Разказ от Генка Богданова
Всичко започна в международния влак от Киев до София с поредната нагла лъжа, с поредната грандиозна измама, замислена от баща ми. Ние се връщахме, по-точно бягахме от Киев. След поредица от успешни кражби и измами в румънската и украински столици, полицията беше надушила следите ни и се наложи „да вдигнем гълъбите и да се омитаме скоропостижно“, както обичаше да казва „ любимият ми родител“. Решихме да се върнем в България, която бяхме напуснали преди пет години. Тогава за пръв път видях баща си и напуснах поредния Дом за изоставени деца, подмамена от обещанието му, че „ще поскитаме из Европа, където е пълно с богати наивници, които ще направят и нас богати“. Вече бях дванадесет годишна, с буен и неуравновесен характер, достатъчно озлобена и мразеща и възпитателите и живущите в дома с които винаги бях „ на нож“.
Аз бях едно от най-порицаваните и наказвани момичета, заради постоянните скандали и сбивания, които предизвиквах с лошия си характер. Крадях, лъжех, държах се разпуснато и нагло и вярвах, че това трябва да бъде поведението на всяко дете изоставено от майка си преди да е навършило две годинки и от баща - рецидивист , осъден на десет години затвор, които нито веднъж не се поинтересува от мен.
Всъщност аз бях будно дете, учех се добре и много четях, най-вече приключенски романи и криминалета. Разбира се четях тайно от момичетата, с които делях една стая, скрита в съседната стара, изоставена сграда за да не ме дразнят и подиграват. Представях си как един ден ще мога да пътувам по света, да разследвам криминални престъпления, ще наказвам безотговорните родители и всички жестоки възпитатели в домовете, които не само не обграждаха с любов и внимание възпитаниците си, но и прекършваха крехката им психика и насаждаха в тях чувството на малоценност и обреченост. Те никога не отвориха сърцата и обятията си за мен, да ме опознаят и разберат какво става в наранената ми детска душа, а ме „възпитаваха“ с физически наказания и морален тормоз.
Затова, когато ме повикаха при директора и ми казаха, че непознатата жена с поувяхнала хубост и мъжът с нея са моите родители, които са дошли да ме отведат със себе си, поемайки своята отговорност, се почувствах толкова щастлива и окрилена от радост, като птица, държана в тясна клетка, освободена внезапно и готова да отлети на свобода. Уви, в този момент дори не подозирах какво ме чака в бъдеще! Че тази моя непозната майка е тук не за да ме прибере у дома, да ме приласкае и да се опита да излекува с любов ранената ми душа, а, за да помогне на човека, с който са ме създали да осъществи пъклените си планове срещу обещанието да й даде развод и да я освободи от мен завинаги. Не зная дали тя е знаела точно какви са плановете на баща им за мен, но аз нямах представа, че с него ми престои да живея не на свобода, а в нов, още по-страшен кошмар и вечен страх.
Накратко оказа се, че годините прекарани от баща ми в затвора, не са го превъзпитали, а са били истинска школа за усъвършенстване на уменията му на крадец и измамник, място, където е „открил“ и наркотиците и го е направило зависим от тях. И макар, че през тези десет години нито веднъж не ме потърси и не се поинтересува от мен, той отдалеч е следил моето развитие и поведение и е решил, че в мое лице е открил идеалния партньор за бъдещата си криминална дейност извън пределите на обеднялата и окрадена вече България.
Със създадените в затвора от баща ми „връзки“ и „канали“, скоро двамата се сдобихме с комплект от нови документи и задгранични паспорти и успяхме да се измъкнем успешно първо в Румъния, а после криминалният ни воаяж продължи успешно и в съседни на Румъния страни, докато се оказахме в Киев, където най-после „късметът“ ни изневери и трябваше да бягаме. След пет години се връщахме в България с нови имена, нови самоличности, но без представа къде ще живеем и какво ще правим. Трябваше да се спотаим и да кротуваме няколко години докато Интерпол спре да ни търси. Но и този път късметът ни проработи. Нашето спасение ни чакаше във вагон – кушета , в който ни бяха настанили. Там попаднахме на майка и дъщеря, които пътуваха за София. Връщаха се от Киев, където гостували на родителите на майката, рускиня, омъжена за българин, овдовяла преди две години. И тя и дъщеря й Милена бяха добре възпитани и любезни с нас. Предстоеше ни дълъг съвместен път и беше съвсем естествено да се запознаем. Според новите ни документи баща ми се казваше Владимир, а аз Маруся. Сега бяхме потомци на „белогвардейски“ офицер, живял и създал семейство в малко градче в България, но малко преди смъртта си пожелал да се върне в родината си, където и той и моята майка загинали в нелепа катастрофа.
- Мъката по загиналите ни близки, носталгията по България и сложната, неспокойна обстановка в Украйна ни връщат в отново в България, където, за съжаление вече нямаме дом и се налага да започнем живота си отначало. – завърши разказа си баща ми със скръбно сведена глава, с треперещ от „вълнение“ глас и просълзени очи.
Ако не знаех, че баща ми е изпечен лъжец и историята, която разказа е измислица и аз самата щях да се трогна и просълзя като нашите нови познати Олга и Милена. Те се оказаха чувствителни, макар и твърде наивни жени, които „се хванаха на въдицата“ и повярваха на всяка дума, излязла от устата на баща ми.
И така, капанът за наивната Олга беше успешно заложен. Баща ми продължи да се преструва на разтревожен и загрижен за нашето неясно бъдеще. „Сподели“ с новата си приятелка, че в България сега ние не сме нито със своите свои, нито с чуждите – чужди. Че трябва да започнем да изграждаме живота си отново и то на съвършено ново място – в София, където се надяваме, че шансовете ни да си намерим квартира и работа са много по-големи отколкото в родния ни Белоградчик.
Докато баща ми продължаваше да говори и омайва Олга, аз съсредоточих вниманието си върху дъщерята. И докато тя, гушнала се в прегръдките на майка си, слушаше развълнувано разказа на баща ми, успях да огледам от глава до пети. И това, което видях никак не ми хареса. Момичето беше дребничко, но много красиво. Красотата й беше естествена, ненатрапчива, но впечатляваща. Беше вперила красивите си, сини очи в баща ми и го слушаше с вълнение, отразено в тях.. Дългата й до кръста къдрава черна коса подчертаваше очарователното й бяло лице, украсено с две прелестни трапчинки на румените й бузи.
Намразих я още в първия момент когато я видях. Намразих я инстинктивно, първо сигнално, безпричинно, но силно. Оказа се, че е моя връстница, но тя беше всичко онова, което аз не бях. И… имаше всичко, което аз нямах. Беше израснала в уютен дом с любящи и грижовни родители. Вярно, че беше изгубила баща си, но имаше прекрасните си спомени за щастливите и безгрижни детски години, когато е живяла закриляна и обожавана от двамата си родители. Той беше си отишъл, но им беше оставил всичко необходимо за един спокоен , нормален живот, беше им оставил доброто си име и беше научил дъщеря си да следва мечтите си и да ги осъществява с труд и постоянство. Тя учеше в престижно училище, а майка й сподели, че мечтата й е да продължи в университета със специалност „право“…
А какво имах аз? Родители, които са ме създали „по грешка“ и са побързали да се отърват от мен. Никога не съм имала собствен дом, а спомените за детските ми години бяха ужасни. А баща ми? О, по-добре а беше мъртъв! По-добре би било никога да не се беше появявал и връщал в живота ми! Той ограби и последното, което имах – мечтите ми, лиши ме от надеждите да променя живота си, да срещна любовта и да създам с любим човек истинско семейство И не само това, той открадна и жалките останки от миналото ми – истинското ми име, самоличността ми и ме въвлече в престъпен свят принуди ме да стана крадла и измамница, лиши ме от спокойствие, от възможността поне в света на книгите да откривам смисъл да живея и да се докосвам до онзи чист, красив и мечтан свят, в който някого се надявах и аз да намеря своето място.
Не можех да отрека и огромната физическа разлика между мен и Милена. Колкото тя беше фина и изящна, толкова върлинеста и непохватна изглеждах аз. Чертите на лицето ми бяха правилни, но съвсем безлични, което ме прави незабележима, както често повтаряше баща ми, подчертавайки, че това е добре дошло за нашата „работа“. Мисля, че имам красиви зелени очи и хубави вежди, но очите ми бяха почти винаги мрачни, недоверчиви, и много често неспокойни, а тънките ми извити вежди – вечно смръщени и това държеше хората на разстояние от мен. Аз почти бях забравила да се усмихвам и да бъда любезна, освен когато „работата“ ни го изискваше от мен. И понеже това беше един от тези случаи и бях добре подготвена от баща си за театъра, който трябваше да изиграем се опитах да вляза в ролята си и да се представя като изстрадало дете, което търси приятелство и майчина закрила.
Явно и двамата с баща ми се справихме добре с ролите си, защото когато влакът спря в София вече добре си бяхме „оплели кошницата“ и бяхме подготвили почвата за осъществяването на предварително скроения план. Разделихме се на гарата като близки приятели, разменихме си телефоните и обещания да се чуваме и виждаме често, за да поддържаме току-що създаденото приятелство. Те се върнаха в дома си, а ние наехме квартира в един от крайните квартали. После всичко тръгна така, както го беше планирал баща им. Неговите срещи с Олга зачестиха, превърнаха се в романтично ухажване, което след два месеца завърши с решението им да се оженят и да заживеем под един покрив като семейство.
Баща ми все още „търсеше работа“, но вече ме беше записал с фалшивата ми диплома в същото училище, в което учеше и Милена.
Всъщност той отдавна се беше свързал с бившите си приятели от затвора и се беше върнал към печелившата, но много опасна криминална дейност на наркопласьор. Продаваше и незаконно оръжие, което му доставяха много опасни араби. Не зная коя точно от тези две негови дейности стана причина за неочакваната му смърт, но само два месеца след като сключи брак с Олга, баща ми беше застрелян на улицата пред дома ни посред бял ден. Не знаех, да плача ли или да се радвам, когато ми съобщиха за убийството му. Все пак, той ми беше баща, добър или лош той беше единствения ми кръвен роднина, освен отдавна изчезналата от живота ми майка. В същото време си отдъхнах, защото баща ми беше решил и ме притискаше сериозно да поема част от пласирането на наркотиците в училището, в което щях да уча.
И така на 15 години аз останах съвсем сама с чуждата жена и дъщеря й, в чуждия дом. Без пари, без ясна представа какво ме чака , как ще се справям сама на тези години, без диплом за завършено образование, без професия. Очаквах, че Олга ще ме върне там, откъдето всъщност бях дошла – на улицата. Но тя се оказа истински добра и благородна жена. Макар, че не ме беше осиновила само седмица след като погребахме баща ми дойде в стаята ми, прегърна ме и каза:
- Мило дете, зная, че душата ти е препълнена от скръб по баща ти и съм сигурна, че се тревожиш за бъдещето си. Не се страхувай и не мисли, че си останала сама и без подкрепа на този свят. От този ден нататък ти ще си ми като дъщеря. Ще живееш с нас и ние с Милена ще споделяме с теб всичко което имаме. Считай, че в мое лице вече имаш майка, а Милена приеми като своя сестра. Трите заедно ще
се справим с трудностите, които ни предстоят и заедно ще се радваме на всичко, което постигнем заедно!
Думите й ме успокоиха. Отдъхнах си, заживях с тях и нито веднъж не се почувствах като натрапница, като чужд и нежелан човек. И двете бяха мили и внимателни към мен и аз всеки ден се превързвах към тази благородна и мила жена. Но чувствата ми към Милена оставаха непроменени. Вече две години живеех с тях, а продължавах да я мразя и не можех да я понасям. Но и аз като баща си се бях превърнала в добра актриса, която мило й се усмихваше и при всеки удобен случай демонстрираше пред Милена и майка й, пред съучениците и учителите ни „неподправената“ си обич и „истинска сестринска“ привързаност. Майка й и всички, които ни познаваха мислеха, че се обичаме и се радваха на нашата привидна близост. А аз завиждах на момичето и въпреки нейния открит и честен характер не можех да я допусна в сърцето си. А когато се влюбих безумно в най-красивото и добро момче от училището - Антон и разбрах, че той отдавна обича Милена и не се интересува от мен – направо побеснях от ревност. Зарекох се: „Ще я махна от пътя си, ще я направя за посмешище и ще унищожа авторитета на който се радва!“ Нямаше да е лесно, защото Милена беше отличничка и една от най-изявените и талантливи момичета в нашето училище и в същото време беше скромно и добре възпитано момиче, а това й беше спечелило много приятели сред учениците и уважението на учителите. Но аз бях коварен и опасен противник, а тя изобщо не ме познаваше. Не знаеше на какво съм способна и едва ли си е представяла, че момичето, което приеха с майка си и към което се отнасят като с истински член на семейството им, може да й забие нож в гърба.
И така, аз започнах да кроя своя пъклен план. Стъпка първа предвиждаше да я злепоставя пред любимия й Антон. Заложих на ревността, затова написах писмо на приятеля на Антон, Денис, за който знаех, че отдавна е лудо влюбен в Милена. Писах му, че и тя копнее за него, но крие чувствата си, за да не развали приятелството на двете момчета. Макар, че нямах личен опит, знаех, че когато любовта заговори разумът остава на заден план. Насърчен от няколкото писма, които му изпратих от името на „Общ добър приятел, който иска да бъдете щастливи“, Денис започна открито да ухажва Милена.
В същото време изпращах писма до Антон от името на този загрижен „общ добър приятел“, че Милена се подиграва с него и че му изневерява тайно с приятеля му Денис“ В крайна сметка двете момчета се скараха и сбиха жестоко, а отношенията между Милена и ревнивия Антон полека-лека охладняха и те се разделиха. Милена понесе много тежко раздялата им, но повече не можеше да понася сцените на ревност и незаслужените обиди и обвинения. А аз ликувах.
Черната ми завистлива душа безмерно се радваше на проваленото им щастие, но пред Милена демонстрирах загриженост, съпричастност и искрено желание да я утеша и подкрепя в този тежък за нея момент. И играейки успешно тази си роля, вече планирах и започнах да осъществявам втората стъпка от моя план – да я изложа и унизя пред всички, които я харесваха и толкова високо ценяха. Всички трябваше да видят едно ново лице на перфектната Милена. Скоро ми се предостави прекрасна възможност. Наша съученичка ни се похвали, че родилите й са се върнали от чужбина и са й донесли прекрасна златна гривна. Показа ни я докато се преобличахме за репетицията на танцовия състав, в който участвахме и ние с Милена и после я заключи в шкафчето си. За човек с моя дългогодишен опит на крадла не представляваше никаква трудност да се измъкна незабелязано в един от антрактите, да отключа шкафчето, да взема гривната на момичето и да я скрия в шкафчето на Милена. Когато беше открита липсата на ценната гривна се разрази истинска буря, която прерасна в скандал, щом ръководителят на състава реши да провери шкафчетата ни и откри гривната в това на Милена. Всички бяха изумени, а тя – направо шокирана и толкова притеснена, че й прилоша от притеснение.
Скоро след този случай отново й скроих подобен номер, но този път с портмонето от чантата на учителката по пиано, от която Милена вземаше частни уроци. Разбира се, кражбата беше разкрита бързо и не без моята анонимна помощ. Милена беше опозорена като крадла и се наложи да смени училището няколко месеца преди да се дипломира. Майка й беше направо потресена, а Милена толкова засрамена, че виждайки ги в това състояние, аз направо ликувах. Най-лошото за Милена и за голяма моя радост, беше , че петното, което успях да й лепна я съпровождаше навсякъде. Последва я дори в Университета и отрови живота й точно, както се надявах. Въпреки всичко умната и упорита Милена успя да завърши, дипломира се и беше назначена в кантората, в която проведе стажа си. Една година преди да се дипломира, майка й се разболя от рак на панкреаса и почина. Оказа се, че Олга наистина е била благородна и щедра жена и макар, че не ме беше осиновила ме беше посочила в завещанието си като сънаследница на жилището си, наравно с дъщеря й. Милена, която се омъжи за преуспелия и доста богат собственик на адвокатската кантора ме остави да живея в жилището без да търси своя дял.
Аз завърших средното си образование, но не пожелах да продължа обучението си във висше учебно заведение. Записах и изкарах курсове за оперативни счетоводители и с помощта на Милена успях да започна работа като счетоводител - касиер в крупна печеливша фирма. Постарах се да спечеля доверието на собствениците. Успях да започна и интимна връзка с управителя на фирмата и макар, че нямах висше образование напредвах в иерархията. След две години вече бях назначена за заместник главен счетоводител, като продължих да съвместявам и длъжността касиер.
Междувременно извърших серия от кражби на бижута и ценни вещи, които, благодарение на приятел на баща си успявах успешно и безпроблемно да продавам. Но това не задоволяваше алчността ми, затова бях начертала план за крупна кражба чрез документална измама във фирмата. За мой „късмет“ случаят ми предостави тази възможност. Главният ни счетоводител се разболя тежко, оперираха го и за дълго излезе в отпуск по болест. Като негов заместник аз поех задълженията му и веднага пристъпих към плана си…
Но, както се казва в поговорката : „Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода – на третия се чупи“. С една дума този път „късметът„ ми изневери и аз получих това, което заслужавах. Разкриха ме, конфискуваха всички натрупани в различни сметки крадени пари и фирмата заведе дело срещу мен за документни измами и присвояване на пари в особено големи размери. Очакваше се да получа най-тежкото, предвидено в закона наказание за такова деяние. Фирмата настояваше за тридесет години затвор и имаше вероятност да получа такава присъда, защото междувременно и полицията ме беше наблюдавала и разкрила част от извършените преди това от мен поредица от кражби. Очакваха ме дълги години затвор. Това наистина ме уплаши и разтревожи. Вече нямах пари дори да наема добър адвокат. Стресът пък явно отключи и сериозни здравословни проблеми. Разболях се от диабет и докато бях в предварителния арест получих и лек инфаркт.
И тогава се случи нещо, което нито бях очаквала, нито заслужавах. Притеснена от състоянието ми и не можеща или не искаща да повярва във вината ми, на помощ отново ми се притече Милена. Онази Милена, която толкова мразех, на която тайно, но умишлено причиних много тревоги и неприятности, която клеветих, злепоставях, разплаквах и често довеждах до пълно отчаяние, пое защитата ми в съда и направи всичко възможно да получа минимална присъда в затвор с по-лек режим на пребиваване.
Все пак трябваше да понеса наказание за престъпните си деяния. Но на истинското и много по-тежко наказание всъщност ме осъди съвестта ми. Макар и късно пробудила се в мен, тя ми показа в какво ме бяха превърнали моят лош характер, злобата, завистта, липсата на добро възпитание и наследените от родителите ми лоши гени. Показа ми колко жалка, неблагодарна и подла съм била към хората, които ми протегнаха ръка и бяха до мен, непознатото, чуждо дете, в най-трудните моменти от живота ми
Видях се такава, каквато съм с очите на съвестта си и се ужасих от самата себе си. А когато реших да призная на Милена греховете си към нея и разбрах, че е била предупреждавана за моята роля в нейните проблеми, но тя нито за миг не се е съмнявала в мен, вярвала ми е и ме е защитавала, тогава окончателно рухнах и се отвратих от себе си. Милена ми прости, но аз никога няма да мога да си простя. Ще нося в душата си като тежък камък и заслужено наказание нейното благородство и своето само презрение.