Автор: Генка Богданова
Живяло в суровата сибирска тайга младо семейство с две деца – момченце и момиченце. Бащата бил лесничей, затова децата от както се родили живеели и растели в хижата, която била техния дом, сред тишината и спокойствието на боровите гори. Тя се намирала далеч от населените места, където децата можели да срещнат свои връстници и да имат приятели.
Ванюша и Наденка били още малки, за да ходят на училище, затова единствените хора, с които общували освен родителите им, били работниците от горското стопанство. Децата били кротки и послушни, а майка им и баща им ги обграждали с много внимание, любов и грижи, за да не се чувстват самотни. Братът и сестрата винаги били заедно и много се обичали. Ваня бил по-голям. Наесен щял да навърши осем години, а Наденка едва започвала петата си година. Деца, като всички деца. – може би ще си помислите вие и навярно се ще питате защо ви разказвам за тях.
Да, така е. Но имало нещо, което отличавало Ваня от неговите връстници и то много тревожело родителите му. Момчето се страхувало от всичко. Денем играело със сестричката си само на полянката пред дома им, защото се ужасявало от тъмната и мрачна гора, която ги заобикаляла. Страхувало се от блатата и мочурищата, от виещите през зимата гладни вълци, от непознати страшилища, които навярно се спотайвали сред дърветата…Вечер, мракът, в който се протягали дългите черни сенки на дърветата, направо ужасявал момчето. То дълго не можело да заспи, лежало будно, уплашено от писъка на совите, от стряскащите глухи гласове на бухалите, от тайнствените звуци, които като стонове долитали от дебрите на вековната гора.
Родителите му много се тревожели и постоянно се опитвали да го убедят, че тези страхове са напразни. Че не прилича на един бъдещ мъж и закрилник на семейството да се страхува и от сянката си, че наесен, когато тръгне на училище и разберат за страховете му, децата ще му се присмиват.
Един ден, бащата на Ваня решил, че е време да вземе момчето със себе си в гората. Той трябвало да обиколи поставените капани за дивите животни, които напоследък често се промъквали до хижата, примамени от гласовете на домашните животинки, които стопаните отглеждали за трапезата си. Бащата се тревожел и за сигурността на семейството си, понеже разпознал следите на голяма мечка на пътеката, която водела към малкото им стопанство зад хижата.
Въпреки нежеланието и страховете си, Ваня последвал баща си, озъртайки се плахо на всяка крачка. Той стискал здраво ръката на му и се притискал уплашено до него ако наблизо чуел крясък на непозната птица или вятърът разлюлеел гъстите клони на дърветата и засвирел, скрит в листата им тъжна, протяжна мелодия. Баща му се правел, че не вижда колко е уплашен и му разказвал за прелестите на планината, за вълшебството на бликналите от недрата й сладки и чисти изворни води, за звънливата песен на ручеите и пъстроцветната красота на поляните, отрупани с цветя и диви ягоди. Показвал му заложените капани и му обяснявал, че те имат за цел не да убият дивото животно, което се хване в тях, а да го уплашат и прогонят далече от техния дом, след като баща му го упои и отнесе в безбродните зелени гори. За вълците и мечките, баща му изкопал точно в края на пътеката по която се стигало до кошарата и курника , построени недалеч от хижата им, дълбок трап, скрит умело под клони и треви, за да примами и хване злосторниците. Завел го и до колибата на огромното куче-пазач. Дал на Ваня парче сушено месо и го насърчил да го подаде на кучето и да му позволи да подуши ръката му. Бащата през цялото време говорел на огромното, умно куче, че това е синът на стопаните му и е негов приятел. Пребледнял като платно и разтреперен от страх, Ваня едва не умрял когато кучето подушило и близнало ръката му, за да запомни неговата миризма.
Напразно докато обикаляли капаните, бащата на Ваня непрекъснато му говорел, че мъжът е опората и закрилникът на семейството, а той трябва да бъде силен, смел и да не се страхува от нищо…Но всичко било напразно, докато един ден се случило нещо, което разтърсило момчето го променило завинаги.
Семейството трябвало да отиде до града, за да набави продукти, да запишат Ваня на училище и да намерят квартира за майката и двете деца. Дълго увещавали Ваня да тръгне с тях, но той упорито отказвал да се качи на стария джип на баща си и да отиде в непознатия град сред чужди хора. До този момент семейството живеело спокойно и необезпокоявано в гор-ската хижа, затова се решили да тръгнат без него. Обещали му да се върнат привечер и да му донесат подаръци.
Останало само страхливото момче не посмяло да излезе от къщата, а си играело в нея. Наоколо царели тишина и спокойствие. Наближавал краят на лятото и Ваня с тревога в душата си мислел как ще се раздели с татко си и ще замине в града, за да започне училище. Утешавал се с мисълта, че майка му и сестричката му ще бъдат с него, но нали все пак на училище ще трябва да ходи сам, а там…
От тези тревожни мисли го стреснали гласовете на двама непознати мъже, които озъртайки се на всички страни и дебнешком се приближавали до хижата. Ваня ги видял през прозореца и сърцето му се запърхало като пленено птиче в гърдите му. От страх устата му пресъхнала и едва не припаднал като видял големият нож, който единият от мъжете носел в ръката си. Мъжът бил много едър и силен, а гъстата му рошава коса падала над челото му почти закривайки рунтавите вежди, надвиснали като стрехи над студени като на змия очи.
Другият мъж приличал на мечок и носел на гърба си раница, а в ръцете стискал дебела, чепата тояга. Момчето не можело да види лицето му, но чуло грубият му глас:
- Нали ти казах, няма никой! Видях ги да се качват на джипа и да тръгват за града. А на километри от тук няма жива душа, тъй, че хижата е наша с всичко ценно, което намерим в нея!
- Абе, тук едва ли ще намерим нещо ценно, но съм сигурен, че пушката на лесничея и патроните му са тук. Може и пистолет да има. Трябва да се въоръжим и да се снабдим с храна и дрехи за дълъг път.- отговорил му успокоения му приятел.
- Прав си! Сигурно отдавна са разбрали, че сме избягали от затвора и ни търсят вече. Скоро може и с вертолет да ни погнат. А и кучетата на надзирателите са добре обучени да откриват следите на избягали затворници. Трябва да се въоръжим и да сменим затворническите си дрехи в тази къща!
- Ами, ако стопаните се върнат по-рано и ни заварят в хижата…? – промърморил първият мъж.
- Е, и какво от това? – изсъскал вторият.- Нали имаш нож? Пък и няма да са ти първите, които си заклал… И аз съм тук с тоягата, ще се справим!
Ваня се вцепенил от ужас като чул тези думи и разбрал, че мъжете се опитват да отворят входната врата, която той заключил след тръгването на родителите си:
„Трябва да бягам, иначе тези ще ме заколят като пиле и окото им няма да мигне!“ - помислило си момчето и се огледало безпомощно наоколо. - Ето, входната врата се отваря вече, а аз съм в съседната стая, скоро ще ме открият. Няма къде да се скрия! Пушката на баща ми е в пристройката зад хижата, но аз съм малък и се страхувам да стрелям с нея. Вярно е, че татко ми показа как се стреля, но ме е страх да опитам. Майчице, как да се спася от тези страшни мъже?“ – трескаво разсъждавало момчето и се оглеждало отчаяно наоколо. В този момент погледът му се спрял на малкото прозорче над леглото му. То било отворено и сякаш го подканвало да се покатери на рамката на леглото и да се измъкне навън. Ваня се качил внимателно и се спуснал навън, като се стараел да не вдига шум. Прозорчето се намирало в задната част на къщата, точно над натрупаните за зимата дърва, затова успял да скочи на тях и да слезе на земята. Сега трябвало да бяга докато лошите мъже не са го забелязали. Мислело да се скрие в гората, която вече не му се струвала толкова плашеща, като ужасните неканени мъже, които претърсвали хижата им, за да открият оръжието на баща му:
„ Но ако намерят пушката , те сигурно ще стрелят с нея по близките ми! Зная, че татко винаги я държи заредена. - разтревожило се отново момчето. – Не, ще трябва да я взема със себе си, преди да са се сетили да я търсят в пристройката!“
Ваня се промъкнал внимателно в малката пристройка, която служела за килер на семейството и измъкнал пушката от стария скрин, където я държал татко му. После, заобикаляйки курника и кошарата с козичките, бързо побягнал към гората, избягвайки опасната яма – капан. Тази част на гората била обрасла с гъсти храсти и високи треви. Момчето се свило сред тях , чудейки се какво да направи, за да предупреди близките си за лошите мъже в къщата. Мислите за опасността, която ги грозяла и страха за живота им изместили от сърцето му досегашните страхове. Тази реална опасност, надвиснала над главите на родителите и сестричката му, като по чудо му помогнала да преодолее страха от природата и му вляла кураж и воля, да направи всичко по силите си, за да спаси семейството си. В този момент, Ваня сякаш пораснал и най-после осъзнал истинския смисъл на това, което му е говорил баща му. Че само смелите могат да се преборят с опасностите и със злото, което носят в себе си хора като тези мъже.
Скрит добре в гъстия храсталак, Ваня можел да се спотайва докато мъжете в къщата си тръгнат. Но душата му не била спокойна и тревожните мисли не му давали покой:
„ Ами ако семейството ми се върне по-рано и онези страшни мъже изпълнят заканата си и ги убият? Мама и татко не знаят за тях и ще попаднат право в ръцете им! Не! Това не трябва да се случи! Но какво мога да направя аз, малкото и слабо дете?“ – мислите му се блъскали като ранени птички в главата му, докато сърцето му трептяло, обзето от страх, че може да се случи ужасна беда. - Ами малката ми сладка сестричка? – проплакала душата му. - Онези убийци едва ли ще я пощадят! Не, трябва да ги спася, ако не със сила, тогава с хитрост!“- решило момчето и в този момент в главата му се оформила смела идея:
„Ще изтичам зад къщата и ще освободя кучето от синджира, после ще се престоря, че играем с него на гоненица, а когато се покажат навън и ни видят ще насъскам върху тях кучето. Докато единият се занимава с него, аз ще подмамя другия право към дълбоката яма-капана на вълци и мечки…“
И като си поел дълбоко въздух, за да успокои поне малко лудо биещото си сърце, Ваня изпълзял от храстите и пристъпил към изпълнението на плана си. Умното куче го познало и му позволило да го освободи от синджира. По-нататък всичко се случило така, както малкото момче го беше намислило.
Щом чули лая на кучето и видели детето пред къщата, неканените гости излезли навън , за да го хванат. В този момент кучето с яростен лай се хвърлило върху мъжа, въоръжен с нож и го съборило на земята. Другият подгонил с тоягата Ваня, който тичал като вихър право към капана. Заобиколил го и на метри след прикритата умело от баща му яма се направил , че се спъва и пада на земята, за да отклони вниманието на престъпника от клопката, която го очаквала. Зарадван, че ей сега ще хване падналото, разплакано момче, мъжът не разбрал как полетял право към дъното на дълбоката яма и изревал като ранен звяр, когато счупил крака си.
Ваня не останал да слуша как плененият престъпник крещи от болка, псува и се заканва грозно. Той измъкнал от храстите скритата пушка на баща си и побързал да помогне на кучето, което било стъпило на гърба на падналия мъж и захапало здраво едното му стъпало. Той виел от болка и се мятал яростно насам – натам, опитвайки се да стигне до изпуснатия нож, за да си помогне с него и да се измъкне жив от лапите и зъбите на кучето. Момчето ритнало ножа надалеч и без да се замисли стоварило приклада на пушката върху главата на мъжа, за да помогне на вярното куче. Едва тогава, уплашен, че може да е убил престъпника, Ваня се отпуснал на земята и се разплакал. Така го открили полицаите, които са преследвали бегълците през тайгата. Те не можели да повярват на очите и ушите си, че едно малко дете самичко се е справило с двама опасни мъже. С помощта на кучето разбира се, но това си било истински подвиг за който дълго, дълго щели да говорят.
Докато служителите на реда измъкнат единият избягал затворник от ямата, и свестят приятеля му изпаднал след удара в главата в безсъзнание, за да ги оковат и върнат в затвора, от града се завърнали родителите и сестричката на Ваня. Шокирани и изплашени за момчето, те дълго не можели да повярват в невероятната история, която им разказали полицаите. Отначало мислели, че това е някаква шега, но когато и Ваня им разказал какво се е случило, радост и гордост изпълнили сърцата им. Със синът им, страхливото им момче, се случило чудо. Любовта му към семейството и опасната ситуация, в която неочаквано попаднало го преобразили напълно само за няколко часа. Сега те вече не се притеснявали, а се гордеели, че това смело и умно момче е техния малък син.