Разказ от Генка Богданова
Началото на тази трагична история започна преди много години. Тогава бях на пет години и живеех с баба и дядо, защото родителите ми от една година работеха в чужбина. Бях много малък, когато заминаха, но много страдах от отсъствието им. Всеки ден плачех и питах баба кога ще се върнат? Не ме ли обичат вече?
- Потърпи, чедо! – молеше ме баба. - За твое добро заминаха.
После въздишаше тежко, бършеше насълзените си очи и с глух от вълнението глас продължаваше :
- И на нас ни липсват, но ще потърпим заедно. Не от хубаво заминаха, чедо! Бог да накаже управниците ни, че съсипаха страната ни и прокудиха децата ни да се скитат по чужбина, за да издържат семействата си!
Слушах я, но думите й не ме успокояваха. Не можех и не исках да я разбера. Жадувах за топлите прегръдки на мама, за силните ръце моя добър татко, който ме носеше на рамената си и играеше с мен в свободното си време. И се чувствах нещастен, изоставен, предаден…
Повече от година не видях родителите си. Отначало баба казваше, че много работят, но ще си дойдат напролет за моя рожден ден. Но пролетта дойде и си замина, рожденият ми ден, вместо радост ми донесе ново, горчиво разочарование и сълзи. Напразно баба се опитваше да ме успокои, че мама и татко много ме обичат и също страдат, но се е наложило да отложат идването си за лятото, за да съберат достатъчно пари за прекрасния подарък и хубавата изненада, която са подготвили за мен. Детското ми наранено сърце така и не успя да преодолее тъгата и обидата. В него се загнездиха дълбоко разочарование и тревожната мисъл, че никой не ме обича, че родителите ми са се отрекли от мен. Обхванаха ме страшно отчаяние и самосъжаление. Странях от връстниците си в училище и квартала, които живееха скромно, но щастливо с майките и бащите си, защото, без да го осъзнавам още, им завиждах…
Слабо и ранимо е детското сърце, крехка е детската психика на тази ранна възраст. Любовта, чувството на сигурност и закрила, грижите и вниманието с които родителите обграждат децата си оформят характера им и поставят основите на бъдещето им. Но когато детето се почувства лишено от тях, то става затворено, неуверено, заключва сърцето си за обичта и доверието и се превръща в аутсайдер или неудачник. До този извод стигнах много, много по-късно. Тогава просто се оставих на чувствата, които ме направиха ревниво и изпълнено със злоба и завист дете.
В края на лятото, след почти двегодишно отсъствие родителите ми се завърнаха в България. Но не бяха сами. След като се напрегръщахме и получихме подаръците, които ни бяха донесли родителите ми, доволно усмихнати ми показаха красивото бебе, което майка ми нежно притискаше до гърдите си и ми казаха, че това е най-хубавия и най-ценен подарък, който са ми „ купили“ от чужбина. Сестричка. Заради нея трябвало да отложат идването си през пролетта, защото била току-що родена, неукрепнала за дълъг път. А и майка ми трябвало да се възстанови, каквото и да означаваше това.
Намразих я от първия миг, в който разбрах, че тя е била причината за дългото им отсъствие и за това, че не си дойдоха за рождения ми ден. А като виждах с колко обич и нежни грижи я обгръщаха всички у дома, луда ревност завладя в сърцето ми…
Годините минаваха. Родителите ми повече не заминаха за чужбина. Започнаха работа в нашия град и животът ни сигурно щеше да протече кротко и мирно ако не беше моят лош характер. Няма да ви разказвам за лошотията, която проявявах в детските си години като тайно или явно тормозех сестричката си и постоянно я разплаквах. Баба и дядо вече бяха починали, родителите ми работеха на смени в една фабрика за мебели и аз спокойно изливах върху Славена прикриваната умело пред родителите ни неприязън. Дали защото много ме обичаше или заради кроткия си и незлоблив нрав сестра ми търпеше и рядко се оплакваше на мама и татко. Много често опъвах до болка дългата й коса, изяждах и нейната закуска и я оставях гладна, чупех играчките, не й позволявах да се люлее на люлката в двора, но това все още бяха неща, на които възрастните гледаха като на дребни, незначителни детски пакости и всичко ми прощаваха. Имах чувството, че и по – сериозни простъпки биха ми простили, за да компенсират липсата на грижи и внимание, докато отсъстваха от живота ми. И както казваше баба ми, аз ги „го навих на пръста“, тоест, реших, че безнаказано мога да продължавам все в този дух, за да отмъщавам на „натрапницата“, която в моите детски представи ме бе лишила за дълго от вниманието и обичта на родителите ми. Сега зная, че големите и непростими грехове, започват с малки наглед прояви на лош характер, на които родителите не обръщат навреме внимание.
А колкото повече аз се самонавивах, че мразя сестра си, толкова повече тя се привързваше към мен и страдаше, че не й отвръщам със същата обич, а с студенина и пренебрежение. Не зная дали разбираше, че всяко нейно страдание ми доставяше удоволствие или си е мислила, че такива са отношенията на по-големите братя към малките им сестри, но Славена всичко ми прощаваше. И това ме направи още по-нагъл и озлобен. Този неин благ характер напълно контрастираше с моя и хората , с които общувахме винаги явно показваха предпочитанията си към сестра ми и неодобрение спрямо мен. Тя беше добра, чувствителна, отзивчива, внимателна, винаги готова да помогне. Беше и умна, отлична ученичка, за разлика от мен, затова и всички я обичаха. А аз – себичен, затворен в черупката на собственото си самосъжаление, груб и понякога вулгарен, навярно повлиян и от средата, в която се движех през юношеските си години, по-скоро отблъсквах хората с поведението си и повечето от тях ме отбягваха. И в училище си бях спечелил презрението на учителите, заради слабия си успех и наглото си поведение. Това ме измъчваше и озлобяваше още повече.
Реших, че трябва да принизя сестра си до своето ниво, след като не можех да се издигна до нейното. И от този момент нататък започнах да трупам върху душата си непростими грехове. Като начало смених тактиката си и започнах да се държа мило със сестра си. Тя вече беше навлязла в пубертета, нейната женственост се пробуждаше и разцъфваше като невинно цвете, което реших да омърся с помощта на безскрупулните си „приятели“ от старата банда.
Най-лошият от тях беше голям красавец и женкар. Той не учеше, не живееше в нашия квартал, затова Славена не го познаваше. Не му казах, че момичето, което искам да унижа е моя сестра. Излъгах го, че е бившата ми приятелка, на която искам да отмъстя, че ме е предала. Скроихме план да го запозная със Славена и той да направи всичко възможно тя да се увлече по него. Млада и невинна, тя бързо падна в капана. Влюби се и понеже аз ги бях запознал му имаше огромно доверие. Един ден той ни покани у тях на рожден ден. Целта ни беше да напием Славена и да сложим в чантата й пакетче с наркотик, за да я изложим пред родителите ни и да сринем авторитета й в училище. Като истински подлец аз я оставих на купона с приятеля си, уж, за да изпратя до дома й приятелката си. Това трябваше да послужи и като оправдание, че случилото се със Славена е станало в мое отсъствие.
Но докато съм отсъствал, пияният вече Драгомир не се задоволил да изпълни предварителната ни уговорка, да напие Славена и да сложи пликчето с наркотика в чантата й, а после пред очите на всички да я изнесе и върне в дома ни късно вечерта, когато родителите ни са вкъщи. Трябваше да я остави пред входната врата, да позвъни и да избяга. Но съблазнен от красивото й младо тяло, той я изнасилил брутално, поканил и приятелите си да се позабавляват с нея преди да я изхвърлят озлочестена и неадекватна пред дома ни. А тя беше едва на 15 години! Животът беше пред нея. Очакваше я може би блестящо бъдеще. Моята злоба и неоправдана жестокост погубиха и нея и прекрасното бъдеще, което я очакваше, а с тях обрекох и цялото си семейство и самият себе си на мъки и терзания.
Имах „късмет“, че заради помраченото съзнание на Славена и липса на свидетели, не откриха насилниците и никой не научи за моето участие в това престъпление. Никой не знаеше нищо, освен самият аз. А собствената ми съвест се превърна в най-жестокият ми обвинител.
От физическите и психически травми, психиката на Славена не издържа и сестра ми отначало изпадна в страхова невроза и дълбока депресия , които лекарите така и не успяха да овладеят. Диагнозата, която й поставиха след двугодишно лечение беше параноичен страх прераснал в шизофрения. Славена приличаше на подплашено животно. Страхуваше се да излиза навън, да контактува с непознати хора, постоянно виждаше сенки, които протягат ръце към нея, за да я наранят, „чуваше гласове“, които я заплашваха. Нощем се страхуваше да заспи и само силните лекарства, които я упояваха даваха временен покой на душата й. Две години я лекуваха в психиатрия, после си дойде у дома, а майка ми спря да работи, защото нямаше кой да се грижи за болната ми сестра. Красивото лице на майка ми посивя, състари се, усмивката в очите и угасна и там се загнездиха болката, отчаянието и тревогата за съдбата на нещастната й дъщеря. Имах чувството, че душата й е мъртва и ме беше страх и срам да я гледам как вехне и гасне пред очите ми.
Наложи се баща ми да работи на две места, за да издържа семейството ни и да поддържа скъпо струващото лечение на сестра ми. След година от преумора, грижи и тревоги, получи тежък инфаркт и след няколко месечни жестоки мъки почина на 52 години. Съсипана от мъка и тревоги по сестра ми, майка ми не можа да понесе и смъртта на баща ми и получи мозъчен инсулт. А виновен за тази семейна трагедия бях аз. Само аз. Проумях го най-после, но беше късно и нищо от това, което стана след първия ми непростим грях спрямо сестра ми не беше поправимо. Време беше да плащам за греховете си. Съдбата ме наказа като по най-грубия и жесток начин пробуди съвестта ми и ме остави да се гърча до края на живота си като жалък червей под тежестта на осъзнатата си вина и отвращението, което изпитвах към себе си. Но и това не беше достатъчно. Аз вече нямах право на личен живот, на любов и щастие, на правота да създам собствено семейство, да имам свои деца… А и какъв пример можех да им дам? Присъдата и наказанието си наложих сам. От тук – нататък да се грижа за две неизлечимо болни жени и всеки ден да се проклинам за сторените непростими грехове.