Разказ от Генка Богданова
Пак е юли. Датата е 17 - третият ден от „Горещниците“. Най – жаркият и най-тъжният за мен ден от годината. Земята е като тлееща жарава, слънцето ни обсипва с пламтящи искри от небето, но сърцето ми така гори и е премаляло, че не усещам нито тънката струйка кръв, протекла от напуканите ми устни, нито изгарящия дробовете ми въздух, нито болката в изранените си от стърнището нозе и от големите, спукани вече мехури на ръцете си, причинени от шестчасовото непрестанното въртене на сърпа на тази омразна за мене нива, с която толкова много се гордее свекърва ми. Някъде далече зад себе си чувам гласа на леля Тона. Тя е „слабоумната“ не омъжена сестра на свекъра. След смъртта на мъжа си, свекърва ми я беше „прибрала“ у дома, уж да не е сама и да има кой да се грижи за нея, а всъщност, за да има още една здрава и силна физически ратайкиня, която да й работи безропотно като вол за единия хляб.
- Раде, - провикна се отдалече леля. – запей някоя весела жътварска песен, че поне на душите ни да стане по-весело и ле-ко! Няма в селото по-добра певица от тебе, лелиното…
Не се обърнах назад да я погледна. Нито можех да й отговоря заради задушаваща ме заседнала „буца“ от мъка и гняв в гърлото ми.
„Ех, лельо, лельо, ти май наистина не си наред с главата, щом ми предлагаш да пея? И то точно днес!?“ – помислих си, изпълнена с болка, придърпах още по-ниско над челото си черната забрадка, която носех вече цяла година, наведох още по-ниско глава и зароних едри, горчиви сълзи, над пожънатите ръкойки. Ако не бяха алчността и инатът на проклетата ми свекърва, днес щях да съм на гроба на детенцето си и да „пея“ с цяло гърло жалната "песен" на ограбената си и наранена душа:
- Чедо, чеденце, свидна моя рожбичко! Моя първа, трепетно очаквана радост и непоносимо тежка, майчина мъка! Моя не живяла и без време погубена надежда! Бог да накаже лошата ти и алчна баба, на която й се досвидяха парите, с които можехме да те излекуваме! Ден и нощ нараненото ми сърце жали за теб, сине, а умът ми отказва да приеме и разбере онова, което каза баба ти ни каза, когато я помолихме да ни даде пари, за да те заведем в града и да те лекуваме:
- „Не може! – отсече тя. - С тези пари ще купя още една нива в „Дюзлюка“ Вече съм се спазарила с човека.
- Ама, мале, детето е болно, може да умре ако не го заведем на доктор и да го лекуваме! – продължи да й се моли баща ти, а тя сложи ръце на кръста, погледна го изпод вежди и изрече още по-грозни и безсърдечни думи:
- Слушай, сине, не е страшно да умре детето на чифчията. Млади сте, здрави сте, ще си родите друго. Страшно е да ти умре вола, че, за да купиш друг пари ти трябват. Лошо е да нямаш ниви, които да оставиш в наследство на сина си!
Попариха ни тези нейни думи. Като вряла вода заляха тревожните ни сърца, но бяхме безсилни, защото и парите, и решението как да се харчат, бяха нейни откакто беше останала вдовица.
Всичките мъки, обиди и унижения, които съм изтърпяла от нея загърбих и можех да й простя. Но никога няма да забравя и да простя най-големият й грях. Не мога да забравя деня на твоята смърт, мила рожбице. Беше точно на този ден преди една година. Пак беше жътва и пак беше третия ден от „Горещниците“. На този ден хората не работят и почитат Св.Илия от страх да не ги накаже с гръм и огън. Но баба ти нямаше търпение да отиде на голямата нива, която купи с парите, които ни отказа за твоето лечение. Чувстваше се важна като чорбаджийка и бързаше да приберат богатата реколта от тежка, зряла пшеница.
Ти изгаряше от треска и кашляше лошо, затова този път баща ти отказа да тръгна и аз с тях за нивата с болно дете. Не се съгласи с думите на майка си, че под крушата на сянка може да ме люлее петгодишното момиченце на по-голямата му сестра. Скараха се жестоко и баща ти ядосан тръгна към нивата с наетите жътвари. Тогава свекърва ми, която не можа да преглътне обидата, че синът й се е противопоставил на нейното решение, дойде в малката ни стаичка, където те държах в прегръдките си и те кърмех и властно ми нареди:
- Щом ще мързелуваш вкъщи, свърши поне една полезна работа, снахо! Заколи най-едрото пиле, свари яхния, замеси и изпечи бях хляб и като окъпеш детето и го приспиш, го донеси на нивата, за да се отсрамим пред жътварите. Да знаят, че не сме кои да е и да не ни одумват, че сме ги хранили със сирене и стар хляб.
- Ама, мале, как ще смогна с това болно дете до обяд? А и нивата е много далече от селото, до там сигурно има поне пет километра…
- Ще смогнеш, ще смогнеш, снахо! Като го окъпеш и накърмиш детето ще спи поне два часа. Ти си млада, пъргава, ще минеш през Тунджа и по черния път за по-малко от час ще пристигнеш и ще успееш да се върнеш. За всеки случай обади се на майка си да дойде да го нагледа по някое време. Ще те чакаме! Знаеш, че думата ми на две не може да скършиш!
- Мила рожбице, дали ти е било вече толкова зле, че и да плачеш вече си нямало силици, или си съжалило клетата си майчица, че почти цял преди обяд лежеше притихнало в люлката, та успях с последни сили да изпълня заръката на баба ти и да приготвя гозбата и топлите питки за жътварите. Сърцето ми беше свито на възел като те грабвах от време – на време, щом започнеше нов пристъп от раздиращата и задушаваща кашлица, която те мъчеше. Чудех се как ще те оставя и как ще те заваря когато се завърна от нивата. Не ми остана време да отида до другия край на селото, където живееше майка ми, но и не бях сигурна, че и тя може да остави болния си от рак свекър, за да дойде при теб. Окъпах те, препових те с чисти пелени, накърмих те и ти запях приспивна песничка. Успокоено ти притвори очички и заспа в люлката си. Три пъти тръгвах и се връщах от вратата, за да чуя дишаш ли, да пипна челцето ти за температура и да те целуна. Но нямаше как, почти тичайки тръгнах, натоварена с две бохчи топъл обяд за жътварите. Нямаше време да търся брод през реката. Вдигнах над главата си багажа и навлязох в кротките наглед води на Тунджа, които на това място се оказаха дълбоки до гърдите ми и едва не ме отнесоха. Щом стъпих на другия бряг и погледнах към гората, която трябваше да прекося, за да изляза на пътя към голямата нива, нещо прободе сърцето ми и то заби учестено в гърдите ми. Прилоша ми. Помислих, че е от усилието да премина дълбоките води на Тунджа, или от жаркото слънце, което грееше толкова силно над главата ми, че скоро щеше да изсуши мокрите ми дрехи.
Поседнах за миг на големия камък под сянката едно клонато дърво, за да се посъвзема преди да продължа, но нещо продължаваше да стяга сърцето ми като в железен юмрук. Страшна тревога обзе душата ми и нещо по-силно от страха пред свекървата ме затегли обратно към селото. Скочих, оставих бохчите под сянката на дървото и се втурнах като обезумяла назад през реката към селото. С последни сили стигнах до нашата къща, отворих вратата и се хвърлих към люлката ти, разтърсена от ужасно предчувствие. Грабнах те и притиснах до сърцето си потръпващото ти в предсмъртна агония малко телце. Залюлях те, сложих те на гърдата си и се опитах да ти вдъхна силици с майчината си кърма. Но ти само ме погледна тъжно за последен път с угасващия вече поглед на красивите си черни очички, закашля се за последен път и се отпусна безжизнено в ръцете ми. Завих като ранено животно. От душата ми извираше такава опустошителна мъка, премесена от вина и съжаление, че те бях оставила само` в последните ти часове, че имах чувството, че се давя и задушавам в тях. Спирах за миг, за да се вслушам с безумна надежда да доловя дишане. Притискай ухо до сърчицето ти, с надежда да чуя, че все още бие, че има надежда, но напразни бяха усилията ми да те скрия в прегръдките си и да те изтръгна от лапите на смъртта.
В този миг проклинах себе си, баба ти, и целия свят. В този миг угаснаха и последните искрици на надежда и вярата ми в Бог, който бе допуснал да живеят и да се радват на белия свят хора със студени, жестоки и пресметливи сърца, а позволи на смъртта да откъсне от сърцето ми най-скъпото, с което бе беше дарил. Та невинната ми, безценна рожба беше само на единадесет месеца. Душицата й беше ангелски чиста и невинна, а вместо да вместо да расте и да се превърне в силен, красив и достоен мъж, малкото ми момченце щеше да легне в студената, черна земя още преди да е проходило, преди да е проговорило и изрекло най-сладката и жадувана думичка: „мама“!
Унесена в тъжните си спомени и мрачни мисли, изобщо не бях забелязала, че черно-сиви пернати облаци са скрили прежурящото слънце над притихналото поле. Стреснаха ме зловещо проблясващи светкавици, последвани от разтърсващ небето и земята гръм. Изви се буря и докато се усетим от небето се изсипа порой от дъжд, премесен с градушка. Сякаш разгневеното небе наказваше грешниците дръзнали да пренебрегнат старото народно поверие, като погубваше отгледаната с толкова труд и пот богата реколта, покосявайки я с ледените буци които се сипеха от небето. Мъжете обърнаха набързо каруцата, но и този малък заслон не успяваше да предпази от гнева на небето единствените жътвари, дръзнали да излязат в този ден на полето. Градушката завари свекърва ми под старата круша. Не зная дали Бог най-после беше решил да накаже тази властна, сурова и алчна жена, или разгневеният Св. Илия бе решил да въздаде заслуженото от нея възмездие, но небето сякаш се разтвори, светкавица проряза да последен път облаците и над дървото падна гръмотевица. Тя разсече крушата на две, подпали събраните наблизо и струпани на куп кръстци с ожъната пшеница и заедно с тях отнесе в ада грешната душа на жената, която почерни живота ми.