Приказка от Генка Богданова
Един мартенски, слънчев ден, докато добрият великан Миролюб спеше сладко зимният си сън, прекрасната, усмихната зора, надникна в пещерата му, протегна един палав розов лъч и погали нежно клепачите му, а после игриво затанцува по лицето му и погъделичка носа му. Великанът кихна, усмихна се насън и тъкмо се накани да се обърне на другата страна, свеж ветрец прошепна в ухото му:
- Ставай, приятелю! Добро утро! Пролетта пристигна докато ти спеше, събуди първите цветя и върна пойните птички.
- Леле, успал съм се! – промърмори Миролюб, отметна завивката от мечи кожи, протегна се, разкърши рамене и все още сънен разтри очи и погледна навън.
Точно над главата му се виеше щъркелово ято и се оглеждаше за старите гнезда. Поляната приличаше на пъстроцветен килим от млада, зелена трева, иглики, кокичета и синчец, върху които блещукаше бистра роса. Мартенското слънчице беше разтопило леда, сковавал земята през зимата и едно игриво поточе весело клокочеше, забързано към реката, което течеше в подножието на планинския връх.
Миролюб наплиска лицето си, облече се, метна торбата на рамото си и забърза към кошарите, сгушени на завет под съседните скали. Овчарите бяха негови приятели и го гощаваха с прясно изпечена питка със сирене и с топло, току-що издоено мляко, А Миролюб им помагаше да пасат овцете и да косят сено в ливадите. Той беше не само гладен, но се беше и затъжил за добрите хора, за кротките овчици и игривите им агънца. Радваше се, че ще види Черньо и Вълкодав, верните пазачи на стадото и негови стари другари…
«Ето ги кошарите! – зарадва се великанът.- Но струва ми се, че нещо не е наред? Не се чуват гласовете на овчарите, нито блеенето на овцете и лаят на кучетата.»
Над колибата не се виеше дим, ветрецът не разнасяше ароматът на прясно изпечен хляб и току-що сварено мляко. Вратите на празните кошари бяха широко отворени, но стадата не пасяха наоколо в тучните ливади и поляни, както винаги правеха напролет…:
«Какво ли се е случило, докато съм спал в пещерата?» - разтревожи се Миролюб. – За първи път от толкова много години, овчарите не са извели стадата на пролетна паша. Преди да заспя се разделихме с тях и си обещахме да се срещнем отново рано напролет…Не, това не е нормално! Трябва да разбера каква беда е сполетяла моите приятели и ако вече не е късно да им помогна. Но кой може да ми каже какво се е случило докато съм спал? «
Докато Миролюб се чудеше какво да направи, чу познат грак, огледа се и видя на върха на дървото пред кошарата любопитната Сврака.
« Ето кой ще може да ми помогне! – зарадва се той. - Тази любопитна птица лети навсякъде, търси храна в селата и в полето и сигурно знае, защо тази година овчарите не изведоха стадата си на паша..»
- Хей, малка приятелко, можеш ли да слезеш при мен, за да те попитам нещо? – провикна се Миролюб, като се стараеше да говори ласкаво, за да не я подплаши.
Свраката го огледа с интелигентните си сини очи и понеже знаеше, че въпреки огромният си ръст великанът се слави с добро сърце реши, че може да му се довери и като разпери криле долетя и кацна на скалата, върху която Миролюб се беше облегнал.
- Благодаря ти, великане, че ме нарече приятелка! Питай! Какво искаш да знаеш?
- Знаеш ли, мила малка птицо, защо тази година овчарите не изведоха стадата си в планината? Вече е пролет всичко се раззелени, а от тях няма и помен.
- Как да не зная? Бях свидетел на бедата, която ги сполетя.- отговори свраката. Зная и кой е виновен. И ти познаваш злосторника – грозното, кривокрако и кривогледо джудже. То е толкова дребнаво, завистливо, лошо и отмъстително, че напълно заслужава името си - Злобил.
- Но какво може да направи едно малко, слабо и уродливо джудже? - учуди се Миролюб.
- Така е, малко и слабо е, но омразата му към всички живи същества е толкова голяма, че е готово да направи всичко, за да ги види да страдат. А към овчарите, овцете им и особено към кучетата им Злобил изпитва такава омраза, че отдавна се заканваше да направи така, че да ги прогони от тази красива, тучна поляна.
- Но защо, защо ги мрази толкова? Хората са добри, работливи, кучетата са верни пазачи, но нападат само злосторници, а овцете и агънцата са толкова кротки и мили, че едва ли могат да ядосат или обидят някого.
- Е, вярно е, агънцата и овцете наистина са кротки и мили животни, но той не ги обича, защото веднъж този ленивец заспал в тревите на поляната и една от тях настъпила неволно брадата му. Злобил побеснял, че го събудила и оскубала няколко косъма от рядката му, мръсна брада. Пък досадните агнета постоянно блеели и смущавали покоя му.
- А овчарите мрази, защото е нахален, мързелив и крадлив, а това не се хареса на твоите приятели, и на верните им другари кучетата. Злобил много обича да си похапва прясно сиренце и топло мляко, но нито иска да се труди, за да ги заслужи като теб, нито иска да се помоли кротко на стопаните, затова беше свикнал всяка вечер да се промъква в колибата и да краде. Но една вечер кучетата го усетиха и се разлаяха толкова силно, че събудиха овчарите. Те спипаха крадеца докато пълнеше торбата си със сирене, а в нея откриха и пълна бутилка с мляко. Видях как го измъкнаха от колибата за дългата брада и го изгониха най-позорно. А кучетата го гониха чак до гората, където Злобил успя да се свре в дупката си между корените на вековния дъб. Оттогава злопаметното джудже място не можеше да си намери от яд и кроеше планове за отмъщение.
Моя приятелка ми разказа, че събрал двадесетина свои приятели и заедно копаят някакви канали, които водят към селото на овчарите в полето край планината. Освен това трупали камъни, които приличали на бент, с който да отклонят планинските потоци към своите канали.. Тогава нито приятелката ми, нито аз разбрахме какви са намеренията им. Едва когато пролетното слънце започна да топи снеговете и буйните планински потоци рукнаха отклонени с бентовете и каналите към полето осъзнахме какви са били коварните намерения на Злобил и бандата му. Полето се превърна в истинско море и овчарите не успяха да преведат стадата си през него.
Горките хора се чудят откъде им се стовари тази беда на главите и са много притеснени как ще изхранят гладните си животни, като не могат да ги изкарат на паша в планината. А Злобил се радва от далеч и се наслаждава на отмъщението си.
Като изслуша разказа на любезната сврака, сърцето на добрият великан се сви от тревога за пострадалите си приятели и от възмущение заради ужасната злина, сторена от Злобил и другарите му на хората. Той помоли Сврака да му покаже къде злосторниците са направили бентове и канали и щом тя го заведе до тях, с няколко ритника ги събори и насочи стичащите се от върховете буйни планински води, направо към гората, в която живееха Злобил и неговите лоши приятели. А докато те през глава бягаха да се спасят от придошлата ненадейно вода, която разруши и отнесе домовете им, добрият великан вече крачеше към селото, за да помогне на приятелите си да се справят с бедствието.
По пътя си Миролюб изтръгваше с корените изсъхнали дървета и храсти и щом стигна до наводненото поле се зае да направи мост, по който да минат овчарите, за да заведат животните си на тучните планински пасища.
Хората, развълнувани и трогнати от добротата на Миролюб не спираха да му благодарят, а той беше щастлив, че помогна на приятелите си и даде незабравим урок на злобното и отмъстително джудже и лошите му приятели, които и до днес не са посмели да се завърнат обратно и се скитат някъде из планините.