Разказ от Генка Богданова
Господи, колко съм изморена! Изкарах три последователни смени в най-тежкото болнично отделение в което работя - моите нощна и дневна и нощната смяна на колежката, която приех да заместя тази вечер. Вече едва държа очите си отворени. Краката ми тежат като оловни. Имам чувството, че всяка частица от тялото ми се бунтува и крещи за почивка. А е само един часа след полунощ! Как ще дочакам края на втората нощна смяна ? Как ще се грижа за болните, като самата аз съм толкова изтощена, че се влача като пребито куче? А тази вечер телефонът в нашето отделение прегря от спешни обаждания. Линейките не спряха да „вият зловещо“ и да носят пациенти в тежко състояние с Ковид – пневмония. Целият ни малък екип от нощната смяна – дежурният лекар, две сестри, една лаборантка и една санитарка прави и невъзможното, за да се справи в тази сложна, почти критична ситуация. Леглата вече не достигат. Кислородните апарати – също. Наложи се да преместим в стаята ни за почивка и дори в коридора на отделението трима пациенти, които вече бяха преодолели критичния момент на заболяването, за да настаним в „интензивното“ други трима с тежка дихателна недостатъчност. Докато слагах кислородната маска на един млад мъж в безпомощно състояние ме стресна позвъняването на личния ми телефон. Обаждаха ми се от непознат номер. Лошо предчувствие стегна сърцето ми, отговорих с пресекващ от вълнение глас:
- Ало, кажете моля!
- Вие ли сте старша сестра Бойчева? – попита непознат мъжки глас.
- Да, аз съм сестра Бойчева, но кой сте вие? - попитах нетърпеливо аз.
- Обажда Ви се старши лейтенант Маринов, криминален инспектор от РПУ на МВР в кв.“Сердика“. Налага се да дойдете в управлението. Тази вечер, по време на наша акция, дъщеря Ви, Маргарита Бойчева, е намерена в безпомощно състояние, дрогирана и изнасилвана многократно, в квартирата на криминално проявен мъж. Наблюдавахме го отдавна и бяхме сигурни, че се занимава с трансфер на „бели робини“ за Амстердам. Научихме коя е жертвата им от личната й карта, която открихме в касата на престъпниците, заедно с фалшив задграничен паспорт на нейно име. А номерът на телефона Ви открихме в нейния телефон, също иззет от задържания мъж. В момента дъщеря Ви е настанена в отделението по токсикология на болница „Сердика“, под постоянна охрана от наша страна. Налага се веднага да дойдете в управлението!
Цялата кръв нахлу в главата ми. Разтреперана и онемяла от притеснение, изпуснах телефона на пода, без да обръщам внимание, че разговорът още не е прекъснат и гласът на лейтенант Маринов продължава да пита:
- Ало, ало, госпожо, чухте ли ме? Насреща ли сте още? Защо не отговаряте?...
„ Господи, не може да бъде! Не и моята дъщеря! Не и моето единствено дете! Моето все още разцъфтяващо с цялата прелест на своите петнадесет години, нежно цвете, моята малка Маргарита! Дано да е грешка, Господи! Дано да е някаква нелепа грешка! Дано да е кошмарен сън, от който ей сега ще се събудя!... – този отчаян рефрен повтарях с плаха надежда мислено, но пламтящата жарава в сърцето ми и гласът от телефона опровергаваха надеждите ми.
Вдигнах с трепереща ръка изпуснатия си телефон и със задавен от рукналите вече сълзи глас, едва промълвих:
- Тук съм, господин Маринов. Ще дойда, но в момента имаме няколко спешни пациенти с Ковид, които трябва да приемем и настаним, а колежката ми няма да се справи сама. Веднага щом се освободя ще отида първо в болницата, а после ще дойда и при Вас в РПУ.
Искаше ми се за захвърля всичко и веднага да тръгна за болницата, в която лежеше най-скъпото, което имах на този свят – моето безценно съкровище, моята единствена дъщеря, която отглеждах от раждането й до сега съвсем сама с толкова мъки и лишения. Но не можех да го направя! Не и докато и последният от новоприетите пациенти не бъде настанен, докато не получи животоспасяващите глътки въздух и първите лекарства, от която се нуждае, за да оцелее. Задържаха ме моят човешки, морален дълг, Хипократовата клетва и мисълта, че в този момент други мои колеги, сигурно не по-малко изморени от мен, се борят за живота на детето ми. За другото, ужасното нещо, което й се беше случило, за причините, за моята вина и грешките, които сигурно съм допуснала, щях да мисля после. Сега трябваше да се стегна. Трябваше да мобилизирам и последните си капчици сили и воля, за да свърша по-бързо със задълженията си и със спокойна съвест да тръгна натам, накъдето ме теглеше разтревоженото ми майчино сърце…
В четири часа, най-после обстановката при нас се поуспокои и аз през сълзи помолих дежурният лекар да ме освободи по-рано, за да отида при дъщеря си. Казах, че е претърпяла катастрофа и трябва непременно да отида при нея. В четири и петнадесет вече „летях“ с таксито през безлюдните улици на спящия все още град. През целият път в главата ми ехтяха като тревожен камбанен звън въпроси, който не ми даваха покой: „Защо ни се случи това, Господи? Къде сбърках? Какво не догледах? Защо майчиното ми сърце не усети бедата, надвиснала над главата на детето ми? Защо, въпреки, че треперех като орлица над чедото си, не успях да предвидя опасността и да го предпазя? Самата аз ли бях неподготвена за възможните превратности в живота или ли бях заслепена от безусловната си любов и сляпото доверие, което имах на детето си? Грешка ли беше стремежът ми да задоволя всичките нужди и желания на Маргарита с цената на толкова много усилия? Парите можеха ли да заменят моето близко присъствие в ежедневието й? Дали са й стигали кратките мигове, в които сме прекарвали спокойно заедно? Дали съм й липсвала дотолкова, че да търси вниманието на чужди хора?...“
Тревожното ми съзнание ме връщаше назад в годините и превърташе на бързи обороти лентата на събитията в моя живот - назад, към началото на историята, довела до тази трагедия. Припомних си онзи ден, преди шестнадесет години, когато развълнувана и щастлива споделих с любимия си радостната новина, че ще ставаме родители. Очаквах и той като мен да полети от щастие, да ме прегърне и да извика през радостни сълзи: „Благодаря ти, любов моя! Правиш ме най-щастливия мъж в света!“ Но нищо такова не се случи. Човекът, който обичах до полуда, на който без колебание и с радост се бях отдала и на който вярвах безусловно се оказа страхливец и подлец. Напусна ме без да му мигне окото, макар да знаеше, че освен него си нямам никой друг на този свят, който да ме приюти, да ми помогне да се справя с предстоящата ми тежка и отговорна задача да родя и отгледам дете като самотна майка. Бях само на 19 години, момиче, израснало в дом за изоставени деца. Наскоро бях поела сама в ръцете си грижата за собственото си бъдеще. Не знаех кои са били родителите ми, но явно имах наследени, или придобити чрез горчивия си опит на самотно и отхвърлено дете, силна воля, упорит характер и жажда за знания. Учех се отлично и успях да вляза със стипендия в колеж за медицински сестри. Като дете без родители и отлична студентка бях настанена в общежитие в една стая с още две момичета, а в свободното си време работех като сервитьорка в кафенето, близо до колежа. Там през втората година срещнах и се влюбих в бащата на Маргарита. Няколко месеца летях на крилете на любовта и строях въздушните кули на мечтите си за прекрасен нов живот с него и с нероденото ни още дете. Но както вече споменах, крилете ми бързо и жестоко бяха подрязани, а прекрасната кула на мечтите ми се срути в мига, в който признах на любимия си, че съм бременна.
Родих детето си и с помощта на съквартирантките си успявах да го гледам и да завърша успешно колежа. В университетската болница „Лозенец“ където бях на стаж харесаха работата ми и предложиха да ме назначат на вакантното място в клиниката по пулмология и фтизиатрия. А след като и България се оказа жертва на Ковид пандемията, бях една от първите медицински сестри, пожелали да работят на „първа линия“ в новооткритото Ковид отделение. Трябваха ни пари, за да се издържаме и най-вече, за да не лишавам от нищо любимото си дете. Много често приемах да замествам колежки или да поемам допълнителни часове дежурство. В свободното си време, преди да постъпя в това отделение, извършвах в почивните си дни и извън болнично обслужване на тежко болни по домовете им срещу добро заплащане. Но скъпа се оказа цената, която трябваше да плащам за тези допълнителни доходи: - често остъствие от дома, натрупана умора, разклатено здраве и най –вече пропуснатото безценно време с дъщеря ми. Тя беше добро дете. Аз разчитах на здравият й разум и разумното поведение, което демонстрираше вкъщи и й гласувах пълно доверие когато се налагаше да я оставям сама в дома ни. Спокойно й разрешавах да излиза в свободното си време с приятелки, за да не се чувства самотна. Напоследък много често се случваше да ми се обажда, че ще пренощува при най-добрата си приятелка Нина. Казваше, че учат или ще работят по училищен проект. Беше ми споделила, че след учебните часове посещава извънкласни занимания. Участвала в литературен кръжок и в постановки на училищния театрален състав и аз бях дала съгласието си, горда с нейните интереси, с желанието й да развива дарованията си и от жаждата й да открие своето достойно място в живота.
Но нито веднъж не ми беше минавала мисълта, че детето ми, оставено само и без контрол по време на тъй честите ми отсъствия, може да влезе в неподходяща компания, да се изкуши да пие и да приема леки наркотични вещества. Не подозирах, че още толкова малка е започнала да води безразборен полов живот. Това безразсъдно нейно поведение и моята прекалена майчина доверчивост бяха станали причина за тази нова драма в нашия живот. Беше попаднала в полезрението на компания търговци на „бели робини“ и те се бяха възползвали от моето поредно отсъствие, за да я примамят в бърлогата си, да я упоят с наркотици и да се възползват от безпомощното й състояние, докато успеят да я прехвърлят с фалшиви документи до бардаците на Амстердам.
Никога няма да спра да благодаря на полицаите, които предотвратиха страшния край на това престъпление и спасиха дъщеря ми от ужасната съдба, която я очакваше! Никога няма и да спра да се обвинявам, че в стремежа си да компенсирам липсата на баща й, да осигуря на Маргарита всичко, от което самата аз бях лишена, не разбрах какво се случва зад гърба ми. Няма да мога да си простя, че не съм забелязала признаците, че детето ми е тръгнало по опасен път, водещ към падение, към ада на своя бъдещ млад живот, който щеше да бъде провален от злонамерени престъпници. Бях получила от живота тежък, болезнен, но справедлив шамар.
Навън вече разсъмваше и зората обещаваше нов слънчев ден. В този миг вече знаех отговорите на въпросите, които задавах на Бог. Усетих, че през мрака, обхванал душата ми, през болката на самообвиненията в сърцето ми пълзи и една нова надежда и като оздравителна мантра зашепнах през сълзи:
„Ще мине! Ще преодолеем и това изпитание! Въпреки случилото се, сме живи! Този жесток удар ще ни послужи за урок, ще ни помогне да се изправим отново, да се изчистим от зловонието на тинята, в която бяхме попаднали и да продължим напред. Дължа го и на себе си, и на Маргарита, чийто истински млад живот трябва да продължи без черната сянка на нашите досегашни грешки!“