Разказ от Генка Богданова
Стоя с натежало сърце в ритуалната зала и се взирам за последен път в хубавата Елена. Дори смъртта се оказа безсилна да изтрие красотата от това прелестно лице на богиня. Пред него и цветята изглеждат бледи и посърнали. Клепките с дългите, извити мигли, бяха угасили пламъка на огнените й черни очи. Нямаше го и руменецът, който грееше на бялото й лице, но и сегашната мраморна белота й отиваше. Чувствените й , съблазнителни устни, сякаш още приканваха за целувка. Буйни, черни като нощта къдрици се спускаха край лицето й, стелеха се върху високите й гърди и се губеха под савана от цветя. Нейното греховно – сексапилно тяло, по което въздишаха безброй млади и възрастни мъже и тук, в ковчега, излъчваше съблазън. Елена и в смъртта си изглеждаше предизвикателно- красива.
„Сигурно така е изглеждала спящата красавица от приказката? – помислих си аз. – О, ако можеше да бъде събудена от този мъртвешки сън с целувка, сигурно цяла армия от влюбени мъже биха се събрали край ковчега й, за да се опитат да я върнат в живота с целувките си. И сигурно аз щях да съм първият от тях…
Впрочем и сега ритуалната зала беше препълнена и като, че ли повечето от скърбящите бяха мъже. Но за жалост нито скръбта ни, нито целувките ни можеха да върнат погубения в разцвета на младостта й живот на Елена.
Нашият град повече никога няма да бъде същия без нея. Тя беше единствена, неповторима. Такава жена не се беше раждала в нашия край до днес, а Бог никога повече не би ни поднесъл такъв дар и такова проклятие. Представям си как вдигате озадачено вежди и се питате: „ Възможно ли е хубостта на една жена да бъде едновременно и Божи дар и проклятие?“ Повярвайте ми, може! Но едва ли бихте ме разбрали, ако не познавате кратката, но трагична история на тази жена, затова реших да ви разкажа онова което зная и за чувствата към нея, които плениха и разтърсиха не само моята душа.
Колкото и банално да прозвучат думите ми, повярвайте, нейната история прилича много на приказката за грозното патенце. Бях още юноша, когато в нашето градче се засели семейство цигани. Никой не знаеше от къде са дошли, а и никой не се интересуваше. Майката и бащата били от клана на калдарашите и явно бяха заможни хора, защото купиха една солидна къща в края на града и се нанесоха заедно с дъщеричката си – едно невзрачно, плахо момиченце на около пет години. Те не се задържаха за дълго в града. През лятото постоянно пътуваха нанякъде, но през останалото време живееха в града, защото дъщеря им учеше в местното училище. Понякога този факт ставаше повод за коментарии сред местното население, защото открай време се знае, че циганите трудно пускат децата си на училище, особено когато те бяха момичета. Но това семейство сякаш правеше изключение, още повече, че учителите говореха колко умна и ученолюбива била Елена. Но всяко правило има и изключения, нали? Впрочем, това семейство не представляваше кой знае какъв интерес нито за мен, нито за останалите хора от града, затова никой от нас не разбра кога и как порасна дъщеря им Елена. Тя някак между другото завърши основното, а после и средното си образование. После престанахме да я срещаме и решихме, че родителите й са я омъжили рано-рано, какъвто е обичая на калдарашите. След известно време се чу, че майката и бащата на Елена са починали и скоро само запустялата им къща напомняше, че там някога са живели хора. От тогава изминаха десет години. Животът в града ни си течеше - ту тихо и кротко като ленива река, ту бурно и тревожно, разтърсван от събития, които засягаха интересите на съгражданите ми и ги пробуждаха, макар и за кратко, от летаргията на ежедневните задължения. Всичко се промени след завръщането на Елена.
Един ден, от автобуса слезе млада, стройна красавица с куфар в ръце. Тя тръгна бавно пеша по главната улица към центъра на града. Приличаше на кралица, случайно попаднала в нашия скромен провинциален град. Такава горда осанка, такива пламенни тъмни очи, такива сладки пухкави устни, които сякаш цъфтяха като алено цвете на розово-бялото й лице, не притежаваше и най-красивата жена, живяла до този момент в града и региона ни. Буйни черни къдрици се спускаха чак до изящната й тънка талия и при всяко нейно движение се движеха и блестяха като водите на огрян от слънцето буен водопад. Тя пристъпваше грациозно, а мъжете, които срещаше по пътя си спираха и не можеха да откъснат поглед нея, обхождайки с жадни погледи фигурата й от главата до изваяните й като от древен скулптор прасци, изящни глезени и малки стъпала. Пъстра като цветна поляна копринена рокля обгръщаше любовно стройното й тяло, сякаш го галеше и целуваше пред очите ни. Жените, инстинктивно усетили някаква заплаха и тревога, със завист посрещаха и изпращаха с поглед непознатата жена. Тя минаваше край тях вдигнала глава, с лека, едва забележима усмивка и цялото й същество излъчваше обещания и предупреждение, че от днес, скучното ежедневие и сънното спокойствие, царящи в града ни ще бъдат нарушени и прогонени за дълго от нейното присъствие.
Дълбоко в себе си, мъжете – млади и стари, се молеха красавицата да е пристигнала, за да остане и заживее в града ни. Жените пък се молеха от цяло сърце тази фатална жена просто да минава за малко от тук и бързо да си замине, защото вече чувстваха, че и най-целомъдрения мъж е очарован и запленен от нея. Тревожните им погледи я следваха по петите, за да видят накъде ще тръгне – към единствения хотел, където отсядаха временно пребиваващите гости на града ни, или към нечий дом. Много от нас, уж случайно и незаинтересовано, като омагьосани я последвахме отдалеч в посоката, която беше поела. И останахме изумени и невярващи, когато тя спря пред къщата на калдарашите, извади ключ от дамската си чантичка и уверено, като собственичка на дома, отключи и внесе вътре куфара си.
„ Коя ли е? –питаше се всеки от нас. – И какво търси в тази циганска къща? Дали не я е купила? Но защо точно нея е избрала, при толкова много солидни и красиви къщи, намиращи се в центъра на града, които се продаваха?“
Само след два дни научихме отговора на тези въпроси от Дора, асистентката на местния нотариус, която разпространи новината, че новодошлата е дъщерята на починалите цигани, която се е завърнала, за да влезе във владение на наследствената си къща и занапред ще живее постоянно в града ни. Тази новина хвърли в потрес женската половина на града и изпълни с радостно вълнение и смели надежди сърцата на много мъже. Елена беше пристигнала сама и се предполагаше, че не е омъжена. Можеше да е разведена, или вдовица? От грозното патенце, свитото, неугледно и безлично момиченце, което помнехме, не беше останало и следа. В града се завърна разцъфтяла като прекрасно цвете, разкошна, самоуверена и сексапилна жена. А такава жена, при това циганка, свободна, необвързана и толкова съблазнителна, просто плачеше за любов и всеки млад или по-възрастен мъж копнееше тя да насочи погледа и вниманието си към него. Ех, прави бяха жените от града да се тревожат и страхуват от хубавата Елена! Всичко след този ден предвещаваше, че тук ще се случи нещо, което ще разтърси из основи спокойния и безметежен живот в града ни, нещо, за което дълго ще се говори…
Дворът и къщата на Елена „плачеха“ за ремонт и почистване. Едва ли тази разкошна, жена щеше да живее в развалината , в която времето и липсата на грижовни човешки ръце бяха превърнали солидната някога къща. Скоро се появиха обяви, че собственичката търси майстори за поправка на покрива, мазачи, водопроводчици, фаянсаджии, градинар… И към дома на Елена заприиждаха „майстори“ – кои – с дипломи, кои –самоуки, но всички горяха от желание да помогнат на хубавицата и то –от добро сърце, безплатно. Оживи се старата къща. Денем млади и по-възрастни мъже копаеха, режеха, ковяха, мажеха, циклеха… А вечер, благодарната стопанка нареждаше на масата под стария орех пред къщата мезета и питиета и до късно през нощта, черпеше „майсторите“, които не само, че й работеха безплатно, но и често „забравяха да се върнат у дома и дори понякога осъмваха на пейката пред къщата. Самият аз съм свидетел, че на пръв поглед, нищо нередно не се случваше по вина на Елена. Тя черпеше мъжете, благодареше им усмихната за положения труд, но никога не оставаше до късно на трапезата с тях, не пиеше, не флиртуваше явно и не предизвикваше умишлено разгарянето на мъжките им страсти. Но тези страсти, разпалени от вида на съблазнителното й тяло, от игривите пламъчета в черните й очи, но неудовлетворени, кипяха в мъжките им сърца, замъгляваха съзнанието им и ги предизвикваха да се държат като заслепени от любов самци. Случиха се и неприятни „инциденти“. „Без да иска“ , Горан „изтърва“ стълбата, която държеше, за да слезе от покрива Марин и тази „неволна“ негова „грешка“ стана причина по-младият мъж да си счупи крак и две ребра и да влезе в болница. После, керемида „се изплъзна“ от ръцете на Димо и са стовари върху главата на Боян, който редеше плочки под стрехата. Сигурно щяха да се сбият и кой знае още какво щеше да се случи, ако не бяха откарали припадналия Марин в дома му. Скараха се жестоко и други двама мъже, които до идването на Елена бяха неразделни приятели. Настръхнаха един срещу друг като диви петли и между тях сякаш прехвърчаха искри, които разпалиха такава вражда, че по-скоро заприличаха на смъртни врагове, отколкото на доскорошни приятели. Стигна се и до раздялата на Петко с годеницата му след няколко грозни сцени на ревност. Добре, че още не бяха женени!
Жените кълняха Елена, караха се с мъжете си, постоянно се оплакваха на кмета и молеха да прогонят „блудницата“ от града им и да „озаптят“ пощурелите им мъже. Но и кмета и полицаите нищо не предприемаха, защото тя нито явно примамваше, нито задържаше, нито открито прелюбодействаше с „майсторите“. Мъжете се кълняха, че ходят и работят там по собствено желание. На никого от нас Елена нищо не беше обещавала, към никого не беше проявила „по-особено“, „специално“ отношение… Но всички усещахме, че скоро в града ни нещо лошо ще се случи.
И то се случи тъкмо, когато ремонта приключи и Елена за последен път правеше банкет за хората, с чиято помощ къщата и дворът й бяха станали неузнаваеми и достойни за красивата си стопанка. Виното щедро се лееше. От радиото се носеше тежка, градска любовна песен, която напълно хармонираше с настроението на умърлушените майстори, затова никой не забеляза, че пред двора спря кола и от нея слязоха трима едри, намръщени цигани. Като видяха десетината мъже край масата, те нещо си казаха и се върнаха в колата. Забелязах ги, защото в този момент телефона ми звънна, затова станах и се оттеглих встрани, за да изслушам на спокойствие, поредната гневна тирада на майка ми. Беше вече полунощ и всички мъже един по един започнаха да си тръгват към домовете си. Тръгнах си и аз, но нещо в поведението на спотаените в колата цигани ме накара да изостана и да се скрия в сенките на близките къщи. Тогава и тримата изскочиха от колата като озверели животни и нахлуха в дома на Елена. Чу се ужасен писък и после тримата се измъкнаха бързо от къщата, побягнаха към колата и потеглиха в мрака, преди да успея да реагирам. Втурнах се към злокобно притихналата къща и целият настръхнах от ужасяващата гледка, която се разкри през очите ми. Прекрасната Елена, за която и моето сърце биеше лудо през последните месеци, лежеше на пода сред локвата кръв, която още бликаше изпод големия касапски нож, забит право в сърцето й…
Още на другият ден заловиха убийците. Оказа се, че родителите на Елена без нейното съгласие я бяха продали за булка на единия от тях. Платил за нея голям откуп, но тя успяла да избяга с парите от откупа. Дълго се местила от град на град, после успяла да замине за Италия, където работила пет години. Върнала се, след смъртта на родителите си, защото се надявала, че всичко е забравено, готова да започне нов живот в нашия град. Но вече била осъдена от циганското мешере на смърт за потъпканата чест на измамения младоженец…
Вече знаехме отговорите на въпросите, които ни вълнуваха: „Къде е била досега? Къде и с кой е живяла? С какво се е занимавала? И какво чудо е превърнало онова циганско скромно момиче в тази невероятна жена?... „ Но какво от това? Нея вече я нямаше! Тя разтърси за кратко с греховната си хубост скучния живот в града ни и разпали неподозирани луди страсти и желания. Стана причина за семейни раздори, за приятелства, прераснали в омраза, за ревност и омраза и си отиде в разцвета на младостта си, станала жертва на кървавото циганско отмъщение.
Помръкнаха сърцата ни, посърна и градът ни. Днес дори жените, които я мразеха и проклинаха я изпращаха в последния й път с насълзени очи. Греховна им се струваше красотата на Елена, но за погубената красота и най-коравото сърце не може да не жали.