Разказ от Генка Богданова
Вече цяла седмица бере душа баба Василия. Престаряла и самотна беше доведена в старческия дом, в който работя като медицинска сестра, от кмета на нашето село. Две седмици след настаняването й легна в постелята, поразена от тежък инсулт и цяла година не стана на крака. Стопи се едрата й, кокалеста снага. Замлъкна, скова се злият й език. Гаснеха под черните, сключени вежди мрачните й студени очи, докато най-после ги обгърна грозната пелена на предсмъртната агония. И ето вече седем дни се лута грешната й душа между живота и смъртта, и не може да намери покой. Явно нито в рая има отредено за нея място, нито Дяволът бърза да я завлече в пъкъла. Сигурно Господ иска да й даде последен урок, че всеки грях се заплаща скъпо и прескъпо на този, и на онзи свят.
А от онова, което съм чувала да се говори в селото ни зная, че баба Василия, макар, че е била работна и скопосна жена, е натрупала през живота си много непростими грехове. Казваха, че за най-тежкия й грях и тя, и цялото й семейство били застигнати от две страшни проклятия. Огромна била вината й, тежък като канара товар носела гузната й съвест, но студената и властна душа на Василия нито за миг не се покаяла. Нито думичка с молба за прошка не отронила устата й, нито разкаяние и съжаление трепнали и смекчили каменното й сърце…Но идва ден за разплата. Справедлив е Божият съд и страшна е присъдата за хората, забравили що е справедливост, човечност и милосърдие, съчувствие и доброта, не знаещи що е почтеност, алчни, себични, горделиви и надменни хора, напълно безчувствени към чуждата мъка и болка.
Майка ми, далечна родственица на съпруга на баба Василия, често разказваше предаваната от уста - на уста, от поколение - на поколение история на прокълнатия род: Тази нощ, дежурейки край смъртния одър на баба Василия си спомних тази история:
Имотно било семейството на Никола, мъжът на баба Василия. Но той самият бил тих, скромен и работлив човек. Липсвали му напористия нрав, алчността и големите амбиции на жена му. Никола наследил от родителите си много ниви, хубава двукатна къща и достатъчно пари, за да живеят охолно и да осигурят добър живот на четиримата им сина и единствената дъщеря Докато били малки, децата изпълвали сърцето на баща си с радост и надежди за дълъг, спокоен и щастлив семеен живот.
Но нещо все не стигало на Василия. Тя искала още и още, и още…Алчното й сърце се свивало завистливо от яд, като чуела, че друг стопанин е купил най-хубавата нива, на която и тя била хвърлила око. Не можела да гледа спокойно, че съседът им язди по – гиздав кон, че деверът й си е поръчал писан файтон чак в Добруджа, че жената на чорбаджи Стою има повече пендари в наниза на шията си…Правела сметки, крояла планове и денонощно търсела начин да разширява имотите, да трупа още пари, за да стане най-богатата и най- тачената жена в околията. Гневяла се на мъжа си, че се задоволява с това, което имат, презирала го, хокала го и обиждала грозно пред ратаите и чираците им. Не издържал на тоз тормоз, кроткият и слабоволен Никола. Наскърбен и отвратен от властният характер и острия език на жена си, напуснал дома и семейството си и се запилял някъде надалече, оставайки Василия пълновластна господарка на дома и имуществото им.
Тя и сега не се трогнала и не укротила неутолимата си нужда да властва, горделивостта и жаждата си за богатства и слава. Човек би помислил, - казваше мама. - че когато е останала сама, тя ще обгради децата си с любов, грижи и внимание, за да не страдат от бащиното отсъствие. Но нищо такова не се случило. Василия вярвала, че богатите трапези, хубавите дрехи и грижите на слугинята й са достатъчни да запълнят зейналата в душите на синовете и дъщеря им празнота заради липсата на бащината обич, и на майчината ласка. И дали заради тази празнота, или за това, че са наследили лошия нрав на майка си, те пораснали непослушни, своенравни, себични и горделиви като нея.
Търкаляли се ден, след ден, изнизвали се неусетно година, след година. Напълно обсебена от собствените си мечти и амбиции, Василия дори не разбрала, че синовете и дъщеря й вече са пораснали и поемат по своя път. Но посоките на пътищата им са грешни и ще ги изведат до лош край.
Най-големият, Манол, бил гордостта и надеждата на майка си. Хубавец и сръчен в ръцете терзия и кожухар, той печелел добре, имал вече скътани свои пари и много моми се надявали да спечелят сърцето му. Василия крояла планове да го ожени за богата мома и с нейното наследство да увеличи още повече и своите имоти. Избрала му даже за невеста дъщерята на чорбаджи Йордан от съседното село. Момата била малко глупава и мързелива, но пък била едничко чедо на най-имотния човек в околията. Не била хубавица, не била и грозна, но отдавна била преминала девическата й възраст, а все още никой не бил пратил сватовници да я иска. Василия вече била направила „пазарлък“ с баща й и се готвела зимата да прати годежари. Но крива й излязла сметката. Красивият, но с буен и несговорчив характер Манол, пет пари не давал за мечтите и плановете на майка си.
Един ден, докато препускал врания си кон по пътя към селото, в ливадите зърнал чудно хубаво момиче. Разтреперило се от мерак мъжкото му сърце. Започнал всеки ден да следи и задиря момичето, докато и то се влюбило до уши в хубавия терзия. Милена била кръгло сираче, отгледано от леля си. Бедна била и леля й, та не успяла да я изучи в училище или да й помогне да научи занаят, затова девойката от малка зиме й помагала в домакинството, а лете пасяла малкото им овце по ливадите край селото на Манол. И нали била млада, с чисто и добро сърце, се радвала на хубавия божи свят. В такива моменти красивият й топъл глас изкусно извивал песен, след песен, надпявайки птиците.
Нямала Милена свилени ризи и богато везани със сърма сукмани, но простичката кенарена риза трептяла от чистота и белота, върху високите й момински гърди, изпъстрена с красива везба от сръчните пръсти на момичето. Поокъсялото й, скромно сукманче обгръщало гиздаво стройната й снага, а на тънкото си кръстче носела препасана саморъчно ушита, пъстра като пролетна поляна, престилка.
Къдравата й черна коса, заплетена на две тежки плитки, красяла като венец високото й бяло чело, над сините й бистри очи и сочната като зряла ягода уста. Полудял от мерак по нея Манол и решил, че тя ще му стане невеста, напук на майчините му кроежи.
Обичали се Манол и Милена и докато Василия се готвела щом свърши есенната обработка на нивите и виното закипи в бъчвите, да прати сватовници за чорбаджийската щерка Ивана, непокорният й син цяло лято тайно се срещал с любимата си, далеч от хорските очи. И нали били млади и с пламнали от любов сърца, слели в едно не само душите, но и телата си. Щом разбрал, че Милена е бременна, Манол я хванал за ръка и я завел в дома си, решен да се венчае за нея.
Но не с усмивка и с майчина благословия ги посрещнала Василия. Не за красива, но „бедна като църковна мишка“ снаха, мечтаела тя. Не трепнало умилено коравото й сърце ни пред хубостта и скромността на момичето, ни пред любовта, която струяла от очите на младите. Не позволила да й целунат ръка. Обидните и грозни думи, които изрекла устата й, рукнали като мътен порой и удавили радостта и мечтите им за щастие. Попарила душите им с тежки обиди и закани. И не бяло и чисто платно застлала пред нозете на първата си снаха, за да влезе в новия си дом, а злоба и ненавист разляла пред стъписаната и уплашена млада невеста.
Притеснени и разтревожени от това посрещане, Манол и Милена не намерили кураж да споделят, че освен нежелана снаха, само след седем месеца, свекървата ще посреща и нежелано внуче. И се занизали дните, мрачни и тягостни, като самата Василия.
Ние, - беше продължила разказа си майка ми. - дори не разбрахме кога попът набързо е венчал младите. Заинатила се обидената и разочарована Василия и нито годеж направили, нито сватба вдигнали. Ядосан и сърдит на майка си, неспособен да защити булката си от лошотията й, отегчен от сълзите и мъката на Милена, Манол по цял ден стоял в дюкяна си. А нощем, вместо да се прибере у дома, за да приласкае и утеши младата си жена, пилеел спечелените пари по кръчмите за вино и леки жени.
Горката Милена, как ли е успявала да крие толкова време бременността си. Какви ли мъки е изтърпяла докато заедно с ратаите копае, жъне или вършее снопите, превързала и стегнала растящия си корем до задушаване!? И къщната работа нея чакала, а трябвало и да плете, да преде и да тъче като всички селски жени. Корава душа е имала сиротинката, за да издържи на този тормоз, мачкана и обиждана от лошата си свекърва и не приласкана от мъжа, който я разочаровал, но все още обичала всеотдайно. Младата жена не смеела да сподели мъката си и с леля си, защото и от нея тайно пристанала на Манол. А времето за раждане наближавало и мисълта за това изпълвала сърцето на Милена с трепетна радост, но и с ужас при мисълта, как ли ще реагира свекърва й на тази нова, неприятна за нея изненада.
Ех, мила дъще, - въздишаше нажалена майка ми. - отколе се знае, че нито една тайна не остава скрита завинаги. Като гръм от ясно небе се изсипва над главите на нищо не подозиращите хора и разтърсва живота и равния ход на дните им. Една нощ, през дъждовната ранна пролет, започнали родилните болки на Милена. А тя и тази нощ била сама. Манол гуляел някъде по кръчмите. Навън ръмял кротък пролетен дъжд. В смълчаната в среднощния час къща спяла в съседната одая само свекървата. На горния кат на къщата деверите и зълва й отдавна спели сладък сън, но от тях тя помощ нито очаквала, нито искала.
Стискала зъби родилката, преглъщала стоновете и сълзите си, докато можела все още да търпи, но накрая, измъчена и изтощена до сетните си силици, не издължала и събудила Василия, надявайки се да й помогне за тежкото раждане. Като черен, буреносен облак се надвесила над нея майката на Манол. През злобно стиснатите й тънки устни, вместо утешителни думи безмилостният й змийски език леел отровни хули и непоносими обиди. Не можела да преглътне горделивата й и себична душа на Василия новото „предателство“ на сина и снаха й. Не за мъките на гърчещата се в непоносими мъки пред очите й „голтачка“ се тревожела тя, а мислела как да скрие този „позор“ от съселяните си и да опази честта и гордостта си. Вече си представяла как ще ги одумват по хора` и по седенки, че булката е дошла бременна в дома им преди да се венчае. Смръщила грозно сключените си вежди, свила гневно устни, Василия грубо измъкнала Милена от постелята и я помъкнала към двора. Скрита в мрака на дъждовната нощ впрегнала каруцата и натоварила върху наръч сено снаха си на нея. Извела я далеч от селото – никой да не види, да чуе и разбере какво ще се случи тази нощ в семейството на чорбаджийката Василия.
Дъждът спрял да ръми, облаците се поразкарали и само втрещената от изненада и потрес бледа луна видяла как каруцата спряла край гората под един клонат дъб и там, на мократа, студена земя, жестоката свекърва помогнала на пищящата от болки и отчаяние Милена да роди първата си рожба. Напук на всички мъки и тревоги, на които била подложена майка му, макар и седмаче, момченцето се родило слабичко, но добре оформено и красиво като майка си и баща си. Но нещастната Милена не успяла дори да го зърне отдалеч, да го притисне до сърцето си и да го накърми поне веднъж. Чула само плача му, преди жестоките костеливи пръсти на Василия за заглушат гласчето му, да прекършат вратлето му и да му отнемат първите глътки въздух.
Плакала и се молела Милена да пощади сина й, да й го даде поне за малко да го види и да му се порадва. Но глуха за молбите й и безчувствена за майчината мъка, свекърва й „повила“ безжизненото вече телце на бебето в парче от скъсан конски чул, грабнала мотиката и тръгнала към гората, за да го зарови като безпризорно улично куче.
Припаднала от мъка и потрес, Милена не успяла да види дори къде е безкръстния гроб на рожбата й. Когато се свестила вече зазорявало. Зората обагрила небето на изток в кърваво - червени цветове, сякаш и тя кървяла като сърцето на Милена. Селото все още спяло, притихнало и упоено от свежия въздух след кроткия пролетен дъжд и Василия се радвала, че никой не е разбрал какво е сторила, за да накаже „грешницата“. Без да обръща внимание на страданието на съсипаната от мъка Милена я смъкнала мълчаливо от каруцата, разпрегнала коня и легнала да си отспи след безсънната нощ. Спокоен бил сънят на убийцата, защото не подозирала, че освен луната и мълчаливата гора има още един свидетел на престъплението й.
Тази вечер ратаят им Димчо не се прибрал вкъщи заради дъжда и решил да пренощува в конюшнята. Събудило го след полунощ пръхтенето на конете. Надигнал се тихо от сеното, в което лежал и много се учудил като видял господарката си да впряга каруцата и да качва снаха си в нея. Не посмял да се обади, за да не го ругае Василия, че без разрешение нощува при конете, но любопитството го накарало да оседлае другия кон и да ги последва отдалече. Скрит в храсталаците видял с очите си раждането и убийството на детето. Не разбрал само къде го е заровила убийцата, защото от страх да не се издаде не я последвал в гората.
Уплашен и възмутен до дъното на душата си, потресен от нечовешкото страдание на Милена и най-вече страхуващ се от отмъщението на лошата Василия, ако разбере, че е станал свидетел на жестоката смърт на невинното бебе, Димчо се измъкнал внимателно от храсталака, метнал се на коня преди господарката му да се върне от гората и препуснал към селото, за да остави коня и да се махне от дома на престъпницата преди нейното завръщане. Прибрал се Димчо вкъщи, сврял се в стаята си и от страх не посмял да сподели с никой за сторения от господарката му грях. Но преживения стрес и непосилния товар на тази зловеща тайна, съсипали здравето и отнели покоя на душата му. Разболял се младия момък и ни лекари, ни билкарки и баячки не успели да го вдигнат от леглото. Залиняла душата му, топяла се младата му снага и чак когато усетил ледения дъх на смъртта, най-после се престрашил да смъкне тежкия товар от душата си и споделил с майка си грозната тайна, която го разболяла и отнасяла млад е зелен в гроба.
Съсипана от мъка и отчаяние, майка му прокълнала Василия:
„Проклети да сте и ти и семейството ти, алчна и порочна жено! Хаир да не видиш от богатството, на което насищане нямаш! Спокоен ден да не изживееш до края на живота си! Едно след друго всичките си деца да погребеш и оплачеш, както аз цял живот ще оплаквам едничкото си чедо заради тебе! Да няма кой очите ти да склопи, една сълза за тебе да пролее! „
Спомням си, че когато мама ми повтори дума – по дума проклятието, изтръпнах от страх, сякаш не Василия, а самата аз щях да понеса това ужасно, но заслужено наказание. С пресъхнала от вълнение уста попитах:
- Сбъднало ли се е проклятието, мамо? Затова ли баба Василия живее сама като отшелница и никой не прекрачва прага на къщурката й откакто аз се помня?
- Ех, мила дъще, - отвърна ми мама. – тежко и горко на този, когото застигне такава тежка клетва, бликнала от дъното на изтерзана от скръб по мъртвата й рожба майчина душа! Бог ли, съдбата ли, това не зная, но има една сила, която въздава справедливост и наказва грешниците. Дошло времето и Василия да плаща за престъпленията си. И то с най-скъпата и най-болезнена цена! Чуй, чуй да ти разкажа, какво се е случило по-нататък и нека този разказ да ти бъде „обица на ухото“ и да ти напомня, че няма не наказан грях!
И тя продължи разказа си за съдбата на грешницата Василия и нейните пет деца:
- Дали се е простудила, докато раждала на голата, мокра земя или, оставена без грижи и помощ след раждането е получила кръвоизлив, не зная. А може би мъката и болката по изгубената рожба са разболели Милена? Това никой, никога не разбра. Но когато Манол най-после свършил парите, изтрезнял се завърнал вкъщи с ужас разбрал от умиращата си невеста какъв грях е извършила майка му. И нова клетва се с стоварила над главата и душата на Василия:
„ Проклета да си, мамо! И от мен и от Бога бъди проклета, заради твоята лошотия, за ненаситната ти алчност, за каменното ти, безмилостно сърце. Да изсъхнат ръцете ти, удушили невинния ми син! Да онемее змийският ти език, дето отрови и радостта, и надеждите, и живота ни с Милена! Сам-самичка да посрещнеш в страшни мъки смъртта си! И девет дни да се мъчи душата ти преди да потъне в ада, за да гори вечно за греховете ти! Дано тогава да се покае грешната ти душа!“
Погребал Манол Милена и осъзнавайки, и собствената си вина още същия ден се обесил на чардака пред къщата им пред очите на майка си.
Вторият син на Василия, Иван, алчен и пресметлив като нея, решил да печели от лихварство и измами. Много хора излъгал, на много хора изгорил душиците и взел последната хапка от гърлата да семействата им. Но накрая и той си намерил „майстора“. Всяка неделя Иван обикалял с коня в околните села длъжниците си и събирал дължимите му лихви в кожените си дисаги. Завардили го измамени другоселци една вечер в горичката на пътя преди да стигне селото ни и му хвърлили такъв бой, че когато на другата сутрин го намерили случайни пътници, не само те, но и майка му не успяла да го познае. Тичала Василия по доктори, водила го по болници и бани, потрошила цяла торба пари, но Иван останал инвалид и не успял да се съвземе. Намерили патериците му една сутрин до кладенеца в двора им, а него открили удавен на дъното му. Вместо камък на шията му висели кожените му дисаги, пълни с „кървавите“ пари на „длъжниците“ му.
Тодор, третият син на Василия, харесал и започнал да задиря упорито едно момиче от нашето село. Но момичето си имало любим, а било вече и сгодено за него, затова отблъснало и ядосало нахалния ухажьор. Обиден и озлобен, отхвърленият Тодор решил да си отмъсти. Пред очите на момичето застрелял годеника й. Осъдили го на двадесет години затвор. Трябвало да плати и голяма „кръвнина“ на родителите на убитото момче. Сменяла Василия адвокат – след адвокат, давала подкупи и рушвети на съдии и прокурори, плащала със вито сърце и трепереща ръка пари на надзиратели в затвора да пазят сина й, но нищо друго не успяла да постигне, освен, че се поболяла от мъка като виждала как богатството й изтича между пръстите и се топи като сняг напролет. После разбрала, че и парите не могат да спасят от смърт този, когото застигне семейното проклятие. При опит да избяга от затвора и Тодор се простил с живота си.
Малкото пари, които й останали от богатството на Василия, разпилял по игрални домове и по леки жени най-малкият й син – Делян. Накрая се пристрастил към наркотиците и те не само му „строшили главата“, но и ги оставили без ниви и покрив над главите. Докато Василия се тюхкала и проклинала късмета си, търсейки къде да се подслони, полицаи потропали на вратата й и й съобщили, че Делян лежи в моргата. Открили го мъртъв на улицата след употребата на свръх - доза хероин.
И единствената дъщеря на Василия, Марина, не била „цвете за мирисане“. Студена и себична като майка си, щом разбрала, че братята й пропиляват семейното богатство, решила да тайно от майка си вземе своя дял. Откраднала, без да й мигне окото“ тройният й наниз с пендарите. Щом открила кражбата и се сетила кой може да е крадеца, майка й е подала срещу нея жалба в полицията. За да не намерят доказателството за кражбата й, Марина скрила пендарите в буркан, запечатала го и го закопала в един изоставен двор на края на селото. Арестували я, осъдили я, но наниза така и не открили. Крадлата се надявала да си живее царски с парите от продажбата на златото, когато излезе от затвора. Но докато излежавала присъдата си, лошият й характер й спечелил смъртен враг сред съкилийничките й. Една от тях й „видяла сметката“ още през първата година от присъдата й.
Ето така се сбъднало проклятието, което изрекла майката на Димчо.“ – помня, че с тези думи свършваше разказа си мама.
А днес, пред очите ми, сама като кукувица, „по-бедна и от църковна мишка“, Василия вече седми ден агонизира и не може нито да се върне към живота, нито да издъхне, преди да изминат и последните два от деветте дни предсмъртни мъки, както й пожелал Манол пред смъртния одър на Милена. Сбъднала се бе и неговата клетва. Цяла година лежа в постелята си баба Василия, напълно парализирана и няма, и в пълно съзнание чака да изтекат и последните ужасни дни от греховния си живот. Сега гасне пред очите ми и грешната й душа навярно трепери от ужас преди да потъне завинаги в пламъците на ада, където й е мястото!
о й е мястото!