясно да бие, та нали опасността била толкова близо!
А подметката… А подметката, сгромолясвайки се, тутакси отлитала, а Филизът си оставал и изглеждало толкова странно, че до сега е жив…
С приближаването на нощта стъпките оредели, а после съвсем стихнали: хората легнали да спят…
Филизът въздъхнал с облекчение:
-Хух, жив съм!
-Рано е да се радваш!- дочуло се изпод асфалта.- Утре непременно ще те стъпчат. Стига един ток и няма да те има! Въпрос на секунди е. Как не са те стъпкали още днес!- мрачно предвещавал Благоразумният Филиз.
Смелият не му отвърнал нищо. А и какво ли би могъл да му каже?...
Част 3
През нощта филизът се съвзел от преживения стрес, успокоил се, отпочинал и пораснал…
Настъпил нов ден.
-Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- чул Филизът. Това бил метачът с метлата- метял тротоарите. И между другото приближавал Филиза.
-Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- Се чувало все по-силно.
Филизът потреперал от страх: „Господи…!”
Скрибуц! Скибуц! Скрибуц!- оглушително звучало все по- близо. Филизът виждал, как страшната метла помитала всичко на пътя си..
- Е това е всичко, прощавай се с живота си! Вчера не те стъпкаха, та сега метлата ще те изтръгне с корените! - предрекъл Благоразумния. - И ти ще повехнеш, а аз ще продължа да живея! За всичко е виновна твоята горделивост, превърнала те в безумец!
Ето че метлата замахнала над главата на Смелия Филиз...
- Скрибуц!!!
- Ох! - извикал от болка той: клонките на метлата го одраскали по нежните листенца. Но той останал.
- Какво ти казвах! Ако ме слушаше,сега нямаше да стане така! – се карал Благоразумния.
Смелият само мълчал насреща, протягайки към вятъра своите ранени листенца... Болеше!...
Но днес, учудващо, никой не вървял, и целия ден било безлюдно: оказало се, че е дошъл понеделник, почивен ден.
За едно денонощие драскотините по листата зараснали, и Филизът станал още по-силен и висок. Започнал новия ден.
- Е, днес със сигурност се готови да умреш! - казал Благоразумният, когато движението на крака се възобновило.
- За какво ми говориш за това през цялото време? - попитал Смелият.
- За да се опомниш! – се карал онзи.
- Предлагаш ми да загърбя слънцето, и да раста в противоположна нему посока?
- Да! Ако искаш да живееш!
Смелият Филиз въздъхнал:
- Не.Не желая такъв живот за себе си...
- Ама разбери! Желая ти доброто! – се притеснявал Благоразумният.
Смелият не отвръщал нищо... Той виждал крака, и се страхувал. Те се сгромолясвали съвсем наблизо,както и преди, заплашвайки всеки момент да го стъпчат. И отново сърчицето му изтръпвало от страх, а устните шепнели молитва...
Краят на деня вече наближавал, когато нечия безчувствена подметка все пак го настъпила.
- Ау! - извикал Филизът, опитвайки се да стане.
-Какво ти казвах! – извикал гневно Благоразумния. – Това ти е предупреждение от Бога, за да се опомниш!
Смелият само мълчал... А и какво можел да каже?
И изведнъж заваляло. Хората избягали, всичко опустяло. Само дъждът валял ли, валял, целувайки с дъждовна вода раните на малкия смачкан Филиз.
После паднала нощта. На сутринта Филизът отново бил здрав, и стоял изправен.
И отново бързащите хорски крака ходели насам-натам, и не забелязвали малкия Филиз...
По обяд отново небето се смрачило, и отново завалял дъжд, прогонвайки търговците и купувачите по домовете им. Дъждът валял дълго, монотонно ръмейки до вечерта... После през нощта малко поутихнал, и сутринта отново заръмяло, до пладне. И едва след това небето, най-накрая,се прояснило. Но на пазара вече никой не дошъл...
част 4
През тези дни Филизът много пораснал, заякнал, и вече заприличал на малка фиданка. И когато сутринта търговците и купувачите отново се срещнали на пазара, - най-накрая забелязали Смелия, - когато някой от купувачите се спънал в него.
А когато човек на равно място се спъва в нещо по някаква причина,то винаги гледа, в какво се е спънал.
- Ау! - извикал от болка Филизът.
- Ау, ама тук расте нещо! - учудено възкликнала жената с интелигентен вид, леко склонявайки се над Филиза.
- Хм! - изкоментирал небръснатият мъж със стисната в зъбите цигара, - и тутакси си продължил по пътя, забравяйки за Филиза, като за нещо несъществено.
Впрочем, жената също нямала време много да се замисля за съдбата на Филиза. И тя, дарявайки го със своето благосклонно внимание само за секунда повече от мъжа – също така забързала по своите задачи.
През този ден повече никой не обръщал внимание на Смелия, и повече никой не се спънал в него.
В края на деня надигнал глас Благоразумният, не съумял да сдържи леката си насмешка:
- Мислиш, че ти е провървяло, нали? Мислиш,чеса те забелязали и веднага всички ще започнат да ти се кланят? Ха! Как ли пък не! Имаш късмет, че изобщо не са те счупили! Но забележи: просто имаш късмет, не повече! А късметът - знаеш ли какво е? Онова, което се случва не винаги! Смели, погледни истината в очите: по начина, по който си избрал, никога не ще станеш Дърво! Чуваш ли? Никога! Защото, ако нете счупят, то ще те изтръгнат с корените и ще те изхвърлят. Хората не обичат да се спъват!
Смелият Филиз не отвръщал нищо на това, само много тъжал. Освен това, рана на стъблото боляла: когато жената се спънала в него, то неволно одрала малко от нежната кора в самата основа.
Филизът изпитвал болка, но още повече му се плачело от безпомощност, че е едно НИЩО и не му е по силите да се промени: нито да премине на друго място, нито да извика: "Ей! По-внимателно! Аз раста тук!"...
- Господи, та защо не мога да вървя като хората! Та нали те живеят някак без корени??! - тихо проплакал Смелият.
- Правилно! Пореви, пореви! А аз ти казвах, предупреждавах те! Казвах ти: следвай ме, слушай съвета ми, иначе ще съжаляваш! Не пожела да слушаш - сега сърбай попарата на своя глупав инат. А аз, между другото, вече въплъщавам това, за което може само да си мечтаеш! И забележи: никой не ме е настъпил нито веднъж! И не може никой да настъпи! А ти – и да ревеш, и да не ревеш... - раздразнено се караше Благоразумният...
част 5
Минала още една нощ, и започнало да се забелязва, че Смелият още повече пораснал, и още повече заякнал, а раничката на стъблото зараснала с нова коричка...
И сутринта краката отново заприпкали, и отново някой се спънал в него.Този път било момиченце. Тя се спънала толкова силно, че дори едва не паднала, - но, за щастие, се държала за ръката на майка си, и затова се задържала. И отново няколко човека погледнали, в какво се спънало момиченцето.
-Ама какво е това! И къде гледат чистачите? Защо не изкоренят този плевел? – възмутила се майката на малкото момиченце.
Но, за щастие, тя била твърде заета със собствените си грижи, и затова не и дошло на ум да го отскубне сама. А момиченцето още било твърде малко, за да взема собствени решения, - затова то също не сторило нищо. Само пъхнало палеца на лявата ръчичка в устенцата си и започнало да го смуче по навик...
В този миг наблизо бил един мъж, който пазарувал. Когато майката на момиченцето изказвала възмущението си - той също неволно погледнал в какво се е спънало момиченцето. Но, взирайки се по-внимателно, казал със спокоен и делови тон:
- Ама това не е бурен! Това е или Храст, или Дърво.
Смелият Филиз даже се ободрил, протегнал листенцата си към мъжа, викайки:
- Аз съм Дърво! Ще стана Дърво!...
Но хората не го чували.
- Нима? - отвърнала учудено търговката, обслужващата мъжа, и също погледнала любопитно Филиза: - Наистина! Ле ле !...
- Той трябва да се огради с някаква ограда, за да не го счупят, - казал мъжът. И добавил: - А когато порасне и заякне, ще е нужно да се пресади някъде на по- благоприятно място.
- А с какво да се загради? - притеснено попитала търговката.
- Еми на първо време поне с тухли! - намерил решение той.
Търговката отбелязала:
- Та нали сега всички ще се спъват в тухлите?! - изразително отворила очи тя, очаквайки отговор от мъжа.
- Хм... и това е вярно... – замислил се той за минута, а после се усмихнал хитро: - Въпреки че, от друга страна, нали тук и без това се спъват: ако не в тухли, то във фиданката!
- Ами да, така е... – съгласила се търговката, и предложила: - Ами, тогава хайде поне да го покрием с кутия!
- И някаква пръчка да сложим! - подел мъжът с игрива усмивка.
Скоро намерили и тухли, и кутия от зеленчуци, и цели три пръчки, - които, забивайки от различни страни в прорезите на кутията, завързаха отгоре с носна кърпа...
След като се порадвали на съоръжението, всички се разотишли, и денят продължил...
Много хора онзи ден любопитствали:
- Какво е това тук, което сте построили?
И търговките отвръщали с усмивка:
- Ама там има малка фиданка! Представяте ли си, пробила е направо в асфалта!
- Брей! – се учудвали те и казвали с усмивка: -Е, значи, така му е било писано, да порасне точно там!
- Да, да! - кимали търговките, и всички се радвали и им било хубаво...
част 6
Добре и било на Фиданката! И вече съвсем не я било страх. Тя расла и се радвала на живота...
Но скоро започнало да и става тясно в кутията. Тя стигнала чак до дъното на кутията, и вече листенцата и се превивали, опирали се в нея... Тревожно започнало да става на душата на малката Фиданка!
- Забравиха те хората! Покриха те с кутия и те забравиха! - казал Благоразумният отново, което вече и самият започнало да го тревожи. И предричащият му глас се раздавал глухо из-под асфалта: - Скоро ще ти стане толкова тясно в кутията, че ще се прегънеш в него, и така и ще си останеш завинаги уродлива! А аз - ще си раста право, от страни!
Но, въпреки прогнозите на Благоразумния Филиз, същия ден те чули:
- А как е вашата Фиданка? Поне погледнете, как е там!
- Ей сега ще погледнем! - весело отвърнала същата търговка, приповдигайки кутията. И удивено възкликнала: - Ей, ама как е пораснала! Тук в кутията вече е време да се прави дупка!
- Еми носете кутията насам, сега ще ви направим дупка! – засмял се търговецът от другия край.
Отнесли кутията, и скоро я сложили отново над Филиза и през голямата дупка на дъното на кутията Смелият добре виждал слънцето, и той му се радвал, протягайки своите сочни зелени листенца…
На Филиза му станало още по-спокойно и всеки ден той растял все по-бързо. И скоро хората започнали да си казват, да го пресадят на друго място, - но понеже все не стигали до там, си остана там до следващата пролет.
А пролетта решили, че вече е късно да го пресаждат, тъй като корените под асфалта се разширили, и значи, щом все едно трябвало да се поврежда пласт асфалт, то нека поне корените си останат непокътнати. Обаче – Дървото ще прави сянка...
И така си го оставили.
*** *** ***
И веднъж си вървях лятото по пазара, и видях насред тротоара голямо вишнево дърво. И всички желаещи,минавайки край него, могли да вкусят от плодовете. И аз също скъсах няколко плода. И знаете ли, те бяха толкова сладки!
А от страни, там където бе пръстта , растеше още една вишна. Но тя бе малко по-малка. И когато се приближих до дървото, за да вкуся от плодовете му... то установих, че ги няма... Дървото съвсем не дава плодове.
Перевод: Веселина Русинова
Оригинал:
http://www.proza.ru/2012/10/16/1488
http://www.proza.ru/2012/10/16/1495
http://www.proza.ru/2012/10/16/1498
http://www.proza.ru/2012/10/16/1503
http://www.proza.ru/2012/10/16/1515