Автор: Генка Богданова
Напоследък много често сънувах един и същи сън със сладко – горчив привкус: Завърнала съм се в България, кой знае защо сама, без съпруга си и бързам да се прибера в родната къща, при старите си родители, които не съм виждала почти цяла година. В здрача на топлата лятна нощ пеят сладко щурчета. Някъде надалеч се чуват звънките гласове на чанове и хлопатари. Като вълшебен зов звучи гласа на меден кавал и гали зажаднялото ми за родни звуци сърце. Сладко ухае на цветята от мамината градинка. В здрача като румени детски бузки се „усмихват“ примамливо първите зрели плодове на ябълките, посадени от баща ми.
Пускам развълнувана куфарите до пътната портичка, свивам голям букет от дъхавите цветя за мама, за татко откъсвам най-едрите и сочни ябълки, и с пресъхнала от радостното вълнение уста бързам към притихналата под лозниците свидна бащина къща. Още миг, само след миг ще притисна до сърцето си скъпите си родители, ще вдъхна аромата на родния дом, ще отчупя хапка от най-вкусния на света, български хляб, ще…
Но замирам тревожно и с ужасно предчувствие пред потъналата в мрак и злокобна тишина къща. На входната врата, вместо мама и татко, като страшен кошмар ме посрещат с укор и се „взират“ обвинително в мен два черни некролога. Натежал букетът пада от ръцете ми пред тях, ябълките глухо тупват и се скриват в избуялите бурени пред къщи, които едва сега забелязвам. С изтръпнала от болка, чувство на вина и разкаяние душа, падам на колене, обляна в сълзи и искам прошка за фаталното закъснение. Прошка, която и самата аз едва ли някога ще си дам. Мракът ме обгръща от всички страни, горчивата болка пълзи в гърдите ми като змия и стяга сърцето ми в студената си хватка, а до мене няма никой, който да ми подаде ръка, да ме прегърне, да ме утеши. Никой! Нито родители, нито съпруг, нито така жадуваната, но недочакана рожба!...
Събуждах се обляна в пот, с тревожното чувство, че се случва нещо лошо. Нещо, което ще ме разтърси, ще изгори сърцето ми, ще наруши крехкото душевно равновесие, което едва бях постигнала след едногодишния ни живот на емигранти в Норвегия и ще преобърне целият ми живот с главата надолу.
Лежах, с разлюляно от кошмарния сън сърце, вперила поглед навън, през прозорците, към притихналия, заспал под красивото северно сияние чужд град. Но аз нито виждах, нито се радвах на това красиво природно явление. Тревожните ми мисли трескаво прескачаха ту на нефтената платформа в Северно море, от която съпругът ми вече цял месец не се е завръщал, заради възникнали сериозни проблеми с техническото оборудване. Той е инженер – химик и еколог. Но в България преди няколко години остана безработен. Предприятието в което работеше беше закрито и той се оказа изхвърлен на борсата за безработни. Три години не му предложиха подходяща работа. От време – на време приятели му осигуряваха временна и ниско платена работа. Моята заплата на медицинска сестра в дом за стари хора с деменция едва стигаше да покрием ежемесечните сметки за ток, вода, телефон…А имахме и друг сериозен проблем. Въпреки любовта ни, въпреки огромното ни желание и дългогодишното мъчително лечение, аз все не успявах да забременея и да родя така мечтаното от двама ни дете. Последната алтернатива беше да се решим на процедурата „ин витро“ , но при тази ситуация нямаше как да започнем скъпо струващата медицинска процедура.
На всичко отгоре домът за стари хора, в който работех беше закрит и аз също останах без работа и без доходи. Положението ни беше отчайващо. Не можехме да се надяваме на ничия помощ. Родителите на Боян бяха отдавна мъртви, братя и сестри той нямаше. Аз бях едно, при това късно родено дете. Моите родители вече бяха много възрастни и с малки пенсии.
Изкарахме криво-ляво няколко месеца с обезщетенията, които получихме след съкращението и с мизерните пари от продажбата на десетина декара наследствена земя. Градчето ни беше малко, работа трудно се намираше – не само по специалността… Бяхме достигнали до върха на отчаянието. И точно тогава попаднах на обява, че Норвегия търси специалисти за нефтената си промишленост и медицински сестри за социалните домове. Осигуряваха безплатно начално обучение по норвежки език, едногодишен договор с повече от добро заплащане и високи осигуровки. Плащаха самолетните билети и осигуряваха квартира за семейните специалисти с висше образование. Наемът наистина беше голям по нашите стандарти, но заплатите бяха достатъчно високи, за да си го позволим, да живеем спокойно и да спестяваме пари. Предлаганите условия бяха далеч по-добри от очакванията ни. Това беше един неочакван светъл лъч на надежда в мрака на безизходицата, в която бяхме попаднали. Беше спасение от мизерията, нова надежда, че ще можем да продължим с опитите да се сдобием с рожба. Най – после съдбата се беше усмихнала и на нас!
Но на кой щяхме да оставим престарелите ми родители? Нямахме близки роднини. Мама и татко живееха в малко, почти обезлюдено село. Не даваха и дума да се издума за настаняване в дом за стари хора. Когато им казахме за намерението си да заминем за Норвегия, баща ми само тежко въздъхна и притеснен наведе глава, но майка ми, въпреки препълнените си със сълзи очи, стисна устни да не изрече нещо, което би ни разтревожило и спряло и с глух от вълнението глас тихо пророни:
- Щом трябва, ще заминете, чедо. Бог да убие тези, които съсипаха България и разпиляха чедата й по целия свят! Виждаме, че тук нямате бъдеще, нямате сигурност, няма и как да сбъднете най-голямата си мечта да се сдобиете с детенце.
- Но, мамо, какво ще стане с вас ако заминем? - през сълзи прошепнах аз.- Вече сте на възраст, на която имате нужда от помощ и грижи?
Мама погали нежно сведената ми глава, прегърна ме и се опита да ме успокои:
- Ще се справим, дъще, ще издържим, мамина! Ние сме от жилаво тесто омесени, корените ни са яки, балканджийски. Щом е за доброто на децата ни, ще бъде грях да ви спираме. Мъчно ще ни е, ще ни липсвате, но нали е само за една години, все някак ще се справим. Пък и отпуски сигурно ще имате през това време? Дай, Боже, наистина да е за доброто ви! Само по-често пишете, обаждайте се, поне гласовете ви да чуваме, да знаем, че сте добре, това ще ни дава сили да ви дочакаме!
- Не ни мислете, чедо!- обади се и татко. – Щом сме двамата, ще се крепим, ще си помагаме, ще си даваме кураж…Само Господ да ни дава здраве! Тежко ми е, че нямаме скътани пари, за да ви помогнем, но вие знаете, че с тези наши пенсии едва свързваме двата края.
Вървете, чедо и дано поне вие да имате по-спокоен и по-добър живот от нас в чуждата страна! Може пък и в България нещата да тръгнат към по-добро и да се завърнете по-рано…
И така през януари 2020 година поехме път към далечната, чужда страна – с малко багаж и пари, с много надежди и очаквания. През целия път от родното ни градче до София, и по време на полетите до полския град Гданск, а от там до „Нефтената столица“ на Норвегия – град Ставангер, тягостната мъка по родния край, който бяхме принудени да напуснем, страхът от неизвестното и тревогата за възрастните ми родители, тежаха като студени камъни в сърцето ми…
Всичко, което обещаваше фирмата - посредник за работните места, заплащането и битовите условия се оказа вярно. След няколко седмичен курс на обучение и положен сериозен изпит, Боян започна работа на една от нефтените платформи в Северно море, а на мен ми предложиха работа като медицинска сестра в малък, но добре уреден хоспис за самотни възрастни хора. Работата не ми тежеше, бях натрупала предостатъчно знания и опит в България и се справях много добре със задълженията си. Уважаваха ме и се отнасяха добре с мен и колегите, и възрастните хора, за които се грижех. Малко се затруднявах в началото заради минималните си познания по норвежки език, но бързо се учех и след няколко месеца вече успявах да общувам нормално с тях. А и повечето от колегите ми говореха перфектно английски език, който и двамата със съпруга ми владеехме добре. Нямахме проблем със жилището, успявахме и да пестим значителна сума от заплатите си. Вече бяхме посетили отличен специалист по „ин витро“ зачеването в Клиниката по репродуктивност в столицата и очаквахме с нетърпение момента, в който щях да бъда готова за процедурата.
И все пак, душата ми не беше спокойна. Централата на фирмата, с която имаше договор Боян беше в град Ставангер, но нефтената платформа, на която работеше беше на около 300 километра на запад от града в Северно море. Климатичните условия бяха доста сурови. Двуседмичното му отсъствие всеки месец ми тежеше. Тревожех се за здравето му и за неговата безопасност. Полагането на практическия им изпит се случи в неочаквано лоши атмосферни условия. Докато изпълнявали с друг колега сложна изпитна задача, катерейки се по тясна вертикална стоманена стълба, натоварени с тежко оборудване, към второто ниво на платформата, разположено на тридесет метрова височина, едното от спасителните въжета, с които бил вързан колегата на Боян се скъсало и той бил повален от бурния вятър. Увиснал над главата на съпруга ми на двадесет и пет метра над морето. Всички изтръпнали от притеснение и ужасени гледали как младият, мъж бил подмятан във въздуха като парцалена кукла. От тежестта му всеки момент можело да се скъса и второто въже и изпита щял да приключи с човешка трагедия.
В първият момент и Боян се стъписал и уплашил, но събрал целият си кураж и решителност, успял да изпълзи на нивото на висящия във въздуха човек и с нечовешки усилия, борейки се с пристъпите на вятъра, успял да хване въжето на колегата си и да го издърпа на безопасно място. Всички си отдъхнали, а в този момент ръководителят на обекта взел решение да предложи смелия и хладнокръвен българин за двугодишен договор на по-добра позиция, от тази, която била предварително договорена във временното споразумение..
В онзи ден Боян се върна при мен развълнуван, щастлив и видимо горд, че е спасил човек и е представил себе си и българския народ достойно в тази тежка ситуация. Зарадвах се и аз, горда с неговата смела постъпка и приятно изненадана от щедрия жест на Компанията, който щеше да ни помогне да реализираме по-бързо мечтите си. Но след тази случка всеки ден, в който Боян беше на двуседмичната си смяна изпитвах тревога и страх, да не му се случи нещо непоправимо.
Скоро към тази тревога, която ми пречеше да живея и работя спокойно, се стовари още една. Света пламна от „чумата на 21 век“ - пандемията Ковид – 19. Не беше подмината и България. Следях с изтръпнало сърце новините от родината си и умирах от страх, че и старите ми родители може да се заразят. Нямах интернет връзка с тях, защото те не умееха да боравят с новите мобилни телефони. Чувахме се по телефона веднъж седмично, а по моя молба кметската наместничка на селото понякога се отбиваше да ги види и да попита от какво имат нужда. Но в един момент връзката с нея прекъсна за дълго и когато се чухме с мама разбрах, че и тя се е заразила с вируса. Ходила е на работа болна цяла седмица, докато дойде в петък обслужващия селото фелдшер.
- Нали знаеш, Росе, - каза мама.- че отдавна нямаме здравна служба и лекар в селото? Няма и аптека. Калина е превозвала с колата си болни до града, търчала е от аптека на аптека за лекарства за хората от селото, докато е можела да се крепи на краката си. Сега и тя се бори за живота си в болницата на областния град, а ние тук съвсем „осиротяхме“. Но ти не се тревожи, мила! Ние с татко ти се пазим много. Ходим само до магазина за малко. То и там каква ли стока има, ама хляб и кисело мляко, олио и сирене все още се намират. Пък тази пущина, вируса де, дано си иде по-скоро! Татко ти се шегува, че до нас едва ли ще стигне. Нали сме единствената населена все още къща в целия ни квартал. Сега проклетият вирус върлува в долната махала. Докато се качи на нашия баир, докато надникне във всички запустели и обезлюдени къщи, може дълго да лута напразно, да се изгуби сред развалините и тревясалите дворове, и да се откаже да дойде чак до нас!
Милата ми майчица, опитваше се да се шегува, преглътнала собствения си страх! Стараеше се да не ме тревожи, но нищо не можеше да ме успокои и да премахне тягостното чувство на вина, че съм ги оставила сами и безпомощни в България. Те живееха в почти запустяло село, до което автобус пътува веднъж седмично, кола снабдява хората с хляб и продукти през три дни и няма постоянен лекар докато аз тук се грижа за чуждите родители настанени в добре уреден социален дом, обслужвани от лекари, медицински сестри и социални работници в луксозна обстановка, на хиляди километри от мама и татко.
Месеците минаваха, лошите новини за епидемичната обстановка в България ни затрупваха като лавина. Разбрах от мама, че кметската наместничка Калина е починала. Заразил се и фелдшера, който посещаваше селото. Малкото им и стари като тях съселяни се топели един , след друг:
- По тъжния „плач“ на църковната камбана, който чуваме все по-често, разбираме, че тази "напаст божия" - ппроклетия вирус, често ни навестява, за разлика от управниците на държавата ни. В магазина разбираме, кой ни е напуснал завинаги, но нито в църквата вече правят опело, нито хора допускат до гроба на мъртвеца за „последно сбогом“. – осведомяваше ме по телефона мама.
Броях със свито сърце месеците, които оставаха до излизането ни в годишния ни отпуск. Те все още бяха отчайващо много. Тази тревожна обстановка, постоянното напрежение и стреса, който изживявах се отразиха и на моето здравословно състояние. Появиха се проблеми и с месечния ми цикъл и това не позволяваше да извършим планираната вече процедура „ ин витро“. Нервите ми бяха опънати до такава степен, че на работа едва се владеех, а вкъщи често плачех.
По това време започнах да сънувам и онези кошмарни сънища, за които вече ви разказах. Започнах да звъня на мама всеки ден. Само като чуех гласа й и ме увереше, че са здрави и двамата, душата ми си отдъхваше и намираше временно покой. Но един ден дълго звъних у дома напразно, докато най-после се обади баща ми. Извини се, че бил на двора, а мама отишла до магазина. Но глухият му глас и това, че побърза да прекъсне разговора, ми подсказаха, че нещо не е наред у дома. Позвъних в кметството, но от там никой не ми отговори. На следващия ден телефона у дома отново мълчеше зловещо. Едва дочаках да се съмне и след като отново не успях да се свържа с родителите си, позвъних в общинския център и помолих една моя бивша колежка да прескочи с колата си до нашето село и да провери какъв е проблема. Молех се причината за това тридневно мълчание да е повреда в телефонните връзки, но сърцето ми усещаше, че се е случило нещо лошо. Таях слаба надежда, че това „лошо“ не е непоправимо, че не е „най-лошото“.
Но това, което научих на следващия ден от колежката си ме порази направо в сърцето. Чумата на 21 век не беше подминала и нашата къща, не беше пощадила и моите самотни родители. Когато се чухме за последен път, мама е била вече сериозно болна, но решили с татко да не ми казват, за да не ме тревожат. Знаели, че и без това няма да успея да се върна навреме. В този момент бяха затворени много граници и отложени повечето полети.
Мама починала вечерта, след разговора с баща ми. Той не можал да преживее раздялата с нея и своята безпомощност и дори не успял да я изпрати в последния й път. Получил сърдечен инфаркт докато я оплаквал в леглото, съвсем сам в последната опустяваща къща в крайния квартал на умиращото село. Ако колежката ми не се беше отбила, кой знае кога и кой щеше да разбере, че са мъртви! Кошмарните ми сънища се оказаха пророчески. Загубих мама и тате и дори не успях да се сбогувам с тях, да ги оплача и да им поискам прошка. Тази вина ще ме гнети до края на дните ми.
Проклети да са всички, които са виновни за съсипаната ни Родина! Проклети да са, че ни докараха до унизителното положение да търсим спасение от глада и нищетата в далечни страни по света, а старите ни родители, които цял живот градиха една цветуща страна, обрекоха на мизерия и самота в обезлюдените села и градове!
29.11.2021 година