Разказ от Генка Богданова
Вървя през градския парк и се наслаждава на слънчевите ласки през един от последните топли есенни дни. Наоколо е тихо, приятно и много красиво. Имам чувството, че съм на изложба с великолепни картини – шедьоври, създадени от най-великият творец – природата. Пред такова щедро изобилие на багри и най-талантливият художник би свел глава с благоговение.
Сред гордата и пищна зеленина на боровете и елхите грее есенното злато на кипари-сите и тополите. Припламват като огнени езичета червените и жълто-червеникавите листа на клена и бука. По-нататък, листата на разкошните тъмно-зелените корони на ясена вече добиват характерните си за есента червеникаво – розови багри. Между ясените нежно потрепват като нанизи с жълтици върху бялата шия на хубавица, златисто-жълтите листенца на брезичките. Величествените дъбове са обагрени в розово-жълти оттенъци, преливащи към ярко-червено. Под тях красивите им листа се смесват с пожълтелите вече листа на кестените, с кафеникавите листа на декоративната мушмула, оранжево – жълтите листа на явора и розово-лилавите на кучешкия дрян и разстилат пред очите ми пъстър килим, на който майсторите – килимари биха завидели.
И сред цялото това великолепие - алеи с все още буйно разцъфтели рози, хризан-теми, пламъчета, астри, богородички, декоративни слънчогледи...,надпреварващи се да подарят на хората красотата и ароматите си, преди да клюмнат главици след ледената целувка на зимата.
Делничен ден е. По това време на деня в парка няма много посетители. Даже свадливите врабчета са се изпокрили някъде, сякаш не смеят да смутят покоя и тишината. Единственият по-оживен кът е детската площадка. Млади майки с бебета в количките и с три-четири от по-големичките им дечица, няколко възрастни двойки и в близо до площадката, прегърнати и унесени в сладък разговор, младеж и девойка. Настаних се на една свободна пейка, затворих очи и се наслаждавах на приятно топлите ласки на есенното слънчице. От това блажено състояние ме стресна шумна глъчка и весел детски смях. След малко на детската площадка буквално нахлу голяма група, радостно възбудени деца, придружавани от млад човек, който отдалече ми се стори някак познат. Загледах се в децата, които явно едва се сдържаха да напуснат строя и да „окупират“ люлките, пързалките и въртележките. Те чакаха разрешението на ръководителя си, готови да полетят като освободени от клетка птички, но той вдигна ръка, за да привлече вниманието им и ги попита:
- Деца, на какво съм ви учил в нашия клуб „Етика и добро възпитание“? Какво трябва да направите, когато отидете на място, където има и други хора?
Децата отначало се замислиха, но само след миг зазвъняха гласчетата им:
- Да поздравим учтиво, господине.
И веднага след този отговор се чу и едно дружно : Добър ден!
- Браво, така постъпват възпитаните хора! – похвали ги ръководителя на клуба, чийто глас ми се стори познат, но тъй като беше обърнат към децата и с гръб към мен, не виждах лицето му.
- Мили деца, - ласкаво продължи да им говори той.- зная, че изгаряте от нетърпение да си поиграете на воля, но открития урок, който днес провеждаме сред природата, все още не е завършил и аз ви моля за още малко търпение! Кой ще ми каже каква е темата, която обсъждаме днес?
- Доброто възпитание и поведение. – веднага отговори едно момиченце със звънливо гласче.
- Точно така, Еми! Отличен отговор! – насърчи я мило той. – Днес искам да разбера доколко сте запаметили уроците по добро поведение и възпитание, с които се запознахте на теория. Кажи ми, Митко, освен, че трябва да поздравяваме хората на обществено място, как трябва да се отнасяме към по-възрастните от нас?
- С уважение, господин учителю! – веднага отговори Митко.
- А, ако вие първи бяхте дошли на тази площадка и бяхте заели всички пейки и детски съоръжения, какво бихте направили, ако дойдат майки с бебета и други, по-малки от вас деца? Кажи ми ти, Наско!
- Аз щях веднага да стана, за да направя място на майката с бебето и щях да помоля някой от приятелите си, да отстъпят мястото си на люлката или пързалката на новодошлите деца.
- Чудесно, Наско! - точно така постъпват добрите и възпитани деца. Майките заслужават нашата почит и уважение. Те раждат, отглеждат и възпитават децата с много любов и всеотдайност, освен това са жени – представителки на по-слабия и нежен пол, който ние, мъжете, трябва не само да обичаме, но и да уважаваме, и подкрепяме. Дълбоко уважение и грижи дължим и на възрастните хора, защото те
са здравата и сигурна основа, на която се крепи нашето общество. Те са носители не само на любов, сигурност и нежна грижа, но и на богат житейски опит и мъдрост, на които ни учат.
- Моята баба наистина е много добра и умна, господине. - побърза да се похвали едно едро момченце. – Тя ми каза, че добрите деца никога не се бият, не обиждат момичетата, помагат на по-малките и на по-възрастните от тях - същото, което ни казахте и Вие.
- А моята майка и дядо вчера ми казаха, че никога не трябва да замърсяваме природата, защото тя била наш дом. Същите думи ни казахте и Вие, затова аз винаги хвърлям отпадъците в кошчетата за смет, а не на улицата.
Слушах с интерес този оживен диалог изпълнена с уважение към този млад човек, който така умело, ненатрапчиво и непринудено възпитава децата и ги учи на изконните български добродетели, позабравени и пренебрегвани от много хора напоследък.
„Какъв прекрасен ден!- помислих си аз. – Красота и човешка доброта, които пълнят сърцето с радост и надежди, че докато имаме такива умни и любознателни деца и възпитатели като този млад човек, на каквито и изпитания да бъдат подложени добродетелите на нашия народ, те няма да бъдат изкоренени и забравени като нещо несъвременно и ненужно на днешното глобално общество!“
В този момент ръководителят на клуба приключи с обсъждането на темата, пусна децата да си поиграят, седна на пейката срещу мен и се зачете във вестник Най после го разпознах. Беше съседа на сина и снаха ми. Живееше с жена си, с малката им дъщеричка и болната си, възрастна тъща в жилищния блок, в същия вход, в който живееха сина и снаха ми, на по-горния етаж – точно над апартамента на моите деца. Познавах го визуално, защото често се налагаше да гледам внуците си по време на дългите командировки на сина и снахата. Никога не сме разговаряли, но от разговорите на възмутените му съседи и от постоянния стрес, в който живееше семейството на сина ми, на който и аз често ставах свидетел, отдавна си бях изградила мнение за него, за неговото възпитание и поведение, които нямаха нищо общо с това, на което станах свидетел преди малко по време на открития урок.
Не можех да повярвам на очите си. Този мъж, който в личния си живот се държеше невъзпитано, нагло, грубо, жестоко и арогантно не само със съседите си, но и със собственото си семейство, днес, пред очите ми кротко, благо и мъдро учеше чуждите деца на добро възпитание.
В съзнанието ми се „изплуваха“ крясъците, псувните и обидите, които често се сипеха над главите на нещастната му съпруга и горката му тъща, с който се държеше като истински деспот. Сърцето ми се сви при спомена за плача и молбите на уплашеното им и вечно стресирано дете, което не само, че ставаше свидетел на скандали и побоища, но и самото често бе малтретирано.
Никога няма да забравя деня, в който този жесток и нагъл човек изхвърли от собственото й жилище тъща си и принуди дъщеря й да я заведе в старчески дом. Не го трогнаха нито сълзите на старата жена, нито отчаяните молби на съпругата му, нито писъците на вкопчилото се в баба си дете, нито гневните упреци на съседите:
- Гледайте си работата! Не е ваша работа какво става в моя дом и в моето семейство!- озъби им се той преди да повлече разплаканото дете и да хлопне вратата на апартамента зад съпругата и тъща си, които с наведени глави тръгнаха към очакващото ги навън такси…
Гледах човека, който учеше децата да поздравяват, докато самият той никога не правеше това, онзи, който проповядваше и учеше децата на почит и уважение към жените и възрастните хора, докато той в личния си живот ги малтретираше, мачкаше самочувствието им и убиваше желанието им за живот, към човекът, който говореше на възпитниците си за търпимост толерантност към по-малките и беззащитните, а биеше и тормозеше собственото си дете. Към онзи, който не зачиташе нито мнението, нито правата на съседите си и пренебрегваше обществените норми и правила и душата ми като вопъл трептеше дълбоко възмущение:
- Господи, какво разминаване на думи и дела, какъв цинизъм, какво гнусно двуличие! Как ли ще реагират тези мили деца, ако случайно видят и опознаят истинския облик на своя възпитател? Та те ще загубят доверчивата чистота на душите си, уважението към нас, по-възрастните, вярата си в доброто, в морала и в човешката етика. А ние понякога доверчиво поверяваме децата си на подобни безсъвестни „възпитатели“!...
В този момент наоколо сякаш притъмня. Красивият парк посивя и изгуби очарованието си, слънцето помръкна и пропълзяха хлад и тревога, от които настръхнаха и кожата и сърцето ми: