Разказ от Генка Богданова
КЪРВАВАТА СВАТБА НА ЕЛЕНИЦА
Разказ от Генка Богданова
- И косъм да не падне от главата й! Сакън да не стане зян и педя от гяурската й хубост, че ръце ще троша, глави ще режа без капчица милост!
Изтегнат на миндера върху кадифените възглавници, Кара Февзи блажено подръпна веднъж-дваж от наргилето, лапна един розов локум, преглътна го с гюлова вода и като смекчи строгия тон, плашещ до смърт гавазите, поглади с късите, дебели пръсти на отрупаната си с пръстени ръка дългата си, прошарена вече брада и замечтано продължи да нарежда:
- Синове ще ми роди Гюзел Еленица – силни и здрави аслани като мене, кръшни в кръста, хубави, бели и синеоки като нея…Харема ми като цъфнал гюл ще украсява, мъжките ми мераци и жажда за бяла плът ще утолява…
Изведнъж Кара Февзи смръщи надвисналите като тежки стрехи вежди над малките му, черни като две дълбоки бездни, очи. Гласът му отново грубо изплющя като кожен бич и сепна поотпусналите душите си гавази:
- Какво ще правите, какво ще струвате, не ме интересува, но ще ми доведете Еленица – недокосната и с булото на главата преди прага на черквата да е пристъпила, преди баща й, поп Никола да я венчае! В неделя е сватбата й с онова гяурско мекере Герджик Стоян, ама вечерта аз ще изпия „благата ракия“, аз ще й стана сайбия.
А от вас, маскари, само някой да посмее булото й да повдигне, в очи да я погледне, зениците му с нажежен шиш ще избода, главата му на кол ще набия! За тази гяурка и баща си в робство ще продам, ако хвърли око на хубостта и невинността й. Беше на десет години като я зърнах с майка й в чифлика на пандъклийския султан, но още тогава личеше,, че ще стане хубавица. От шест години я чакам да узрее като сладка ябълка и е време да я откъсна и да облажа душата си. Добре, че султана ми прати хабер вчера. Без малко да отмъкне гълъбицата ми като сокол онзи гяурин, ама и за него съм помислил. Искам той пръв да мине под ятагана, да се помни и знае, че Кара Февзи не прощава и не забравя, ако някой се опита на пътя му да застане!
Десет яки мъже, въоръжени до зъби сте, опрат ли ви се мъже – сечете, жени ли са, ако са стари – колете! Ако са млади и хубави – на пазара на роби ги водете.! Никой да не остане, за да разправя накъде с Еленица сте тръгнали! А момата ми – право в конаците ми в Ердене доведете! Покоите й в харема са вече готови. Там ще я чакам с ходжата. Правата вяра ще приеме и моя ханъма ще стане.
Три дни и три нощи клечаха и дебнеха гавазите на Кара Февзи залегнали в царевичната нива на баира край селото на Еленица. От там се виждаха двора и двукатната къща на поп Никола. На смени подремваха, очите си будни и бдителни като на ловни соколи държаха, момата под носа им да не отведат и укрият гяурите, че от гнева и тежката ръка на Кара Февзи, нямаше къде да се крият.
Рано в събота домашните на поп Никола се защураха им пометения двор. Две агнета и тлъст петел заколиха, пещта опалиха и скоро гладните стомаси на гавазите закуркаха жално като се разнесе сладкия дъх на печено агнешко и аромата на бухналите бели хлябове и сватбени погачи.
Не, че не можеха да налетят като ястреби над беззащитни пилци в двора на тези гяури и да грабнат не само агнетата и погачите. Имаше какво да отнесат от поповата къща, проклетниците, но не смееха да пристъпят заповедите на Кара Февзи. Чакаха търпеливо да чуят гайдите, кавалите и тъпаните, които известяват пристигането на родата на младоженеца. Тогава щяха да излязат и се струпат пред портите момините дружки и роднини, и докато те на ужким спират и не пускат в двора младоженеца и се „пазарят“ за откуп, за да му дават невестата, двама от гавазите щяха да прескочат през плетнята зад къщата и тихо да се вмъкнат през сайванта, където държаха гордостта на попа – покрития му файтон и да влязат на долния кат на къщата. Там, в голямата одая, вече нагиздена и прибулена булката седеше самичка на миндера и чакаше жениха си и родата му. Щяха да я грабнат и измъкнат от къщата и да я предадат през плета на други двама гавази, които щяха да чакат с конете под големия клонат орех зад поповия двор, преди се скрият в гъстите гори на Сакар планина край които беше построено селото.
Тогава идеше реда на спотайващите се в царевичака гавази, които имаха задача да налетят с пушки и ятагани над мирните сватбари да ги уплашат и изколят като стадо овце начело с младоженеца, както им заръча Кара Февзи бей.
Всичко вървеше по плана на похитителите. На двора тъпана тежко-тежко отмерваше ритъма на сватбарска мелодия, гайдата „проплакваше“ жално, медения глас на кавала пригласяше на двете гласовити зълви, които пееха прощалната песен „Ела се вие ,превива, мома се с рода прощава“. Родителите на Еленица даваха последни нареждания какво още да се сложи на трапезата, какво да се добави към провесените на дълго въже дарове от чеиза на момата. Край портата още се водеха закачливи спорове между дружките на младоженката и другарите на младоженеца за “откупа“ на Еленица и весели смехове огласяха двора и ехтяха над махалата.
Никой от сватбарите не видя и не разбра какво става в къщата. Краткия писък на булката се сля с гълчавата на двора. Тежкото черно наметало, в което гавазите омотаха като денк, от русата глава, прибулена с тънко алено було – чак до петите стройното, тънко тяло на Еленица, заглуши отчаяните й викове за помощ. Единственият свидетел на похищаването й беше девет годишния девер на булката, който беше влязъл в съседната стая, да вземе и изнесе поверения му ален сватбен байрак окичен с пуканки и червена ябълка. Момчето стана неволен свидетел на отвличането на булката на брат му, но като понечи да излезе на двора и да извика помощ с ужас видя, че там вече беше вместо сватбеното хоро, което трябваше да поведе с байрака, беше започнало кърваво клане. Там, вместо веселата гълчава се носеха ужасяващите писъци, молитвите и проклятията на изненаданите сватбари, връхлетени, изненадани и стъписани жертви на озверелите турци.. Повечето от сватбарите, вече посечени или простреляни лежаха окървавени и агонизиращи там, където само преди половин час играеха ръченица, пееха или се смееха. Сред тях лежеше разсечен на две големият му брат - гиздавия младоженец Стоян. Сред локва кръв се гърчеше в предсмъртна агония поп Никола, бащата на младоженката, а майка й беше паднала по очи на прага, простреляна докато тичаше към къщи, с надеждата да спаси рожбата си.
Навързани като животни , които ще карат на пазар, с тънки, здрави синджири, пищяха и се окайваха двете зълви, седем невръстни все още девойки и три млади невести, но помощ отникъде не идваше. Чакаше ги тежката орис да бъдат продадени на пазара за роби в Стамбул. Пазеха ги трима от гавазите, доволни от плячкосаното в поповата къща и от сватбарите. Другите петима товареха на една волска кола плячкосаните от мъртвите сватбари накити, булчинските дарове, поповите медни съдини, печените агнета и украсения с гердан от пуканки печен петел, приготвен да бъде даруван на кръстника.
Залисани с товаренето на плячката и впрягането на поповия закрит файтон, главорезите не забелязаха момчето, което беше притихнало в къщата, което трепереше като лист, онемяло от ужас и мъка. Никой от семейството и близките му не остана жив. Преди да потеглят към Стамбул и да откарат плячката и пленените роби, турците подпалиха и къщите наоколо. Гореше вече и църквата, където щяха да се венчаят Поп Николовата Еленица и брат му. Трябваше да бяга, да се спасява. Но къде? При кого можеше да отиде? А и Еленица сега съвсем сама на този свят оставаше. Трябваше да се опита да ги проследи и да види къде я отвеждат и дали няма да може да й помогне да избяга от похитителите...
Георги преглътна мъчително горчивата буца на страха и отчаянието и избърса сълзите си. След тази кървава сеч момчето нямаше време за страдание и самосъжаление. Детството му беше удавено в кръвта на близките му. Той беше умно и будно момче и разбираше, че трябва да се овладее, сърцето му да закоравее и, че се налага сам да поеме юздите на съдбата си , за да оцелее и да се опита да помогне поне на любимата на брат си.
Привечер двете групи се събраха и керванът потегли към столицата на Турция. Свалиха от коня Еленица и я и прехвърлиха в бащиния й покрит файтон, който бяха взели със себе си. Тя все още беше омотана в черното покривало, под което не беше спряла да плаче отчаяно. Не знаеше какво се е случило с родителите й, с годеника и гостите им, но се досещаше, че се е станало нещо непоправимо, че животът й е прекършен, младостта й почернена , а моминската й чест ще бъде стъпкана в калта и поругана. Нито можеше да види, нито смееше да попита накъде я водят, но знаеше, че обратен път няма да има и, че с досегашният й живот е свършено.
От двете страни на файтона яздеха четирима от гавазите и пазеха зорко безценната си пленница. Останалите подкарваха с тежките си бичове капналите от умора и отчаяние пленнички, чийто път оставаше белязан от кървавите следи на нозете им и непрестанно леещите се от очите им горчиви сълзи.
Три денонощия, гладно и жадно, уморено до смърт ги следваше момчето, като се криеше из нивите и храсталаците край пътя за Ердеине. През третата нощ, премалял от глад, с пресъхнала уста и напукани до кръв устни от непоносима жажда, Георги се промъкна до кервана след като и турците, и пленниците се унесоха в сън се опита да се промъкне до файтона, в който спеше Еленица. Хванаха го двамата гавази, които стояха на пост скрити в сенките на дърветата още преди да стигне файтона. Престори се на малоумен, със знаци и безумно въртене на очите и ръцете показа, че е гладен и ги е следвал, защото се е надявал да отмъкне нещо от трапезата им, за да залъже глада си. Гавазите го помислиха за скитник или бездомен сирак от селото, което са подминали на свечеряване, Видът му наистина беше окаян, защото отдавна беше мръсен и окъсан от храсталаците и царевичаците през които се промъкваше. Беше бос, а на лицето му още личаха следите от изсъхналите сълзи и потта, премесени с прах, погледът му – мътен, налудничав… :
- Абдал! – отсече водачът на кервана. – Мършав като келяво шиле, ама изглежда здрав. Връзвайте го на синджира! Ще заведем и него при агата, пък той да решава какво да го правим!
Георги не знаеше дали му повярваха или – не, но с цялата си душа се молеше някоя от спящите пленнички, при които го завързаха, да не го познае и издаде като се събудят призори. Сега и той беше пленник като тях, но не губеше кураж и вярваше, че Бог няма да ги изостави и ще им помогне да избягат преди да са стигнали до пазара за роби в Стамбул. Уви, напразни бяха наивните надежди на момчето! Добре, че поне успя да даде знак на жените, да се правят, че не го познават, защото ако мъчителите им разберяха, че е брат на младоженеца и познава Еленица, щяха на минутата да го посекат и изпратят на онзи свят при близките му.
Дълъг и тежък беше пътя до Ердене. Две от най-малките момичета не издължаха и умряха още преди да стигнат до там. Едната от зълвите полудя, опита се да бяга като повлече и останалите пленнички след себе си, но не беше изминала и две крачки когато един от гавазите замахна със ятагана си и отсече краката й. Остави я, виеща от болки и потънала в собствената си кръв, вързана на синджира при другите моми, които бяха принудени да я влачат със себе си, потресени и ужасени, докато умре. Тази грозна жестокост им показа какво се случва с тези, които се бунтуват и правят опити да избягат.
Едва ли могат да се опишат с думи мъките на нещастните девойки и момчето, към които мъчителите се отнасяха с жестокост, нямаща равна на себе си. Единствено към Еленица се държаха човешки, хранеха я и я пояха, но все още я държаха затворена във файтона и забулена с грозното, черно наметало, през което се виждаха единствено насълзените й сини очи. Привечер спираха файтона надалеч от кервана, зад храсталаците или дърветата, край които се разполагаха на стан и я изкарваха навън само по тъмно, за да се поразтъпче и облекчи, за да не я видят и познаят другите жени.
Но една вечер, преди да спрат за нощувка, докато поемаше от ръката на гавазина меха с вода, Еленица успя да зърне през полуотворената врата на файтона пленниците, които ги следваха и позна девера си сред тях. Беше само миг, преди отново да затръшнат вратата пред очите й, но сърцето й се заблъска като ранено птиче в гърдите й от вълнение. Заплака за пленените си дружки, уплаши се за съдбата на Георги, но в гърдите й затрептяха и плаха надежда, и слабата утеха, че не е сама сред тези злодеи, които ги водеха незнайно на къде. Спомни си думите на баща си: „ Докато човек е жив, докато диша и вижда белия свят, не трябва да губи кураж и надежда! Да се оповаваме на Бог! А и ние , българите, чедо, сме омесени от здраво, жилаво тесто, имаме дълбоки корени и дори да сме поставени на колене пред поробителите, с вериги на ръцете и краката, духът ни е свободен и куражът не ни напуска до последния ни земен миг.“
„ Ех, тате, какво ни е било писано да преживеем! Пуста да остане хубостта ми, щом няма да й се радват очите и сърцето на милия ми Стоян! Щом не сте живи ти и мама, да се гордеете с мене и внуци желани да дочакате. Заради проклетата ми хубост изедниците турски затриха и вас и годеника ми и невинните хора на половината от селото ни и изпепелиха цялата ни махала! Но да знаеш, тате, тялото ми и честта ми може да прекършат, но българската ми душа ще оцелее и под черното фередже. И нищо, че съм слаба и беззащитна жена сред тези кръвожадни зверове, ще дойде ден и те да проклинат деня в който са решили да превърнат в кървава сеч сватбата ми, да ме грабнат и потурчат. Ще живея докато не отмъстя за вас, докато не помогна на Георги да се спаси от поганците и не направя тъй, че техните камъни да се посипят по техните глави, за да знаят и помнят, че българин лесно се не дава, ниско глава не прекланя и на злото – със зло отвръща! „…
….Минаха десет години от кървавата сватба на Еленица. Тя отдавна беше покръстена и живееше в харема на Кара Февзи като негова любима кадъна и майка на четиримата му сина. Зад привидната й покорност, благост и кротост в душата й кипяха омраза и ненавист към него, но тя търпеше и чакаше да дойде времето да изпълни клетвата, която даде пред духа на баща си и пред себе си. Спечелила доверието на агата и използвайки неговата слабост към нея, тя успя да го убеди, че доведеното с пленниците „малоумно“ момче не става за роб на галерите или бъде дадено за обучение при яничарите. Когато го изправиха пред агата, Георги наистина приличаше на жив скелет. Беше слаб и хилав като вейка, а и се правеше на глупав и отвеян пред гавазите още преди да го докарат в конака. Дадоха го на главния коняр, да рине оборите, да пасе и да се да грижи за конете на бея.
За голямо съжаление, Еленица не успя да научи нищо за съдбата на момите и жените от кервана, които беят нареди да бъдат откарани в Стамбул и продадени на пазара за роби още същия ден. На тях нямаше как да помогне, но Георги беше решила рано или късно да спаси от пленничеството и да го върне с помощта на Бог и късмета му в България. Тайно от бея Еленица събираше и криеше под миндера си всяка спастрена жълтица, отделяше от златните накити, с които беят я отрупваше и чакаше сгоден момент да изпълни плана си. От случайно дочути или изпуснати неволно от бея пред нея ядни коментари, се досещаше, че в поробена България гяурите вече надигат глави и се надяват с бунтове и с помощта на руснаците да се освободят от поробителите.
„ Време е! – реши Еленица. - Георги вече порасна и заякна. Главния коняр на бея го хареса, обикна го и измоли да го оставят за негов помощник. Всички в конака мислят Георги за слабоумен, затова и не го държат толкова изкъсо и бдително, както правят с другите роби. Вярната ми робиня, която носи храната на конярите утре ще предаде новото ми тайно послание и торбата с жълтиците и накитите ми на Георги. Друга робиня, ще го изведе през тайния изход от конака и ще му посочи накъде да тръгне. Поръча й да запомни дума по дума и да повтори пред нея това, което трябваше да му каже:
„Георге, дойде време да се приготвиш за път! Щом агата тръгне със синовете ни и гавазите си към Стамбул за „мазните борби“ на султана, ти се измъкни внимателно от конака и тръгни към България. Все към зайдело слънце ще вървиш, докато излезеш от град Ердене. От там - нататък тръгни срещу течението на Тонзус река и тя ще те отведе до нашия край…Ако можеш, потърси и намери нашето село. Надявам се поне половината да е оцеляло! С част от парите земя си купи, къща направи и нов живот започни. Другите те заклевам Георге, на народните закрилници да предадеш. Пушки, барут, олово и саби да купят, на поробителите да мъстят и за свободата на народа ни да се борят. Чувала съм от агата, че върли турски душмани – комити, водени от страшни, юначни войводи: Инджето, Кара Кольо, Вълчан и Филчо войвода… бродят из Сакар и Странджа и мъстят за поробените ни братя българи.
А накитите ми продай и парите на църквата дари. Школо да направят, да будят и насърчават поробените ни братя, вярата им в Бог да укрепват и на писмо и четмо да ги учат.
Внимавай, Георге, да не те усетят! В дисагите има турски дрехи и храна за дългия и опасен път. Вземи от пасището добър кон, но гледай да се движиш нощем, а през деня се крий, да те не видят и усетят поразниците! Пък може и потеря подире ти да прати бея като му обадят, че си избягал. Хванат ли те и твоята, и моята, и много други глави ще паднат. И напразни ще са били мъките ни и жертвите, които сме правили с тебе през тези години.
Да не бяха синовете ми и аз щях да избягам с тебе, но не мога да разкъсам сърцето си на две. Едната половина ме тегли съм България, но другата ме държи здраво тук, в тази чужда, враждебна земя, където са родени и живеят синовете ми. Сбогом, Георги! Като стигнеш българска земя, коленичи пред нея, целуни я и й кажи, че несретната й дъщеря Еленица Поп Николова ще умре под чуждото небе с отворени очи от мъка по нея!“