Разказ от Генка Богданова
Онази нощ Георги не успя да склопи очи. Мяташе се неспокойно в постелята, мислеше и премисляше плана за бягството си и заръките на Еленица: „Деверко Георге, вече десет години споделяш с мене несретната съдба на насилствено отвлечени роби на този български душманин Кара Февзи. Ти почерни младостта си, за да ме последваш и споделиш тежката ми съдба в този турски, враждебен и чужд на сърцата ни конак. Моята душа линее в харема на омразния ми мъж и господар, а ти ринеш торта в конюшните му и за да оцелееш си принуден да се преструваш на малоумен. Но стига толкова! Време е да се приготвиш за път! Щом агата тръгне със синовете ни и гавазите си към Стамбул за „мазните борби“ на султана, ти се измъкни внимателно от конака и тръгни към България. Все към зайдело слънце ще вървиш, докато излезеш от град Ердене. От там - нататък тръгни срещу течението на Тъжа река и тя ще те отведе до нашия край…Ако можеш, потърси и намери нашето село. Надявам се поне половината да е оцеляло! С част от парите земя си купи, къща направи и нов живот започни. Другите те заклевам Георге, на народните закрилници да предадеш. Пушки, барут, олово и саби да купят, на поробителите да мъстят и за свободата на народа ни да се борят. Чувала съм от агата, че върли турски душмани – комити, водени от страшни, юначни войводи: Инджето, Кара Кольо, Вълчан, Христо и Филчо войводи… бродят из Сакар и Странджа и мъстят за поробените ни братя българи. А накитите ми продай и парите на църквата дари. Школо да направят, да будят и насърчават поробените ни братя, вярата им в Бог да укрепват и на писмо и четмо да ги учат.
Душата ми крещи и аз да тръгна с тебе, но пустото майчино сърце ме прикова завинаги тук, при четиримата ми сина, които пряко волята си родих на поганеца, но обичам като всяка майка. Сбогом, Георге! Сбогом не венчан деверко! Целуни родната земя вместо мен и запали свещ в българска църква за любимите ни хора, изклани на моята кървава сватба, които дори гроб за покой на душите си нямат заради тези турски зверове!“
Думите на Еленица, клетата отвлечена от сватбата си любима годеница на брат му Герджик Стоян, отекваха в душата му и гонеха съня от очите му. Страшните спомени за кървавата сеч, поруганите и отвлечени девойки, убитите им родители, разсеченото на две тяло на брат му, бъклицата, от която се стичаше аленото вино и попиваше в оплисканата с човешка кръв земя, а после собственото му решение да последва скришом кервана с робините и Еленица, пленяването му и онова, което преживя през последвалите десет години в конака на Кара Февзи, се въртяха като пламтящо колело в тревожното му съзнание и го държаха буден. Но пак те му дадоха кураж и надежда, и му помогнаха да се реши на подготвеното бягство.
Георги се страхуваше, че ако се успи някой от другите коняри може да влезе пръв в сеновала, за да зареди сено и зоб за конете и да открие торбата със жълтиците и наки-тите, скрити под купа стари седла и чулове. Затова щом пропяха първите петли, момъкът се измъкна тихо навън, заобиколи обора, криейки се в сенките му и се промъкна внимателно в сеновала. Взе приготвения за предстоящия му път багаж: едно старо, но удобно седло, везан чул, в който беше увил торбата със жълтиците и накитите на Еленица, бъкела и кожените дисаги с храната, донесени му тайно от слугинята й. Георги пъхна в дисагите и шарената си тъкана кърпа, в която държеше сарашките си инструменти: шило, голяма губерка и канап. Скри ги в запустялата воденица на края на града и се прибра в конака преди да се разсъмне.
Луната се беше оцъклила като зло око на небето и сякаш го следеше, готова да го предаде на поганците. Целият конак беше тъмен и притихнал в лятната нощ, потънал в сън, приспан от звънката песен на щурците. Навярно освен него само Еленица будуваше в постелята си и се молеше на Бог да подкрепи Георги, да го пази и напътства по дългия и опасен към нещастната им поробена родина.
Призори слугите в конака се разшаваха и започнаха приготовленията за пътуването на Кара Февзи и синовете му към Стамбул. На тазгодишния гюреш в Ердене първородният син на Кара Февзи и Еленица натръшка най-силните пехливани и сега отиваха да премери сили и в столицата, пред очите на султана. Той беше обещал голяма награда за онзи, който пребори и обърне на гръб не победените до сега двама братя анадолски турци, прочути в цялата империя с мечешката си сила и подли чалъми.
Георги помогна на главния коняр да оседлае враните, буйни арапски жребци на агата и синовете му, да ги нагизди, както подобава на господарски коне и да приготви ко-жените дисаги с копринените чулове и храната за из път. Докато се суетяха край конете, старият наставник на Георги тихо му наръчваше:
- Момче, агата заповяда и аз да тръгна с тях към Стамбул, за да се грижа за конете. Ти оставаш тук и ще отговаряш за другите коне и особено за бременната кобила. Очите си на четири да отваряш да не стане някой сакатлък докато ни няма, че господаря ще ни извие вратовете като на шилета, ако някой кон стане зян или кобилата роди преждевре -менно! Ще ни няма четири дни, дано се справиш без мене!
Трепна радостно сърцето на Георги: „Ако Бог е с мен, след четири дни аз вече може да прегръщам родната земя, старче!“– помисли си момъкът, но се престори както винаги на глупак и се захили кланяйки се раболепно и повтаряйки като малоумен:
- Не бой се, не бой се, аго! Робчето ти е тук, робчето ти знае на какво си го учил, аго Исмаил. Ще ги тимаря, ще ги паса с росна трева, ще ги поя като господари…Не бой се, щом робчето ти е тук!
- Абдал! Ама послушен и работен.– подсмихна се под мустак Исмаил и потегли с Кара Февзи на път.
Георги само това чакаше. Изкара конете и ги подкара уж да ги заведе на паша в долните ливади и напои в пълноводната Манастир дереси, както наричаха турците река Тъжа. Спря за малко край мястото, където беше скрил багажа си, натовари го на най-бързия и силен кон и като го яхна завърна конете към тучните ливади край гъстите върбалаци край реката. Докато конете кротко пасяха тучната зелена трева, Георги седна под сянката на провисналите почти до земята клони на голяма върба, извади кър-пата с сарашките принадлежности и се зае да зашие в старото седло алтъните и накитите на Еленица. Не се знаеше кой ще срещне по пътя си, какво може да му се случи, затова не искаше да рискува като ги носи в дисагите. Около обяд вече беше свършил с тази важна част от плана си, затова сложи седлото и юздата на избрания вече кон, натовари го с дисагите и бъкела и го отведе в гъстия ракитак зад завоя на реката. Тогава излезе на пътя, причака първия минувач и уж заекващ от страх му каза, че най-хубавия кон на агата е преплувал реката, а той не може да остави другите коне, за да го търси и върне. Помоли го да съобщи в конака да изпратят някой от слугите да прибере конете, докато той открие избягалия жребец.
Щом изпратения на помощ слуга отведе конете към конака, Георги съблече своите дрехи, метна стария си фес в реката, остави на брега потурите си и елека, после влезе в реката и малко по – надолу по течението, закачи ризата си на един изсъхнал клон от сведената над реката върба: „Дано тези, които тръгнат да ме търсят да помислят, че съм решил да мина реката, за да търся избягалия кон на отсрещната страна! Дано да повярват, че съм се е удавил и реката ме е отнесла! Никой в конака не знае, че като малък плувах като риба във вировете край родното ми село…“ – С тези мисли беглецът облече турската носия, метна се на коня, преведе го на другия бряг на реката, яхна го, прекръсти се и като се помоли на Бог да му сочи пътя и да го пази пое по своя жадуван, но опасен път „все към зайдело слънце“, към родния край…
Дали горещите молитви на Еленица и Георги бяха чути от милостивия Бог, сърцето му ли сочеше вярната посока към родното му село в Сакар планина, или детската му памет беше съхранила завинаги болезнения спомен за пътя до този чужд край, белязан с кървавите дири и горчивите сълзи на откарваните в плен българи, но беглецът нито веднъж не се заблуди, не кривна от пътя, който го отдалечаваше от Ердене. С разтуптяно от вълнение сърце Георги очакваше скоро да зърне скъпи родни картини, да чуе милата на сърцето му българска реч. Близо до неговото село имаше света обител. Георги се надяваше да намери убежище в манастира „Света Троица“, преди да потърси родното си село, или поне оцелели след клането и опожаряването на махалата им хора в деня на кървавата сватба на Еленица.
Внимаваше да не приближава населени места, озърташе се постоянно през рамо назад и щом доловеше далечен тропот на конски копита, незабавно търсеше прикритие - я в избуялите царевични ниви, я в обрасли с гъсти храсталаци долчинки, я под клоните на щедро разлистените горички или в крайречни върби. Само веднъж се натъкна внезапно на двама въоръжени полски курджии, връщайки се към пътя през голям бостан, но успя да запази спокойствие, поздрави ги на турски език и излъга, че е търговец, свърнал от пътя, за да напои коня в реката.
Беше капнал от умора, но продължи да язди и след като слънцето залезе и вечерта протегна над земята призрачните си, сумрачни сенки. Пълната луна изгря сред треп-кащи ярки звезди, сякаш искаше да освети пътя на беглеца натам, на където го теглеше сърцето му. Сакар разгърна зелените си пазви и като майка призова Георги в обятията си. Той свърна от пътя в една горска просека и скоро се озова на закътана полянка в подножието на високи скали. Реши да си почине и пренощува тук, преди да поеме отново на път след развиделяване. Усещаше, че не е далеч от целта си, но все още беше притеснен.
Изморен от дългата неспокойна езда, от тревогите и вълнението, упоен от сладкия мирис на тревата и шепота на вековните сакарски дъбове и брястове, Георги не усети кога се е зазорило. Събудиха го не птичи песни и лъчите на изрялото вече над скалите слънце, а гърмежи и яростни викове на турски: „Предайте се, гяури! Обградени сте, хаирсъзи!“, които долитаха от към пътя от Ердене. От върха на скалите отекна в отговор залп от пушки.
В първия момент, Георги помисли, че са го открили гавазите на Кара Февзи и реши, че това е краят на мечтите и живота му. Но бързо разбра, че е попаднал на престрелка между народни закрилници и турска потеря, изпратена срещу тях. Метна на коня дисагите и чула, който беше си подложил под главата и го поведе през дълбокото дере, обграждащо скалите в обратна посока на турските гласове. Тъкмо се канеше да влезе в тесния процеп между скалите, обрасъл с бръшлян, когато от там се подаде роша-вата глава на младо циганче. То енергично ръкомахаше с две ръце, сочейки му скрит от виещите се гъсти вейки на бръшляна вход на дълбока пещера. Когато влязоха, цигането, което явно го беше взело за един от преследвачите, подведено от турските му дрехи му заговори на турски възбудено:
- Побързайте, аго, че ще ги изтървете пак! Нали ви казах аз, че по тези места е бърлогата на султанските душмани! Дълго ги дебнах, но разбрах къде се крият. Бързайте, че ще се шмугнат в пещерата през друг таен вход и ще има да гоните вятъра….! А до скривалището им можете да се промъкнете само от тук. Ще ги сгащите най-сетне и ще отървете султана от тях. Заслужих наградата!– изхили се предателят и протегна ръка за обещаните махмудии.
Кипна кръвта във вените на Георги. Цялата ненавист към поробителите и продажните мекерета като това циганче, заклокочи в гърдите му като врящ котел, който всеки момент ще се пръсне. Георги се обърна, уж да вземе от дисагите наградата, изхлузи юздата през главата на коня и без да промълви и думица изви назад черните ръце на предателя и ги върза зад кльощавото му тяло. Затъкна уста-та на онемялото от изненада и страх цигане с шарената кърпа и го повлече навътре в пещерата. Запали с огнивото си суха борова вейка и като се огледа наоколо, блъсна мръсника в една дълбока ниша. Остави коня и багажа си, съблече се по бяла риза и тръгна да търси втория таен изход от пещерата, за да съобщи на четата за предателя и засадата, която им е била устроена с негова помощ…
И този път справедливия бог на поробените християни помогна на смелите народни закрилници да се измъкнат невредими от потерята и да намерят убежище в сигурното си скривалище. Георги се натъкна на тях в пещерата, докато търсеше изхода. И той, и хората на Христо войвода бяха изненадани от тази неочаквана среща, която можеше да свърши зле за Георги. Добре, че момъкът бързо се сети да вдигне ръце и да извика:
- Не стреляйте, не стреляйте, братя! Българин съм, избягах от Ердене след десетгодишен плен при изедника Кара Фейзи. Радвам се, че ви срещнах! Търсех ви, за да ви пре-дупредя, че сте предадени от циганин, който успях да спра преди да е показал на турците входа на пещерата ви!...
Този ден и тези събития, сложиха началото на новия живот на Георги. След като „платиха“ на предателя с куршум в челото, войводата и другарите му изслушаха край огъня тъжната история на Еленица и Георги. А после момъкът с пламнало от болка сърце научи от тях, че селото му вече не съществува. Пожарът запален от гавазите на Кара Февзи бързо се разпространил. Много от съселяните му намерили смъртта си в огъня, а малкото останали живи се разпилели из планината бездомни и отчаяни да търсят къде да се скрият от насилниците и да приютят нещастните си глави.
Докато в родината му горяха пожари, течаха реки от кръв, а сънародниците му страдаха и гинеха под жестокото турско робство, Георги не можеше да мисли за дом и семейство. Съдбата му го беше отвела точно там, където трябваше да бъде – при безстрашните народни закрилници. С една част от златото и накитите на Еленица купиха пушки, пищови и куршуми за справедливата борба с поробителите. Останалото дариха на манастира с поръка да бъде използвано за духовна просвета, пробуждане и укрепване на вярата и надеждите на поробеното население за свобода и мирен живот.