приказка от Генка Богданова
Някога, някъде, къде и кога не знам, на необятната божия земя, под синия лазурен небосвод, живяло едно малко, но сплотено семейство. Майката – нежна, любяща и всеотдайна като всички майки по света, се трудела от тъмно-до тъмно, за да отгледа и възпита добре децата си – момче и момиче. Така й повелявало не само майчиното й сърце, но и обетът, който дала пред любимият си съпруг в предсмъртния му час.
Много млад починал бащата на Красен и Надежда. Наследството, което им оставил, своя пример и бащините заръки, било безценно, но то можело да засища само жадните им за обич сърца и да окрилява смелият им, силен дух. За съжаление то не слагало хляб на трапезата им, не можело да поправи течащия покрив на бедната им къща, нито за смени овехтелите им и омалели дрехи с нови. И все пак, майката и децата били щастливи, че са наследили от него сладки спомени за бащини ласки и обич и доброто му, честно име, което носели с гордост.
Умни, почтени и трудолюбиви били Красен и Надежда. Помнели и изпълнявали добрите бащини заръки. А и милата си, отрудена майчица жалели. Ставали рано, призори заедно с нея и веки от тях започвал да върши нещо полезно. Надежда била изкусна плетачка на дантели като майка си и щом привършвали домакинските си задължения, двете сядали под дебелата сянка на стария орех пред къщата и чак до заник слънце премятали тънките игли в сръчните си ръце. Хубави били изплетените от майката дантели, но не можели да се сравняват с онези, които плетяла Надежда. Изпод нейните ръце се появявала чудно красива и тънка като паяжина дантела. Свилената прежда блестяла на слънцето като сребърна мрежа от росни капки, отразяващи слънчевите лъчи. Майстор била Надежда. Въображението й раждало неповторими и никъде невиждани преди дантели със сложни и фантастични мотиви. Тайната на нейното изкуство се криела в това, че тя извайвала с ръцете си мечтите, които се раждали в нейното чисто и чувствително моминско сърце.
А какво правел Красен докато майка му и сестра му се трудели над дантелите, които им поръчвали богатите жени от града? момчето на вдовицата също имало добро сърце и чуден божи дар. Преди обяд Красен обикалял гората и върбалаците и избирал най-подходящите дървета, от които след обед, седнал под сянката на ореха майсторял чудни резбовани и писани ракли за моминските чеизи, иконостаси, рамки за икони и звънки тамбури. Изпод умелите ръце на младия майстор от дървото се раждали невиждани цветя и птици, слънца и звезди, огнени змейове и небесни ангели, които красели изработените от него предмети и радвали очите и душите на хората, които ги поръчвали.
Но най-много Красен обичал да изписва и извайва с длетото или четката си бели лястовици и нежни гълъбици. Тримата работели заобиколени от красивите цветя в малката им градинка, упоени от техният им аромат, галени от лекия ветрец спотаен сред огромната корона на ореха и заслушани в песните на птиците, шепота на гората, тихият ромон на старата чешма и най-вече в зова на сърцата си.
А когато вечерта разпуснела черните си коси, небесният свод заискрявал от милионите ярки звезди и светлоликата луна царствено изплувала сред звездната си свита, Красен вадел от раклата писан кавал с меден глас и изливал душата и мечтите си в сладки вълнуващи мелодии.
Тъй минавали дните им. Майката полека-лека стареела, смалявала се някога стройната й, гиздава снага, вече не можела да държи иглите и да помага на Невена да изпълни поръчките, но все още се държала на крака и се молела да доживее да види Красен и Надежда задомени за добри и почтени хора и да се порадва на внуци преди да последва любимият си съпруг във вечността.
Един ден, откъм най-тъмната и непроходима част на гората се задала черна колесница, впрегната в черни като най-тъмната нощ коне. Спряла пред къщата на вдовицата и от нея слязла загърната с дълъг черен плащ възрастна жена. Тя имала дълбоки, черни очи, гледащи мрачно, тънки, сурово стиснати устни, сиво – жълта, сбръчкана кожа на грозното лице и костеливи ръце с дълги остри нокти. Цялото й същество излъчвало хлад, било неприятно и отблъскващо.
Тя посочила с кривият си пръст Невена и с груб глас наредила:
- Тръгни с мене, девойко! Избрала съм те за жена на любимия си син Змей Горянин. Видял те е да плетеш глупавите си дантели и кой знае защо е решил, че не иска друга за жена, освен тебе.
Скочила на крака майката на Невена, прегърнала скъпата си дъщеря и отговорила:
- Благодарим ти, черна жено за оказаната от теб и сина ти чест, но моята дъщеря не може да се омъжи за твоя син. Момиче с толкова светла и чиста душа не може да живее в мрачните пещери на горските пущинаци като змейова невеста. Търсете змеица за булка на Змей Горянин! Аз не давам дъщеря си за нищо на света!
- Проклети да сте и ти, и дъщеря ти!- извикала разгневена майката на змея, която била могъща магьосница. – От днеска - нататък ти, стара , неразумна жено ще се превърнеш в котка. ще „предеш“ край огнището и всеки ще те подритва и навиква, че се ленива и безполезна. Гордата ти дъщеря ще превърна в лястовица. Да прелита земи и океани, да „плете“ от кал и сухи треви гнездото си, но никога да не дочаква в него зимата в родния си край!
Проклела ги грозната вещица, шибнала с камшика враните си коне и изчезнала в гората с черната си каляска. По това време Красен търсел в гората яворово дърво, от което да изработи нова гъдулка, която му поръчал гъдуларят от съседното село. Когато най-после се завърнал вкъщи, заварил вратата широко отворена. жарта в огнището изгаснала, а от майка му и сестра му – никаква следа. Само една стара котка лежала до недовършената дантела на сестра му и го гледала с тъжните си, насълзени очи. разтревожен Красен не обърнал внимание на погледът й, който сякаш искал да му каже нещо. Той се взирал се в сивата, прашна лента на пътя, който идвал откъм селото, тичал около къщата, надничал в килера, но не открил нито майка си, нито любимата си сестра Надежда.
Старата котка неотлъчно го следвала, галела се в краката му, търсела разтревожения му поглед с ласкавите си очи, докато притесненият момък най-после й се скарал и я напъдил навън. Минали се ден-два – три…, а от любимите му жени – ни вест, ни кост. потънали сякаш вдън земя и никой, нищо не знаел за тях. чакал момъкът, чакал и накрая решил да тръгне да ги търси по света. Сложил в торбичката си най-красивата дантела, изплетена от сестра му, последната питка, омесена от добрите ръце на майка му и верният си „другар“ – медният кавал.
Тръгнал без път и посока, но сърцето му подсказвало, че трябва да върви право към усойната вековна гора. Някакъв неясен копнеж го водел натам и му шепнел, че там трябва да търси изчезналите внезапна жени. Вървял Красен, вървял…Слънцето залязло зад тъмните сенки не вековната черна гора. Месечината услужливо огряла , за да му сочи скрития в мрака път., а звездите страхливо трепкали около нея, сякаш предчувствали някакво ново нещастие.
Най-после, малко преди полунощ Красен навлязал в тъмните дебри на омагьосаната гора и спрял уморен на една поляна, за да дочака утрото и изгрева на слънцето. За да прогони тягостната тишина и да разведри натежалото си от мъка сърце, момъкът запалил с огнивото си огън, облегнал се на дънера на едно дърво и засвирил с кавала трогателно жална мелодия. Приведен над кавала, той ронел бистри сълзи за майка си и Невена, отчаян, че не знае къде да ги търси и дали ще ги открие.
Изведнъж, като полъх на ветрец, момъкът доловил тъжна въздишка. Вдигнал поглед нагоре и какво да види? На дървото, точно над главата му стояла нежна гълъбица, досущ като онези, които извайвали сръчните му ръце. Тя имало го гледала с тъжните си сиви очички и дълбоко въздишала. Трепнало сърцето на Красен. Протегнал ръка към нея учуден ,че такава птица броди нощем из усойните дебри на тъмната гора. От цялото си сърце пожелал тя да кацне на рамото му, за да я погали и приласкае, да я успокои и прогони тъгата й. Сърцето му шепнело, че именно тази мила гълъбица била неговата най- сладка мечта, че това, което го теглело към гората не било само желанието му да открие майка си и сестра си, а, че самата съдба била предопределила да открие и да обикне тази чудна бяла гълъбица. Но щом Красен протегнал към нея ръка, тя плеснала с криле и отлетяла, отнасяйки със себе си частица от душата на момъка.
Едва дочакал утрото момъкът отново тръгнал през гъстата гора, търсейки следите на изчезналите си близки. Очите му жадно търсели сред гъстите корони на дърветата да открие и бялата гълъбица. Вървял, вървял, а гората ставала все по- гъста и усойна. Пътеката се губела сред тревите, не срещнал нито една жива душа, която да му посочи накъде да продължи. Отчаял се Красен. Нито назад искал да се върне, нито напред без път и посока да продължи. седнал разтревожен на един камък, обронил глава умислен и в този миг усетил, че някой докосва ръката му. Вдигнал очи и видял старата котка с ласкавите очи, която до този момент неотлъчно го следвала незабелязано през гората.
- Ех ти, упорита Писано, - продумал Красен и погалил котката. – само ти ми липсваше в този пущинак. Аз съм изморен, гладен и отчаян, не мога на себе си да помогна, камо ли и за тебе да се грижа…
Но неочаквано котката му проговорила с човешки глас:
- Мило момче, забрави ли, че в торбата си носиш последната омесена от майка ти питка? Тя е като майчина благословия за тебе. Отчупи парче от нея и си хапни. Хвърли залък и на мене от нея и силите ни ще се възвърнат, за да продължим с тебе по пътя, който ни е отредила съдбата.
- Но откакто тръгнах на път мина много време. Питката ще е станала твърда като камък
- Ех, мили Красене, хляба замесен от майчините ръце с любов винаги е мек и вкусен. Отвори торбата и погледни в нея, ще видиш, че носиш най-сладкия хляб на света!
Послушал я момъкът, отчупил парче от питката и след няколко залъка усетил как гладът му се засища, а силата в уморените му нозе му се завръща. нахранил и котката с ласкавите очи и понечил да тръгне отново на път, но се спрял, защото изобщо не знаел в коя посока да поеме.
- Чурулик! Чурулик! – зачуруликала над главата му малка бяла лястовичка. Спуснала се към него, после се издигнала нагоре и полетяла напред, сякаш го молела да я последва. Като тънките игли, с които сестра му плетяла своите дантели играела и трепкала пред очите му раздвоената опашчица на лястовичката, а самата тя се виела и кръжала над главата му, насърчавайки го да продължи напред.
Последвал я успокоен Красен. Разбрал, че бялата лястовичка, символ на човешките надежди и вярата, иска да му посочи верния път и тръгнал след нея, следван неотлъчно от котката с ласкавите очи, която мъркала и се галела в краката му, като че ли му давала кураж да продължи напред. най-после, привечер на третия ден бялата лястовица спряла полета си над една поляна и внезапно се крила от погледа му. През поляната течало и бълбукало сладко изворче с кристално-чиста студена вода. навел се Красен да се напие и да наплиска лицето си, но изведнъж откъм храсталака дочул плач и тежки въздишки7
„Дали не е моята бяла тъжна гълъбица?“ –помислил момъкът и надежда трепнала в сърцето му. Но откъм храстите чул молба за помощ.:
- Помогни ми, млади момко! Моля ти се от сърце, помогни ми! Аз съм малка горска самодива и както всяка нощ дойдох със сестрите си да се изкъпя в изворчето. Но докато сплитах дългите си руси коси, свилената ми риза падна във водата и тя я отнесе. Сега няма с какво да се облека, за да се върна вкъщи при сестрите си. Знам, че в торбата си носиш скъп спомен - дантела, изплетена от сестра ти. Моля ти се, дай ми я, да се покрия с нея и аз ще ти стана посестрима. Помогни ми в бедата, а когато ти си в беда повикай ме и аз ще ти помогна.
Въздъхнал момъкът, но нали бил с добро сърце, бръкнал в торбата си и хвърлил върху храстите увитата в бяла кърпа нежна дантела. Грабнала я самодивата, наметнала се с нея и излязла на поляната пред Красен. Сякаш слънчев лъч разкъсал мрака. Прекрасна била малката самодива. Красива като Зорницата, лека и изящна като пеперуда, с очи сини като незабравки и дълги до петите руси коси, блестящи като свилата, от които била изплетена дантелата на Надежда. Надигнала се на пръсти, протегнала ръце, прегърнала и целунала слисания момък, а след това го хванала за ръка и го повела към самодивския си дом. Посрещнали ги сестрите й, изслушали разказа на малката си сестричка, порадвали се на невиждано красивата дантела, изплетена от човешки ръце и благодарни за сторената добрина попитали Красен:
- Кажи ни, добри странниче, какво искаш за сторената на любимата ни сестричка добрина?
- Нищо не искам. Така ми повелиха сърцето и човешката ми съвест. - скромно отговорил момъкът. Позволете ми само нещо да ви попитам. Не сте ли виждали в тази гора майка ми и сестра ми, които изчезнаха от дома ни преди една седмица? Не зная накъде да тръгна, нито къде да ги търся, а не мога и не искам да се върна у дома без тях. Те са всичко скъпо, което имам на този свят. А и за друго жадува сърцето ми. Снощи видях в гората чудно красива, но много тъжна гълъбица. От цялото си сърце мечтая да я открия и ако има нужда от помощ, да й помогна.
- Ех, добри човече, с много трудни задачи си се захванал, но ние ще ти помогнем, защото го заслужаваш! Майка ти и сестра ти бяха прокълнати и омагьосани от вещицата Тъма-Тъмница, затова, че майка ти не даде Надежда за жена на сина й Змей Горянин. А бялата гълъбица, която е пленила сърцето ти е принцеса Сияйна – омагьосана от вещицата по същата причина. Ако имаш смело сърце и в него много любов, ще трябва да се изправиш лице – в лице с двете страшилища – вещицата, с нейните магии и огнедишащия й, грозен и жесток син Змей Горянин.
- Трудно ще се пребориш със змея, но още по-трудно ще ти е да избавиш любимите си хора от силните магии и тежкото проклятие на Тъма Тъмница Освен това, майката на змея има три живота. първият е скрит в кристално топче, което носи в коремчето си малка мишка, вторият – в коремчето на малка мушица, а третият – в устата на отровна змия. Ти ще трябва да откриеш вещицата и сам да я лишиш и от трите й живота. Само тогава ще отслабне силата на Змей Горянин, а магиите ще бъдат развалени.
Отчаял се Красен, но не се отказал от намерението да спаси любимите си хора. Мисията му била много трудна и почти неизпълнима, Как ще открие и познае мушицата и мишката в тази огромна гора, дори да успее да простреля с лъка си в сърцето вещицата? Тогава котката с ласкавите очи докоснала ръката му, замъркала нежно и му казала:
- Не се отчайвай, мило момче! Легни си край извора да си починеш, а докато ти спиш, аз ще открия и ще ти донеса мишката с първия живот на Тъма-Тъмница. - После го погалила с опашката си и в този миг клепките му натежали и Красен заспал спокоен сън на тревата край сладко ромолящия извор. Докато той спял котката дебнела край пещерата на злодеите и щом мишлето пазещо първия живот на вещицата подало носле, за да се поразходи и напие с вода, тя се хвърлила , захапала го за вратлето и го занесла при Красен. Разпорил момъкът коремчето му, а от там паднало малко като пшеничено зрънце кристално топче и цопнало в извора. Разтревожен, той се чудел как ще го открие, когато една нежна ръка се подала от водите на изворчето и му подала блестящото топче. Счупил го бързо момъкът с един камък и в този миг грозен рев разкъсал тишината откъм пещерата, а пред очите на Красен оттам излетяла малка сребърна мушица и се изгубила във въздуха.
- Ами сега? Трябва да имам криле и очи на сокол, да открия и убия тази малка летяща твар. как ще се справя с тази непосилна за човешките възможности задача?
Тогава на помощ му се притекла бялата лястовичка. Цял ден летяла нагоре-надолу и нашир под небето, но накрая успяла да хване и да му донесе сребърната мушица, криеща втория живот на вещицата. Смазал я върху камъка Красен и откъм пещерата отново проехтели вик и болезнен стон. Вещицата изгубила и втория си живот, но все още имала още един, пазен от отровната змия, спяща под камък в пещерата. Тя се събудила, изпълзяла от пещерата и се нахвърлила за захапе момъка с отровните си зъби.
Замислил се Красен, как да усмири опасното влечуго, за да го убие. Тогава се сетил за медния си кавал, извадил го от пазвата си и засвирил на него омайна мелодия. Подмамена от сладките звуци, змията се заслушала, главата й клюмнала и тя заспала дълбок сън. Скочил момъкът към нея с един голям камък, размазал главата на змията и счупил кристалното топче с последния живот на вещицата. След тежък предсмъртен стон настъпила отново тишина. но в този миг се извила страшна вихрушка. Затрещели гръмотевици и от небето се спуснал огромен грозен змей, от чиято уста излизали ужасни пламъци и грозен рев. ноктите му приличали на остри саби, зъбите му – като огромни секири.
Сепнал се Красен и се отдръпнал назад притеснен. Как ще се справи с тази огромна хала, когато освен кавала си, няма никакво оръжие? Но не напразно мъдрият народ е казал: „Направи добро и ще намериш добро“. И този път помогнала младата му посестрима- малката самодива. подала на момъка вълшебен меч. Изпълнен с надежда и благодарност за помощта, Красен събрал всичките си сили. Замахнал наляво и отсякъл главата на змея. Замахнал надясно и съсякъл грозното му туловище. Бликнала черната му катранена кръв , лумнали последните пламъци от отсечената глава на Змей горянин и изпепелили грозното чудовище. Щом и змеят последвал вещицата към ада, където им е мястото пред смаяните и пълни с радостни сълзи очи на Красен , котката се превърнала в скъпата му майчица, лястовичката – в добрата му сестра Надежда, а тя водела за ръка чудно хубава девойка омагьосаната и превърната м гълъбица принцеса Зорница. Прегърнали се щастливи четиримата, благодарили от сърце на малката самодива и се прибрали в смълчания си, тъжен дом, който отново светнал и се изпълнил с песни и весел смях. Оженили се Красен и Зорница и заживели в любов и сговор, заедно със старата им мъдра майка и прочутата майсторка на дантели Надежда, която се омъжила за най-добрия майстор - златар в царството.