Разказ от Генка Богданова
Слънцето прежуряше безмилостно и под огнените му целувки земята беше се отпуснала бездиханна и унила, отправила отчаян взор към небето, където нямаше и помен от дъждовно облаче. Вместо свеж въздух над притихналото поле трептеше причудлива мараня. И птиците се бяха изпокрили по храсталаците. Наоколо сякаш нямаше жива душа, освен двете жени, които превили гърбове под палещото слънце упорито въртяха сърповете от сутринта и бързаха да довършат жътвата на пшеницата. Зърното вече се ронеше в напуканата от жегата земя. Зад тях, премалял от жажда и умора, старец връзваше снопите и ги трупаше на кръстци.
Милкана, младата жетварка, се изправи , свали бялата си забрадка и избърса солената пот, която се стичаше от челото й, заслепяваше очите й и капеше върху пресъхналите й напукани устни. Тънката й риза беше залепнала на гърба й от засъхналата пот, а отпред - мокра от стичащото се от напрегнатите й гърди мляко. Време беше да накърми Митко. А докато тя кърми бебето и го приспива в люлката под върбата, Милчо, седем годишният й по-голям син щеше да напълни бъкела с прясна вода и да го занесе на баба си и дядо си, за да си разквасят гърлата докато си починат. Щом Митко заспи и Милчо се върне, за да го пази и наглежда, тя щеше да впрегне и последните си силици, за да довърши сама недожънатия край на нивата, докато свекъра и свекървата натоварят готовите снопи и впрегнат колата.
- Мамо, починете си с тате, докато нагледам децата и накърмя малкия! Каталясахте в тази жега…- рече Милкана и като метна пак на главата си забрадката, пое през стърнището към долчинката, където течеше все още не пресъхнало бистро изворче под надвисналите върби. Под сянката на една от тях Милчо люлееше братчето си в люлката и често – често нервно поглеждаше през рамо към нивата, защото бебето се беше събудило гладно и плачеше, а той не можеше да го успокои.
„ Намъчихме се, Господи – и аз, и старите , а и тези клети малки дечица! Ех да беше тук мъж ми Момчил! Да запретне белите ръкави, да опъне яки мъжки мишци…, още преди два дни щяхме да сме свършили жътвата и пренесли снопите на сигурно място. Ама пуста орисия! Не изтрая гордото му, честно сърце да гледа спокойно как беят и неговите гавази си разиграват коня под път и над път, как погазват честта и достойнството на бедната рая, как безнаказано грабят и погубват невинни хора и пое към Балкана с четата на Жельо войвода. Остави ме на пролет с едномесечно бебе, с малкия ни първороден син и старите му родители и ето вече пет месеца - ни вест, ни кост от него…Боже, пази го! Върни ни го жив и здрав у дома!“ - прекръсти се Милкана, нежно пое и залюля на гърдите си разплаканото бебе.
Милчо грабна празния бъкел, напълни го с прясна, студена вода, наплиска лицето си и забърза към нивата, за да го занесе на баба си и дядо си. Трябваше да побърза да се върне обратно при върбите. А толкова му се искаше да се прибере в селото, да хапне на две-на три намазана с олио, сол и пипер филия и да изтича при децата от махалата, за да поиграят. Момчето потисна желанието си и унило пое обратно към долчинката, за да се грижи за Митко, докато възрастните довършат жътвата.
Бебето, нахранено и преповито, беше заспало в прегръдките на майка си. Милкана внимателно го целуна по челцето, сложи го в люлката и преметна над главичката му бялата си забрадка, да не го налазят мухите. Мълчаливо посрещна по-големия си син, прегърна го, погали го нежно по главата и целуна опалените му от слънцето бузки. Горчива буца заседна в гърлото й като видя изподраните му от стърнището боси крачета. Жал й беше, че вместо да си играе с другарчетата си в селото, още от сега е принуден да поеме част от товара на плещите й.
Милкана преглътна напиращите сълзи и с наведена глава тръгна към нивата, където я чакаше недожънатия чикъм с презряла пшеница. Тъкмо се наведе и замахна със сърпа да отреже първата ръкойка по черния път откъм селото им, сгушено в полите на Еленския балкан се зададоха , обвити в облаци прах двадесетина, въоръжени до зъби турци и черкези. Като ги видя Милкана изтръпна от страх и ужасно предчувствие. Старите, дочули тропота на запенените коне на разбеснелите се напоследък из планината орди черкези и редовни турски аскери пребледняха и се свлякоха на земята с писък, съгледали с ужас набучената на един от маждраците им отрязана мъжка глава. И тримата познаха окървавения рус буен перчем на Момчил и сърцераздирателно заридаха и завиха от мъка, докато убийците победоносно размахваха пред очите им окървававената му, поругана глава, грозно псуваха нещастните си жертви и се заканваха да изтребят до крак цялото им семейство.
Дочул писъците на близките си, Милчо не издържа и се втурна към нивата, където вече лежаха посечени баба му и дядо му, а двама от черкезите се гавреха с майка му, преди да отрежат и нейната глава. Един от конниците зърна онемялото от ужас момче и като пришпори коня си, връхлетя като лешояд върху него и за миг го стъпка и размаза като като птиче, попаднало под подкованите нозе на буйния му жребец.
Цялата тази трагедия се разигра пред очите на копанарката Мавруда. Тя беше излязла в къра да търси мента, мащерка и равнец, за да спре кърмата на дъщеря си, чието бебе умря от лошо гърло преди седмица. Не й стигаше мъката, че изгуби рожбата си, но от напиращото, не изсукано мляко гърдите я боляха и горяха, втрисаше я и се мяташе в постелята като заклано пиле.
Старата циганка се беше свряла под една плачеща върба, където знаеше, че расте дива мента, когато чу тропота на конете, благоразумно се метна на един от дебелите й клони и се спотаи сред гъстата й корона. Видя всичко с очите си и от ужас зъбите й затракаха неудържимо, но си наложи да стисне уста, затвори очи и не посмя да мръдне докато не чу тропота на отдалечаващата се в обратна посока потеря. В ушите и още звучаха писъците на нещастното семейство когато й се стори, че дочува и плач на бебе.
Озъртайки се страхливо на всички страни, Мавруда се свлече от върбата и заобиколи внимателно върбалака, който скриваше от погледа й поточето и онази върба, на която висеше люлката на Митко. Очите й се разшириха от изненада, като видя осиротялото детенце. Сърцето й се сви като чу плача му. Отново се огледа наоколо и видя, че освен нея и четирите посечени трупа в нивата няма жива душа. Потерята вече се беше отдалечила и над полето беше легнала мъртвешка тишина.
Мавруда се поколеба преди да вземе решение какво да прави. Да бяга ли или да вземе бебето и да се върне с него в колибата, където лежеше болната й дъщеря?
„ Ще го взема! – реши циганката. - Това дете е дар от Бога. Той взе детенцето на дъщеря ми и я остави да се мъчи без рожба, с празни ръце и сърце, но сега ми посочи пътя към това сираче. Все ще изхраним с дъщеря ми още едно гърло. Оставя ли го тука чакалите ще го разкъсат, ако преди това не умре от глад.“ ….
…Изминаха шестнайсет години от този страшен ден. Старата Мавруда, дъщеря й и порасналия Митко, който сега се казваше Асан обикаляха по селата да продават вретената, лъжиците и дървените съдинки, с които изкарваха оскъдната си прехрана.
Един ден, докато търсеха в гората трепетлика, от която ставаха най- здравите гаванки, неусетно навлязоха дълбоко в горите над Котел и случайно попаднаха на скрита в подножието на високи скали къшла със стадо кози. Стадото пасеше на широката поляна, обградена с гъст храсталак, от който лакомите животни сладко-сладко се гощаваха. Козарят беше як българин с рунтави мустаци и гъсти прошарени вежди се беше подпрял на дебела дрянова тояга и ги наблюдаваше разсеяно. На краката си носеше цървули и навуща от козя кожа. Късата му ярешка дреха с дълги косми беше препасана с широк кожен силях, в който бяха затъкнати голям овчарски нож и дървена свирка. Той беше един от ятаците и съгледвачите на хайдушката дружина, която се беше разположила на бивак малко по-нависоко в една дълбока пещера скрита сред скалите.
Като видя неочакваните и неканени „ гости“ козарят тръгна към тях, нарамил тежката си и чепата дрянова тояга. Циганите се стъписаха и уплашено спряха на края на поляната. Той беше не по-малко изненадан и притеснен от тяхното присъствие, защото всеки момент очакваше да дойдат хората на войводата, за да вземат закланата коза и мехът със сирене, които им беше приготвил. Докато вървеше към двете циганки и слабичкото, стройно момче с тях, умът му трескаво търсеше решение на тази сложна ситуация. Не искаше да плаши хората или да буди у тях подозрения, но в същото време не беше и сигурен как да постъпи, защото циганите можеха да се окажат турски шпиони или, каквито са бъбриви, не дай Боже, неволно да се разприказват из селата и да издадат грижливо опазената досега тайна за бивака и ятака на хайдутите.
Докато се чудеше какво да направи, откъм скалите долетя двукратен писък на сокол – уговорения сигнал за приближаващите хайдути. Сепнати, циганите извърнаха глави към скалите на поляната. Козарят, който нямаше възможност да предупреди момчетата навреме, за да не се показват, разбра, че нищо друго не може да направи, освен да остави на войводата решението какво да прави с тях.
Подбраха малкото семейство на Мавруда, изгубило ума и дума от страх и го задържаха, докато дойде войводата, за да ги разпита и реши дали да ги пуснат да си вървят или…
Никой не очакваше това, което се случи, когато изправиха тримата цигани пред войводата. Очите му зашариха ту към Мавруда и мургавата й дъщеря, ту към бялото, с буйна руса коса момче с високо чело. Под едната от красиво извитите му вежди имаше родилен белег, който му напомни за отдавна убития в битка с турско-черкезка потеря скъп на сърцето му побратим и близък човек. Момъкът имаше същата горда осанка и същия немирен рус перчем, който често отмяташе с дясната ръка от челото си също като Момчил. А в бялата кожа, бистрите сини очи и тънката в кръста снага, войводата сякаш видя сестра си, булката на Момчил – Милкана.
„ Да вярвам ли на очите си? Случайна ли е тази прилика или Бог стори чудо и не позволи да се затрие рода на гордия и смел хайдутин Момчил?“ – развълнуван и обнадежден се питаше войводата с насълзени очи и не сваляше очи от младото „циганче“…
Другарите му се чудеха какво е това, което така силно го развълнува, че сякаш забрави и тях, и ятака им, и двете циганки. Най-послевойводата разтърси глава, обърна се към тях и продума:
- Другари мои, необясними са Божиите замисли. Неведоми са пътищата, които водят хората един към друг и ги срещат неочаквано, точно тогава, когато отдавна са приели, че подобно чудо е немислимо. Сърцето ми казва, че днес тези циганки без да искат ни направиха голям подарък. Не зная как е попаднало това момче в тяхното семейство, но съм сигурен, че не е нито син на едната, нито внук на другата. Това дете е изчезналия като бебе по-малък син на Момчил и Милкана, моята сестра, убити от турските поробители и верните им кучета кръвожадните черкези. В един и същи ден те затриха цяло семейство и напоиха с кръвта и сълзите им родната ни земя. Никой не разбра и не можа да ни каже какво е станало с осиротялото бебе. Никъде и следа не открихме от него, до този ден, когато Бог го върна при нас.
Войводата бръкна в пояса си и извади кесията с жълтиците, с които трябваше да купят още оръжия за народните закрилници и я подаде на слисаната Мавруда. И като целуна загрубялата й от работа десница промълви задавен от вълнението:
- Бог да ти даде здраве и дълъг живот сестро, че си отгледала сина на един юначен българин! Но от този ден момчето остава при нас. Ще прощавате, но мястото на Момчиловия син не е в циганската колиба, а при нас в Балкана, сред народните закрилници. Не вретена и хурки му приляга да прави и да продава, а байрак да развява като баща си, пушка и сабя да върти си и на поробителите вековни да мъсти!