Лествица*
Раз не противишься, то пекло — для тебя.
Ведь ты привык проигрывать без боя.
Для праведных стезя — страдать любя.
Я зубы сжал и вызов принял стоя.
По воле рока брошен был на камни,
А прошлое водою утекало.
И в час вечерний вижу через ставни,
Что бездна адова не миновала.
И будущее с рухнувшей мечтою
Меня переполняет острой болью.
И белое размыто чернотою,
Оставив серый мрак безволия.
И тлеют истины простой уголья**,
Что раны смертные невыносимы
Не оставляющим скорбей юдоли,
Но тем, в ком всё ещё живительные силы.
Пугают страхами посланцы ада,
Из прошлого вдогонку шлют виденья,
Где перед самым райским садом
Дорога упирается в каменья.
Средь призраков я вроде человек.
В миру теперь сам — призрак, тень.
Казалось, что уснул навек,
Но жду, когда придёт мой день.
Вот слышу будто ангельские звуки,
Ударные в оркестре стали глуше.
И сердце персонажа сжалось в муке:
Из ямы Бог заглядывает в душу.
прим. пер.
При переводе стихотворения дважды использовались слова старо-славянского языка: "Лествица"-лестница;" уголья" — угли
17:45
14.08.22
Оригинал:
ОРАТОРИЯ ЗА ПЪТЯ КЪМ ОТВЪДНОТО
Красимир Георгиев
Добрите хора ги очаква адът,
защото са привикнали да губят,
защото са привикнали да страдат.
От ангели нападнат, стискам зъби.
Водата запокити ме в скалите,
там миналото безвъзвратно чезне
и вече вечер виждам през стените
и съм изправен пред бездънна бездна.
Пред бъдеще, мечти недоживяло,
животът с болките си ме залива
и вече няма черно, нито бяло,
наоколо вилнее само сиво.
Изписва истини измамен въглен:
Смъртта непоносима тежка рана
не е за този, който си е тръгнал,
а за човека, който е останал.
От ангелски миражи съм прекършен,
защото миналото ме застига –
на мястото, където пътят свършва,
пред бъдещето вдига тежка дига.
Сред сенките наоколо човек съм,
сред хората наоколо съм сянка.
В ковчега тялото ми днес след лек сън
подготвя се за свойта вечна дрямка.
Припява ангелският хор загрижен.
Оркестърът – с тържествена отрада.
Солист съм на живота си капризен.
А Бог ме гледа някъде от ада.