Знаете ли какво е дом за една котка? Вероятно смятате, че може да бъде и кашон. Само че кашонът не е дом. Кашонът би могъл да бъде подслон. Както и някой таван, мазе, изоставена къща. Дом не е и територията, която си отвоювал от други котки.
Аз се родих в мазето на добри хора. Те хранеха майка ми, мен и братчетата и сестричетата с някакви попари. Мама беше сива котка. От братчета и сестричета имаше бели с черно, сивички и шаренки. Само аз бях абсолютно черен. За това ми казваха Черньо. Стопанката казваше, че приличам на баща си. Помня, когато бях съвсем малък, в двора понякога идваше един черен котарак. Нашата стопанка го гонеше, защото се опасяваше да не ни нарани. Мен не ме беше страх от него. Беше красив, силен, често се биеше с другите големи котараци, но мен само ме наблюдаваше докато си играя с другите котета. Тогава смятах, че това е моят дом и винаги ще бъде така.
Оказа се, че съм се объркал. Дворът стана тесен за толкова котки. Някак негласно се разбрахме кой да остане и кой да потърси дом. Аз бях от тези които трябваше да си потърсят свой собствен. Тръгнах на юг. И там си харесах един двор с къща, стопанка и куче. Тя беше млада и симпатична. Радваше ми се, искаше да ме гали. Прие ме в голямата къща, където беше топло и сигурно. Казваше ми Чери. А голямото куче в двора го наричаше Чарли. Хранеше и много други котки в определен час. Изнасяше една голяма тенджера с храна и изсипваше и кой каквото можеше да докопа от котките - ядеше. Само мен ме пускаше в голямата къща и ми сипваше в отделна купичка.
Чарли беше добряк. Не знам от мен ли имаше респект или от стопанката, а може би от големия черен котарак, който от време на време посещаваше двора, но никога не ме е гонил. Аз бях спокоен в негово присъствие, и че няма други котки да влизат в двора и да се опитват да ми отнемат територията.
Свикнах там и домът ми, той ми харесваше много повече от първия. Стопанката беше мила, хранеше ме обилно, а на нея коремът ; ставаше все по-голям и по-голям...
Докато един ден в къщата се появи нещо непознато за мен. Оказа се, че е малко човешко същество. Аз всъщност нямах нищо против да деля с него храната си, тъй като тя беше абсолютно достатъчна, но изглежда стопанката ми не го разбираше това нещо и реши че няма място за мен вече в тази къща.
Като се замисля, едва ли е било заради храната тъй като тя продължи да ме храни, само че на двора, заедно с другите котки.
Спря да ме пуска вътре. Можех да спя в двора при Чарли, но на мен ми липсваше леглото, одеялото, възглавницата, корема на стопанката, нейните ръце, които ме галеха.
Ако ме питате как съм се чувствал - чувствах се обиден. Че ме замениха с някакво човешко същество без козина, за което никак не съм убеден, че дори можеше да им лови мишките по двора и мазето, както правех аз. И ми отнеха дома.
Обидно е. Повярвайте – обидно е. Затова реших че трябва да намеря друг дом, където ще ме оценят по достойнство. Един ден, една Жена мина покрай нашия двор и търсеше големия черен котарак. Той беше престанал да идва при нас. Жената беше разстроена и питаше моята стопанка дали го е виждала, говореха си доста време, а тогава аз дочух, че аз най-вероятно съм син на големия черен котарак, който издирваха.
Чувайки това в следващите дни у мен се зароди една идея. Да намеря тази Жена. Аз имах нужда от дом за зимата, където да се чувствам спокоен, защитен и обичан, а тя очевидно имаше нужда от черен котарак.
Беше дошла от север, затова тръгнах да я търся в тази посока. Оказа се не чак толкова трудно. Един ден докато бях на лов за полски мишки я видях с едно бяло куче.
Последвах ги тайно. Кучето ми се видя безопасно, дружелюбно и не агресивно към котки. Дворът голям, къщата също.
Почнах честичко да се промъквам и да ги наблюдавам тайно.
Имаха си ритуали. Всеки ден ходеха на разходка. Очевидно бе, че Жената много обича кучето. Може би толкова е обичала и котарака си, който е изчезнал. Или поне на мен ми се прииска да е било така. Затова един ден реших да и се покажа от близо. Нищо лично. Просто типичното за котките любопитство, което непрестанно ме подтикваше да видя как ще реагира.
Честно да си призная, чисто по котешки бях поласкан от чистосърдечната радост, която бликна от нея, когато ме съзря. Веднага си помислих, че тази Жена или много обича котки, или с нещо и напомням на нейния изгубен котарак. Нахрани ме. Поиска да ме погали, но аз в началото не и дадох. Вярно е, че в нашето село повечето хора ме харесват и не мразят черните котки. Но съм виждал и други които като ме видят хващат сопата. Носят се легенди, че черните котки носим нещастие. Легенди са, не е вярно, но не знам защо някои хора вярват в това.
Почнах да ги посещавам всеки ден. Стори ми се, че и съпругът ; много ме хареса. Винаги ме хранеха. Галеха ме. Но не ме пускаха в къщата.
Въоръжих се с търпение. Бях възможно най-чаровното коте. Умилквах се в краката им. Позволявах им да ме галят. Показвах им, че те са много по-важни за мен от храната, с която ме хранят. И това беше истина. Аз и днес мога да се храня при старата стопанка. Но не искам! Обиден съм!
И така с повечко търпение, за около две седмици, освен двора и къщата беше превзета и отвътре. Тя е топла, уютна, винаги има достатъчно храна и си имам хора, на които да позволявам да ме обичат. Е, вече не съм Чери, а Милко. Защото много се умилквам в краката им. Но това е без значение, защото имам не само подслон, но и дом. И мисля, че това е бащиният ми дом. Или поне те така казват.
А аз само се чудя защо ли баща ми го е напуснал? На мен много ми харесва. Не знам дали някога ще успея да разбера отговора на този въпрос.
Мърррр…