Разказ от Генка Богданова
Шестдесет години живяха в мир и сговор баба Къна и дядо Иван Малджията. Не, че и в техния съвместен живот не е имало трудни моменти. Поводи за дребни, незначителни спорове и сръдни, най-вече заради пакостите и непослушанието на децата. Милозливата баба Къна трепереше над тях и ги закриляше като орлица, белким по-строгия дядо Иван посегнеше да им дръпне ушите или „да им даде бащински напътствия“, придружени с шамар зад вратлетата.
Бели кахъри бяха тези семейни пререкания. Минаваха като лятна вихрушка, вдигнала за малко прах и пушилка и заминаваха неусетно. Бързо се забравяха, защото и двамата бяха кротки и благи души.
Само за едно нещо не можаха да се разберат през тези шестдесет години, гледаха се накриво, лягаха си сърдити и с дни не си проговаряха, щом „иманярската краста“ хванеше дядо Иван и той не мирясваше докато не я „начеше“, както самият той се изразяваше. Че жътва се жънело, че оран предстояла, че гости за сбора чакали или покрива се е пропукал и трябва да се поправи… – нищо от туй не можеше да потуши иманярската му страст и да го спре у дома, ако, не дай Боже, някой му „пусне мухата“, че е дочул за имане заровено еди къде си. Или пък щом скочи някоя сутрин и с още гуреливи очи започне да драска с молива - я на гърба на календара, я пък на кориците на тетрадката на някое от децата някакви странни знаци, неразбираеми думи или кривулици, за които казваше, че е картата на скрито тежко имане, което му се явило на сън.
- Да знаеш, Къно, как светеше и играеше в тъмата имането! Сякаш ми намигаше и ме викаше. Запомних скалите, ще позная мястото и с вързани очи, щото вече съм бил из тези места в Еленския Балкан, ама тогава не щя` да ми се открие, пустото му имане! На, виж, е и картата нарисувах! Този път мърдане няма, в кърпа ми е вързан късмета, да знаеш!
В такива дни дядо Иван приличаше на обсебен от тъмни сили. Очите му горяха с особен пламък. Нахвърляше в торбата самун хляб и някаква сухоежбина за няколко дена , грабваше павурчето с двойно препечената „грозданка“ и шише с алжирка, за да си „кваси гърлото и си топли душата“ през хладните нощи в планината, мяташе дисагите с иманярските си пособия и бъкела за вода, на седлото на Алчо, където привързваше кирка и лопата и като се правеше, че не вижда ядните погледи и не чува сърдитото мърморене на баба Къна хващаше пътя. Тръгваше примамен от поредната надежда да открие най-после това пусто имане, за което денем и нощем бленуваше, и което от младини, та чак до днес търсеше упорито, но за голямо свое разочарование никъде не откриваше.
Тъй се пилееше от години по гори и балкани - самичък или с други иманяри. Що усойни и тъмни пещери беше пребродил, що дълбоки ями беше изкопал напразно, но всеки път се връщаше след седмица или десетина дни омърлушен, с празни ръце, но с неизменната надежда, че другия път ще се върне у дома с торба пълна с жълтици, или гърне с турски пендари и алтъни и ще натрие носа на всички, дето му се подиграват и му лепнаха прякора „Шантавия Иван Малджията“. И на жена си устата щеше за затвори веднъж завинаги, като й тръсне имането пред очите и й рече, че от тук нататък тя, неговата обична Къна като чорбаджийка ще живее.
Ама де този пусти късмет?! Дали птичето на късмета не харесва неговото рамо? Или пък някой завистник да го е проклел? Или пък , кой знае дали някой друг иманяр вече не го е изпреварил и скришом се радва на туй пусто имане?
Ей на, вече е на осемдесет „лазарника“, а богат и прочут не стана. Баба Къна не можа да поживее богато и нашироко като чорбаджийка, а синовете му - с труд и заеми едва успяха да си купят двустайни апартаменти, вместо да се ширят в разкошните къщи, които мечтаеше да им купи .
Ама като не става – не става! Време беше да се примири най-после и да спре да се дърли с баба Къна за нещо дето от млади години като мираж лъжеше и мамеше очите и душата му. То и краката вече не го държаха. Верният му кон Алчо отдавна умря, а мишците му отслабнаха и вече не можеше да се завира из пещерите, да копае ями, дълбоки като боя си и да изхвърля пръст и камъни като на млади години.
Яд го беше, че не можа поне да разшири старата им къща, като пристрои още една – две стаи с баня и тоалетна, както от давна го молеше баба Къна. Туй поне можеше да си позволи и жена си щеше да зарадва, но му се досвидя да отреже стария орех, дето годините си не помнеше, но орехи вкусни и с мека черупка всяка година раждаше. Тъй го помнеше той още от дете. Растеше на края на селото, на най- високия връх на баира, изправен като древен страж и протегнал грижовно клони над старата им, едноетажна им къщица, строена от дядо му наскоро след Освобождението. Чувал беше, че някога селото им се е казвало Саклъкьой/ скрито село / Цялото е било оградено с букови и орехови гори, от които като единствен спомен бе останал този орех.
Под него някога е бил хармана им. Овцете на дядо му са пладнували под неговата сянка в летните жеги. На неговите яки клони бебешки люлки са люлели, под него лете майка му огнище разпалваше и семейството на трапезата събираше под ореховата сянка. А помнеше и как под него баба Кула, седнала на трикракото столче предеше или плетеше, песни пееше и чудни приказки им разказваше. Сърце не му даде да го отсекат, а само на неговото място можеха да дострояват…
Преди няколко дни откъм гарата се зададе непознат човек. Личеше, че не е тукашен. На гърба си беше понесъл голяма туристическа раница от която стърчеше нещо обвито в брезентов калъф. Спря на пътя зад тяхната къща, запали цигара и дълго гледа ту към техния двор, ту към селото, което се виждаше като на длан от баира. На дядо Иван му се стори, че непознатия се опитва да открие нещо или някого, затова реши да го заговори:
- Добър ти ден, страннико! Виждам те, не си тукашен, но явно търсиш нещо. Аз познавам селото и хората в него и мога да те насоча, да не се луташ напразно.
- Добър ден, дядо! – отговори непознатия като загаси цигарата. Позна. Не съм роден и израснал в този край, но някога в това село са живели моите предшественици. Чувал си сигурно за голямото преселение на българите в Русия с войската на Дибич Задбалкански. Бягали, за да се спасят от турските си поробители. И моите роднини тръгнали с преселниците, но не се решили да преминат Дунава и се заселили в Добруджа. Моят дядо много ми е разказвал за това село и умря с отворени очи от тъга по Тунджа, родната къща и бащиния му двор. Отдавна се каня да дойда и с очите си да видя от къде са тръгнали и къде са живеели някога моите роднини. Дядо ми казваше, че човек, дето не познава родовите си корени и миналото си, не заслужава и бъдеще.
И ето, че се наканих най-после да посетя селото ви, но сега стоя тук и се чудя накъде да тръгна. Никой от моята фамилия не е останал в този край. Почти всички родове са се изселили и едва ли някой ще помни къде са били двора и къщата на прадядо ми, че да ми посочи поне махалата, в която са живели. Разбрах, че другия влак за града е чак в 3 часа след полунощ, а сигурно и хотел нямате, та се чудя къде ще замръкна.
- Че то хотел наистина няма в селото, но място за нощувка все ще се намери за един уморен пътник.- рече дядо Иван и добави позасмян. – Стига да не се притесняваш да спиш в нашата стара къща, под един покрив с двама старци.
- Благодаря ти дядо! Голяма добрина ще ми направиш, пък и може нещичко за историята на селото ви да ми разкажеш… – зарадва се непознатия и влезе с дядо Иван в двора. Поспря се пред ореха, огледа го с интерес и попита:
- Много ли е старо това орехово дърво, дядо? Като му гледам ствола и короната ми се струва, че от векове е пуснало корен на този баир.
- Старо е, пътниче, много е старо. Никой не му знае годините, но съм сигурен , че е вековно, защото е било тук още преди дядо ми да купи мястото и да построи къщата си под клоните му. Едно време тук не е било населено. Хората живеели долу, в ниското и равното място край Тунджа. Ама заради честите наводнения, полека – лека взели да си строят къщи и тук, на баира. Моят прадядо харесал това място и решил да пусне семейния ни корен тук , под клоните на това красиво дърво. Ха влизай де! Добре си ни дошъл!
Баба Къна посрещна с добродушна усмивка неочаквания гост, нареди трапезата с „каквото Бог дал“ и като похапнаха и си поговориха, постели на Стоян , така им се представи пътника, в по-голямата стая, а те с дядо Иван си легнаха в кухнята, осветена от огромната пълна луна, която надничаше през прозореца. Скоро умората ги надви и те се предадоха на съня.
Събудиха се още призори, но не бързаха да станат, за да не притеснят госта си. Баба Къна реши да опържи мекици за закуска и запретна тихо ръкави край печката. Дядо Иван полежа още малко, но не го свърташе вече в леглото и реши да се поразтъпче навън и да нахрани кокошките и прасето. Наметна елека на гърба си и посегна да отключи входната врата, но видя, че е отключено. Смръщи вежди, почеса се по побелялата глава и притеснено измърмори:
- Пуста старост! Докъде ще я докараме щом взехме вече да забравяме и ключа на вратата си вечер да врътнем? Коя ли вечер ще ни изненадат и нахлуят в къщата ни циганите дето са плъзнали навред като напаст божия?
Дядо Иван и излезе на двора съвсем разсънен. Слънцето вече беше позлатило баира с първите си лъчи и галеше огромната корона на ореха. Дядо Иван отправи топъл поглед към любимото дърво, но щом стигна до подножието му, хлъцна от изненада и остана с отворена уста, вперил изумено очи в дълбоката яма изкопана под коренището му откъм зайдело слънце. Прясната пръст беше разхвърлена наоколо и по нея личаха следи от подметките на мъжки туристически обувки.
Жегнат от връхлетялото го съмнение, дядо Иван се върна вкъщи, почука на вратата на вчерашния им гост и остана с отворена от изненадата уста като видя, че леглото е празно, а от странника няма и следа. Пред очите му притъмня, сърцето му се разхлопа от вълнение и яд. Най-после се досети и какво е търсил в селото им неочаквания посетител и що за гост са приютили в дома си.
Стиснал ядно устни старецът с върна при ореха и се наведе над дълбоката и поне половин метър широка дупка, сред оято се преплитаха дебелите корени на вековния орех. В този момент, слънчев лъч си проправи път през гъстите клони на дървото и като показалец се протегна към дъното, където нещо заблестя досущ като сънуваните от дядо Иван жълтици.
Старецът падна на колене, наведе се и протегна ръка. наистина беше махмудия. Лежеше в пръстта, където навярно беше се изхлузила от торбата или гърнето, където е лежала толкова дълго, колкото самия дядо Иван не беше живял на този свят, лъщеше и сякаш му намигаше и присмиваше.
Имането дето толкова години самият той беше търсил надлъж и на шир из България е лежало заровено под корените на ореха в собствения му двор, но му се беше изплъзнало от ръцете само за миг.
- Ех, на човек като не му върви, не върви! – въздъхна дядо Иван. На мене не ми е било писано да забогатея с чужди пари. Имането явно е било късмет на този човек. може пък да е било заровено от прадедите му, затова и тъй лесно го е намерил докато ние спяхме блажено само на метри от него. Халал да му е!
Дядо Иван преглътна като горчив хап разочарованието и напълно излекуван от иманярските си мераци влезе в кухнята, където неговата Къна, съкровището, което беше открил на млади години го чакаше с препълнена тава с топли и вкусни мекици.