Приказка от Генка Богданова
В едно бедно село сред полето живял млад ковач. Той наследил занаята и ковач -ницата от своя баща, който пък я получил в наследство от дядо му. Орлин не познавал друг свят, освен родното си село и широкото равно поле наоколо. Докато майка му била жива тя настоявала момчето да ходи на училище. Виждала го, че расте будно, любознателно, умно и мечтаела един ден да го види образован, богат и преуспял човек. Представяла си синът си в неговия бъдещ дом – бял палат на върха на чудната висока планина, за която веднъж чула хората да говорят. Разказвали, че там въздухът бил кристално-чист, тишината и красотата на вековните гори пленявали сърцето, бистри ручеи и игриви поточета ромолели нежно сред обсипани с горски цветя зелени поляни. Тя така образно рисувала своите мечти пред Орлин, че на него му се искало да има криле и да полети високо, високо, за да види с очите си този прекрасен бял палат.
Уви! Съдбата не пожелала на любящата му майка да види синът си пораснал и мечтите им осъществени. Бедността и тежкият труд си казали думата. Майката на Орлин се разболяла тежко и понеже в селото нямали лекар, а за лечение в града парите им не достигали, бавно се стопила и угаснала като восъчна свещица пред очите на отчаяния си съпруг и невръстния им син.
Тежка е съдбата на сирака. Светлото и щастливо бъдеще, за което майка му често му говорела и което той се опитвал да си представя се разсеяло като мираж. Орлин бил едва на 11 години когато се наложило да напусне училище и да започне да помага в ковачницата на баща си. По-младите и работоспособни мъже били на война, старците – слаби и немощни не можели да въртят тежкия чук и в горещата като ад ковачница да раздухват огъня с голямото и тежко духало. А ковачът имал трудна и отговорна задача да кове и изпраща на войската мечове, върхове на стрели, подкови и гвоздеи за бойните коне, да поправя колите за обоза…Затова Орлин напуснал училище и започнал да изучава занаята на баща си и да работи с него. Полека-лека заякнали мишците на момчето, стегнали се мускулите му, източил се висок, слаб, но силен младеж. Желанието му да бъде полезен на баща си и будният му ум му помогнали бързо да усвои тънкостите на бащиния занаят и докато войната свърши в старата ковачница вече пламтели две огнища, два чука биели върху наковалните разтопения метал и изпод ръцете на двамата майстори се раждали полезни и красиви предмети.
Работел младият ковач усърдно, радвал се на плодовете на тежкия си труд, но докато чукът разпръсквал блестящи искри в мрачната ковачница, Орлин мечтаел и си представял, че искрите, които летят над наковалнята излизат, не изпод чука му, а изпод копитата на вълшебен бял кон. Той сякаш се спуска от небето, спира пред ковачницата, потропва с копито нетърпеливо и го кани да го яхне и двамата да полетят из широкия, непознат, но тъй примамлив свят далече от родното му село. Орлин притварял очи и усещал как се носи на гърба на този чуден кон към хоризонта. Ето, вятърът се опитва да ги догони, развява гривата на коня му, гали с хладните си длани лицето му и му шепне за далечни страни, градове и села, които Орлин дори не е сънувал.
„ Вихър! Вихър е името, което най-приляга на моят нов приятел. Моят вълшебен бял кон сякаш има невидими криле. Смел, устремен, красив е като мечтите ми… А може би е просто мечта, красив сън от който е време да се пробудя?“ – сепвал се младият ковач и бързал да угаси искрите като закали горещото желязо в кофата с вода в мрачната и одимена ковачница със схлупен покрив.
Минали години. Бащата остарял и внезапно починал. Останал сам в малката им стара къщица Орлин се чувствал като самотна птица с пречупени криле, заключена в тясна за душата му клетка. Животът в малкото село течал като ленива, скучна река. Нищо ново не се случвало. Дните се нижели – еднообразни и тягостни. Младият момък жадувал за друг живот и нощ след нощ сънувал като прекрасни видения Вихър и белия палат от мечтите си. Но Орлин вече не бил малко и неопитно дете. Той разбирал, че мечтите не се постигат лесно само с желание. Той помнел думите на майка си, че трябва да се учи, да трупа знания и опит и да докаже на себе си и на хората край него, че е достоен за нов живот.
Докато бил жив баща му, забелязал, че момчето има усет към красотата, затова освен на по-грубите ковашки дейности, започнал да го учи как да изработва красиви портички и огради, ковани колани и нагръдници, които понякога, макар и рядко, някой от по-заможните стопани от селата и града им поръчвали. Орлин се захващал с радостно вълнение и истинска страст да извайва от студеното желязо и среброто красиви предмети, с които после му било трудно да се раздели, защото без тях ковачницата изглеждала още по-мрачна и грозна.
Щом изпратил баща си в последния му земен път, Орлин събрал в една торба малко дрехи и храна, заключил родната си къща и ковачницата, и тръгнал на път, за да опознае света, да придобие знания и житейски опит, които му били нужни, за да сбъдне мечтите си. Крачел уморен пеша по широките пътища или добри хора понякога го качвали на колите си, но в мислите си яхал белия вълшебен кон и следвал посоката, в която той го водел. Посетил градове и села, прекосил реки и полета и най-после през възхитените му очи се ширнала прекрасната горда планина, за която говорела майка му. Щом превалил един от високите й върхове, пред очите му се появила вълшебна картина.
В полите на планината се гушела истинска калдъръмена уличка със занаятчийски дюкянчета и натам го повели въображаемият му бял кон и сърцето му. Чудните и красиви възрожденски къщи не приличали на бащината му малка кирпичена, неугледна къщурка. По украсените с дърворезба вити стълби и пармаклъци висели пъстри китеници и черги и галели очите му с ярките си цветове. На прозорците греели пищно разцъфтели здравец, сакъзчета и мушкато. Тракали воденични колела, носел се неустоим аромат на бели симиди и сладка. „Пеели“ станове, майстори – грънчари въртели на колелата си грънци и гювечи… Хората били приветливи, усмихнати и гостоприемни. Най-силно привлякъл вниманието на Орлин дюкяна на прочут стар куюмджия. На витрината греели прекрасни накити: сребърни колани с красиви пафти, златни наушници и нагръдници, гривни и пръстени, изящни свещници …В дюкяна стоял стар майстор, който усмихнато посрещнал Орлин и го поканил да разгледа дюкяна и стоката в нея. Момъкът бил запленен и възхитен от заобикалящата го красота и горещо помолил майстора да го вземе за чирак, за да го научи на този занаят. Той му разказал за живота си, за скромния си опит в бащината ковачница и споделил със стария майстор мечтата си. Трогнал се майсторът от думите на Орлин, видял в него себе си на млади години, усетил, че от него ще излезе истински творец и склонил да го вземе за чирак и да му предаде знанията и опита си…
Не усетил Орлин как се изтърколили още три години. Той се оказал трудолюбив и способен ученик на стария коюмджия и бързо усвоил тънкостите на този ценен занаят. А когато старостта и нуждата от почивка принудили старият му учител да напусне дюкяна и да се отдаде на заслужена почивка, той с радост връчил на Орлин майсторското свидетелство и ключовете на дюкяна си. Куюмджията нямал собствени деца и направил този добър и сръчен момък свой наследник. Дарил му дома и дюкяна си, защото знаел, че момъкът няма да го посрами, че ще продължи делото му и ще го надмине по майсторлък.
В този ден, Орлин разбрал, че наистина мечтите му ще се сбъднат. Много скоро станал прочут и много търсен майстор. Заваляли поръчки и полека-лека и кесията му започнала да се пълни. Първото нещо, което успял да си купи бил красив бял жребец, който нарекъл Вихър. В малкото си свободна време препускал с него из ливадите, край рекичката и се радвал на първата си сбъдната мечта.
Скоро Орлин срещнал гиздава девойка – килимарка и се влюбил в нея. И двамата работели усърдно, спестявали пари и се надявали един ден да успеят да сбъднат и втората мечта на момъка - да построят белия замък, за който говорела някога майка му.
Девойката се казвала Биляна. Тя била родена в китно планинско градче и постоянно разказвала на любимия си за бистрата планинска река, за зелените гори и чистия въздух на родния си край. Решили двамата да се оженят и заедно да построят мечтания бял палат. С много труд и любов започнали градежа и скоро новият им, красив дом разперил криле като горда бяла птица на една прекрасна поляна високо в планината. Те мечтаели тук да отгледат децата си. Но, Орлин и Биляна не успели дълго да му се радват. Биляна се разболяла, залиняла и напуснала този свят преди да зарадва любимия си с рожба. Помръкнал светът за Орлин. Нищо вече не го радвало. Нито Вихър, нито белия замък можели да върнат блясъка на очите му, смеха на устните му, щастието в сърцето му. Затворил се в себе си и в дюкянчето, и в душата му лежали мрак и отчаяние. Сякаш бил сляп и глух за всички и всичко наоколо.
Един ден, пред дюкянчето му спряла група от малки деца, дошли да разгледат улицата на старите занаяти. Докато учителката им разказвала историята на коюмджийството, на една от децата му станало зле. Започнало да се задушава, не можело да си поеме дъх и така се мъчело, че Орлин скочил на крака, грабнал го на ръце и го изнесъл навън като се опитвал да му помогне. От лекаря, който прегледал детето разбрал, че то е болно от астма. Тази случка разтърсила душата на Орлин и го изкарала от дълбокия мрак на депресията, в която се бил потопил след смъртта на Биляна. Той открил нов смисъл на живота си и решил да му се посвети с цялото си сърце. Дарил белият си пустеещ палат за санаториум за деца, боледуващи от белодробни болести, като единствената му молба била да го нарекат „Биляна“ в памет на любимата му жена. За себе си построил малка къщичка и конюшня за Вихър. Белият кон станал любим и на децата от санаториума. Орлин често ги разхождал на гърба му и ги учел да мечтаят и да вярват в мечтите си, които са постижими за тези, които са смели, целенасочени и уверени в себе си.
КОЮМДЖИЯ*- означава МАЙСТОР ЗЛАТАР