Разказ от Генка Богданова
Разпети петък е – най тъжният ден от Страстната седмица. Траурният звън на цър-ковната камбана напомня на миряните за мъките на подложения на нечовешки страдания, поруган и разпнат на кръста Исус Христос и, че е време за духовно пречистване. Снощи Ния не успя за заведе Минка и по-малките й заварени и природени братчета на вечерната молитва, затова се стягаше да ги води на богослужението на Разпети петък. Утре, на Велика събота щеше да посети и прелее гробовете на свекъра и на първата жена на мъжа си, а после се канеше да помоли Желязко да ги заведе с Минка до родното й село, за да запали свещици и на гробовете на баща си и на първия си мъж – бащата на Минка и Еньо, първородния й син, който не беше виждала цяла година. Развълнувана Ния се унесе в спомени…
Ех, тази жестока вдовишка и сирашка съдба! Колко сълзи проля преди пет години над гроба на обичния си първи мъж, Кольо, заклан млад и зелен за нищо и никакъв спор от буйният си братовчед. Очите й изтекоха през тези години, нощем мълком да рони горчиви сълзи и за двете си невръстни дечица, които Желязко, студеният и жесток мъж за който я омъжиха набързо не пожела да приюти в дома си и се наложи да останат при чичо си и стринка си, докато тя пое грижите за двете дребни, осиротели момченца на втория си мъж и за болния му баща. Денем не й оставаше време да тъгува и страда, защото цялата къщна работа, децата и болният й, суров и капризен свекър лежаха на крехките й женски плещи. Желязко се занимаваше със земеделие, а градината, цели пет декара, и животните бяха пак задължение на Ния. Тя беше сръчна, работлива и чевръста жена, добра домакиня и майка, но когато едно след друго през тези пет години роди още три деца от Желязко, започна да изнемогва и залиня като сломено от ранна слана цвете.
Тогава Желязко реши, че вместо да наема и да плаща на аргати, които да поемат част от нейните и неговите задължения, е време да вземат седемгодишната дъщеря на Ния и да я „научат на труд и послушание“:
- Ама нали ти не я искаше, бе Желязко? Нали казваше, че за чужди деца няма хляб и покрив в дома ти? Детето тъкмо свикна и се успокои. Чичо й и стринка й я гледат като свое чедо, защо сега реши да я откъснеш от тях? Пък и малка е още…- опитваше се да го разубеди Ния, която вече добре го познаваше и знаеше, че за дъщеря й нямаше да има бял ден в тази къща.
- Стига си мрънкала, жено! Знаеш, че моята дума на две не става! Аз казвам какво може и какво не може. Малка била! Достатъчно голяма е вече и къща да върти и братчетата и дядо си да гледа! Пък и на мене от време на време ще помага. Стига е хайлазувала при чичо си!
На другия ден, Желязко впрегна колата и потеглиха към града, за да купят въглища за зимата, а на връщане щяха да минат през селото на девера й, за да вземат Минка. Това беше един от най-кошмарните дни за Ния. Когато натовариха колата с въглища и спряха пред къщата на девер й, се оказа, че Минка и баба й са отишли в града на панаира. Желязко направо побесня. Развика се, напсува грозно и детето, баба му и самата нея. Обърна каруцата и се върна в града да ги търси, като сипеше страховити закани, от които на ужасената Ния направо се изправяше косата. Откриха ги едва след обед пред една отрупана с лакомства сергия. Минка щастливо облизваше шарено захарно петле, когато Желязко грубо я откъсна от ръката на баба й, хвърли я като дрипа върху въглищата и пришпори изпотените коне към тяхното село, без да обръща внимание на протестите на старата жена, нито на слисаното и изпаднало в шок дете, което ридаеше зад гърба му. Ния се опита да се обърне назад и да успокои дъщеря си, но Желязко изскърца със зъби и я зашлеви през лицето с опакото на тежката си длан…
Оттогава измина една година. Детството на Минка приключи в онзи ужасен ден, когато трепереща от страх, с подпухнали от плач очи и тяло натъртено и насинено от буците въглища, влезе с наведена глава през прага на новия си дом. „Превъзпитанието“ й по методите на пастрока й започна още в тъмни зори на следващия ден, когато я събуди грубия му глас:
- Ставай, крастава мастийо, време е да доим овцете!
От този ден нататък момичето чуваше името си единствено от майка си, когато Желязко не беше вкъщи. Нито една добра дума не чу Минка и от неговия баща. Постоянно я навикваше, хокаше я за щяло и нещяло и я биеше с бастуна и за най- невинната грешка. Ния я жалеше, плачеше с дъщеря си, но не можеше да я защити от лошотията на мъжа си и на свекъра си. Преди да я откъснат от скъпите на сърцето й добри хора, които я бяха приели като своя рожба, Минка беше жизнерадостно, добро и красиво момиче, но тежкия, непосилен за едно седем годишно дете труд и постоянния психически тормоз изтриха усмивката от лицето й, угасиха светлината в пъстрите й очи и състариха душата й. Изморена, вечно гладна, недоспала, не погалена нито с ръка, нито с добра дума, тя се беше превърнала в слугиня, детегледачка, болногледачка и ратайкиня, на която постоянно се натякваше, че „яде бадева хляба“ на пастрока си. Възмутени до дъното на душата си, съседите шушукаха:
- Какво каменно сърце, каква черна душа носи този човек, че не изпитва и капчица жал към това невинно дете? Няма ли поне от Бога страх , щом не го е срам от хората? Изпи силиците на детето този звяр.
- Ния гледа неговите деца като родна майка, а той ще умори нейната дъщеря без да му мигне окото…
Унесена в тези тежки спомени, Ния се сепна като чу камбаната, която призоваваше миряните за служба в църквата на Разпети петък. Желязко беше отишъл до кръчмата да си купи цигари. Старият, измит и нахранен, се беше унесъл в дрямка след поредната безсънна нощ, заради раздиращата дробовете му кашлица. Свекърът и мъжът й не спазваха Великите пости и за тях винаги имаше хубава храна, която караше гладната Минка да гледа жално и да преглъща мъчително, докато слагаше и раздигаше софрата пред тях.
Ния се изми, облече децата в празничните им дрешки и извади единствената хубава рокля, с която Минка беше облечена, когато я взеха от панаира. Тъкмо реши да я повика, за да се преоблече и да тръгват за църквата, когато откъм двора се чуха тежките стъпки и тютюнджийската кашлица на Желязко. Той влезе в къщи и намръщен се огледа наоколо.
- Къде е онази крастава мастия, ма? Кажи й да събере нещо за обяд в торбата и да ме чака на двора. Решил съм днеска да изора нивата за бостана. Тя ще ми води воловете.
- Ама Желязко, днеска не трябва да се работи. Грехота е от Бога! Разпети петък е, щяхме да ходим на църква и мислех утре да те моля да ни заведеш до моето село на гробищата…
- На вас ви дай само празници и хайманосване! – развика се гневно Желязко. - Никъде няма да ходите! Времето е на дъжд и трябва да изора преди да е заваляло. Не ме е страх мене от Господ! Днеска и утре ще трябва да свърша тази работа и дъщеря ти ще ми помага. Няма само да ми яде хляба на готово!
Забързаните към църквата хора изумени гледаха след колата, поела по пътя към Чирпан, натоварена с ралото, до което се беше свила като бездомно коте малката Минка. Тя беше облечена с оръфаното си, окъсяло вече сукманче, под което се мъчеше да скрие голите си крака, обути само в къси, вълнени чорапи и свински цървули. Беше ниско пребрадена със старата черна забрадка на майка си. Пролетта на 1928 година беше хладна, а днешният, празничен априлски ден – мрачен и ветровит. Желязко се беше наметнал със стария си, излинял ямурлук, но детето явно мръзнеше.
Възмутени мъже и жени го пустосваха. Братовчед му Стоян, повел празнично премененото си семейство към църквата спря, заплю го и заговори с треперещ от гняв глас:
- Желязко, маскара такава, къде си тръгнал в този свят ден? И защо си помъкнал това малко дете към къра! Срам от хората ако нямаш, то поне от Божия гняв не се ли страхуваш?
Желязко само изпсува цинично и яростно забоде воловете с остена да забързат… Оряха вече три часа, когато черните облаци се сгъстиха над главите им, светкавици набраздиха потъмнялото и надвиснало като оловна сива пелена над полето небе и заваля. Отначало само зарося и затова Желязко реши да довърши поне малката нива, на която щеше да сее бостан. Оставаше му само един „капак“, а и воловете бяха изпотени и явно уморени. И през ум не му минаваше да се тревожи за Минка. Тя безропотно водеше воловете, препъваше се, падаше и ставаше, навела пребрадената си в черно главица и прехапала до кръв устните си, за да не заплаче с глас. От очите й се сипеха като бисерни зрънца горчиви, сирашки сълзи и попиваха в черната земя, смесени с дъждовните капки. Каква ли черна мъка щеше да роди земята, оплодена с тези детски невинни сълзи?
Не успяха да довършат набелязания участък. Сякаш и небето, беше разгневено от греха на Желязко и от жестокостта му към това малко сираче. Светкавиците зачестиха, гръм, след гръм трещяха и отприщиха истински порой над главите им. Мокри до кости запрегнаха воловете в колата и потеглиха обратно към село. Не валя дълго. Не бяха стигнали още до покрайнините на селото, когато облаците се разнесоха, небето засия и слънцето се усмихна топло. Сухата земя жадно погълна пролетния дъжд, но й трябваше още живителна влага, за да роди очаквания от стопаните щедър берекет.
- Утре ще довърша! – измърмори, стиснал между зъбите си неизменната цигара Желязко и жадно отпи от павурчето няколко големи глътки ракия да стопли измръзналото си тяло. Зад гърба му Минка , с натежали от влагата и залепнали на слабичкото й телце дрехи, трепереше неудържимо и тракаше със зъби, което се стори смешно и забавно на Желязко. Той се обърна , огледа посинелите й от студа устни и се захили иронично:
- Язък, че не нося в колата желязо! Щеше със зъби да ми „наковеш“ едно кило цигански пирони за салмата! - Хайде, скачай от колата и бягай да отвориш портата! И да не хукнеш да се прибираш преди разпрегна воловете! Ще ги разтриеш със слама да не изстинат, че утре пак ще сме на нивата! – разпореди се пастрокът й и побърза да се прибере на топло вкъщи.
След още половин час, Минка най-после успя да се прибере, изми се, преоблече се и без да хапне от празената каша се сви като пребито куче на миндера, зави се презглава и се предаде на изгарящата треска, която едва не отне живота й през следващите дни.
Ще, не ще, на следващия ден Желязко тръгна сам към нивата, съпровождан само от гневните погледи и клетви на съседите, от мрачния, влажен поглед на жена си и от глухият й, тревожен и изпълнен с лоши предчувствия глас:
- С големи грехове товариш душата си, Желязко. Непростими грехове! Грешен си не само пред Бог, но и пред мене и пред децата ми. Ще плащаш за тях и на този и на онзи свят.
- Дрън-дрън! Женски дрънканици. Желязко от грехове не го е страх, клетви мене ме не стигат! - самодоволно рече мъжът й и пое развеселен от собствената си „мъдрост“ към нивата.
До 11 часа довърши малката нива, почина половин час и се прехвърли на голямата. Нищо не предвещаваше онова, което щеше да се случи само след половин час. Задянал на врата си юлара на воловете, Желязко доволно си свирукаше и внимаваше къде стъпва, защото този ден змиите сякаш бяха решили масово да напуснат дупките си в земята и да плъзнат наоколо. Отвреме на време размахваше остена и връщане отклонилия се от правата посока вол обратно в браздата. Изобщо не забеляза, че откъм близкото мочурище, предусетили започващото голямо земетресение, се зададе цяло стадо от жаби подскачащи към баира, а между тях сноват уплашени полски мишки и плъхове. По едно време воловете се заковаха на място, вдигнаха глави към небето, където тревожно кръжаха ято гарвани и жално измучаха. „Дали не настъпиха змия? Или ги уплаши внезапно притъмнялото небе, дълбоко в което, кой знае откъде се появиха мистериозно посред бял ден ярки пламъчета?“ – помисли Желязко, пусна остена и се наведе да погледне земята под краката на воловете. В този момент се чу грозно бучене, земята се разтресе и го събори в краката на пощръклелите от уплаха животни. Нов тръс го подхвърли в калните бразди и Желязко усети, че юлара, преметнат през врата му се закачи на дръжката на плуга, усуква се и стяга до задушаване шията му. Изплашените волове строшиха ярема и побягнаха на различни страни, опъвайки и затягайки примката около шията му и тялото му се запремята между буците мокра пръст преди да попадне на преобърнатото рало. Острият лемеж да разсече тялото му на две и кръвта му потече в напоената със сълзите на Минка земя.
- Боже, помогни ми, Боже! И прости на мене-грешника! – успя да промълви през посинелите си от задушаването устни Желязко, преди душата му да напусне обезобразеното му тяло и да полети към бездната на ада. Време беше да плати за всички грехове, които беше натрупал безразсъдно приживе.