Разказ от Генка Богданова
Стоя на пейката на подсъдимите с наведена глава и безчувствено, вледенено сърце. Всички в съдебната зала са прави. Съдията чете присъдата ми. Сигурно са ми дали максималната присъда, защото като в сън чувам отчаяното хлипане на дъщеря ми: „ Господи, Господи, свърши живота на милата ми майчица!“ и гласът на адвокатът ми, който се опитва да я успокои: „ Не се тревожете, ще обжалваме! Има и други инстанции…“ Но аз сякаш не съм тук. Като че ли съдията не чете моята присъда, не чувствам отчаянието в плача на детето си, а в главата ми през цялото време се въртят като на повредена грамофонна плоча тържествените думи на служителката в ритуалната зала изречени от нея в деня на сватбата ми, когато млада, влюбена и щастлива, преди повече от 15 години се омъжвах за Велин: : „… в богатство и бедност, в здраве и болест – докато смъртта ви раздели!“
Колко пророчески се оказаха последните думи в онази клетва: „ДОКАТО СМЪТТА ВИ РАЗДЕЛИ“!
Защото след рая, в който мислех, че влизам в деня на сватбата си и живях няколко месеца след нея, последва петнадесет годишен истински ад, който ме доведе до лудост и отчаяние и ме направи убийца на същия този мъж, в който тогава бях дълбоко, безрезервно и сляпо влюбена.
Всичко започна като на шега. Бях на двадесет години, втора година студентка и активна участничка в студентския театрален състав. Играех в новата постановка в която ми беше поверена ролята на разкрепостена млада дама.
Но, за съжаление ролята нещо не ми се отдаваше. Може би причината беше в моят характер, моето възпитание, моят начин на живот, в принципите и представите ми за морал, етика и лично достойнство – толкова различни от тези на моята героиня. Чувствах, че режисьорът не е доволен от изградения от мен образ и сигурно щях да се откажа от участието си в постановката, но беше късно да ми търсят дубльорка. Чувствах се виновна пред останалите участници и това още повече ме смущаваше и не ми позволяваше да се отпусна и да се превъплътя в образа.
След една репетиция, приятелката ми ме покани на „купона“ на свой колега, за да разведри лошото ми настроение. Там се запознах с Велин, моята първа, единствена, последна и … фатална любов.
Останалите момичета и момчета от компанията се вихреха „на дансинга“ или по двойки изчезваха нанякъде из закътаните алеи на близкия парк . Единствено ние с Велин скучаехме, останали сами край масата отрупана с напитки и леки закуски. Отначало стояхме на противоположните страни на масата, мълчахме и се поглеждахме неловко. Никой от компанията не беше се сетил да ни запознае. Но по някое време, Велин стана от мястото си и дойде при мен. Усмихна се закачливо, направи шеговит поклон и с театрален маниер каза:
- Позволете да Ви се представя сам , прекрасна непозната госпожице! Приятно ми е, Велин Велинов – единствения самотен и необвързан, случайно попаднал в това мило общество, доведен от един от приятелите на нашия домакин, неканен гост. А Вие сте…?
Допадна ми това шеговито представяне. Усмивката му беше завладяваща, гласът му - топъл и приятен, а самият той ми се стори интересен и мил младеж. Опитах се да вляза в неговия тон, станах от мястото си и след лек реверанс му поднесох кокетно ръката си за целувка:
- Надежда Христова, приятелка на една от приятелките на нашия домакин. И като Вас присъстваща тук без лична покана от него и оставена да скучае сама в собствената си компания!
- Идеално! – засмя се моят нов познат. - Предлагам Ви да „поскучаем“ заедно, ако все пак някой не реши да Ви отмъкне на дансинга. Самият аз съм се родил с два леви крака и не бих могъл да Ви поканя да танцуваме, но пък за сметка на това зная безброй вицове и смешни анекдоти, с които ще се опитам да повиша градуса на настроението Ви…
Така започна нашата връзка, която скоро прерасна в любов. Такава любов, за каквато аз мечтаех, но никога не бях изживявала. Само три месеца след първата ни среща се омъжих за Велин, уверена, че на този свят няма по-обичана и по-щастлива жена от мен.
Сега знам, че наистина любовта е сляпа и неразумна. Но тогава летях на крилете на щастието, омаена от Велиновите красиви очи, още по-красиви лъжи, от нежните му ласки, от щедрите му комплименти и обещания, и от собствените си наивни мечти, затова нито за миг не помислих, че не сме имали време и възможност да се опознаем добре, преди да се оженим и заживеем заедно. Бях сигурна, че зад красивото Велиново лице се крие мил, нежен и щедър мъж с добро сърце, че той е моята сродна душа, моят дълго чакан „прекрасен принц на бял кон“ от приказките на баба.
Знаех, че е прекъснал следването си още след първи курс, че в момента никъде не работи и живее при омъжената си сестра, с многолюдното й семейство в двустаен апартамент в един от крайните квартали на София. Но затварях очи пред тези явни знаци, че Велин не е човек, готов да създаде семейство и да се грижи за него. Влюбеното ми сърце не ми позволяваше да послушам разума и съветите на близките ми, които ме молеха да не бързам да се омъжвам преди да опозная добре любимия си и да се убедя, че мога да му поверя живота и бъдещето си.
Сега вече знам колко верни са думите на народната поговорка, че любовта е и сляпа, и глуха и неразумна. Уви, научих го по най- трудния, по най-болезнения начин!
Веднага след сватбата ни Велин взе от чантичката ми събраните на сватбата пари, накара ме да изтегля от спестовната книжка петте хиляди, които родителите ми ни подариха и с мила усмивка ме уведоми, че ще внесе тези пари за наше собствено жилище, а дотогава ще се примири с ролята на „ заврян зет“ в дома на родителите ми.
Стана ми малко неприятно, че не беше обсъдил това решение нито с мен, нито с родителите ми, но замълчах, защото и аз като всички младоженки мечтаех да си имаме собствен дом, в който с любимия човек да създадем и отгледаме децата си.
Колко наивна съм била тогава щях да разбера много по- късно. Тогава нямах никаква представа, че Велин е пристрастен към хазартните игри, че е потънал в дългове и вместо за първа вноска за жилище, парите на родителите и тези от сватбата са отишли за погасяване на част от тези дългове. Аз живеех в щастливо неведение, строях „въздушни замъци“ в мечтите си и вярвах, че Велин наистина търси и ще си намери добре платена работа, че скоро ще се преместим с него в новото си жилище и ще престанем да разчитаме на моите родители, за да се издържаме. Още повече, че само два месеца след сватбата ни, разбрах, че съм бременна и ни предстои да ставаме родители.
Но месеците минаваха, скоро трябваше да родя, а Велин все още не работеше. Сутрин ставаше, закусваше , обличаше се и излизаше уж на срещи и интервюта за работа. Прибираше се късно, мрачен, вмирисан на цигари и алкохол, като се оправдаваше, че е похарчил поредната сума от заплатата ми, за да черпи познати и приятели, които обещавали да му помогнат да си намери добре платена работа или да удави в алкохол разочарованието от поредния неуспех.
Бях в последния месец на бременността, а все още нищо не бяхме купили за бебето. Вече не работех, бях излязла в болничен отпуск и парите до никъде не ни стигаха. Срамувах се да споделя с родителите си или с неговите близки, които живееха далече, в малко селце в провинцията.
Една вечер реших, че е време да си поговорим сериозно и да му заявя, че е крайно време да поеме ролята си на отговорен съпруг, глава на семейство и бъдещ баща. Родителите ми бяха на вилата. Бяхме сами и аз си мислех, че момента е подходящ за този сериозен разговор и за ново начало в семейните ни отношения.
Да, наистина онази вечер всичко се промени и от този момент аз най-после си отворих очите и заживях в един ужасен кошмар. След като изслуша мълчаливо това, което бях решила да му кажа, Велин ме погледна злобно, скочи като разярен бик, хвана ме за косите, издърпа ме от дивана на който бях седнала, и ме захвърли като мръсен парцал на пода. После с едната си ръка изви ръката ми болезнено назад и ме зашлеви силно със свободната си ръка по лицето, съскайки в ухото ми:
- Коя си ти, че ще ми държиш сметка къде и с кого ходя, колко пари харча и дали ще работя? Кой ти каза, че съм длъжен да ти давам отчет? Сама си изпроси този урок, за да разбереш къде ти е мястото и че трябва да си държиш устата затворена, ако искаш да си добре…
Ударите се сипеха като градушка по главата ми. Пищях от болка, страх и ужас, че ще изгубя детето след този побой, но той не се трогна нито от сълзите, нито от писъците ми, нито от отчаяните ми молби да пожали поне нероденото ни дете…
Няколко дни след това, едва съвзела се от нанесения ми побой, започнаха ужасни болки и след двудневни нечовешки мъки родих дъщеря си, три седмици преди термина. В болницата ме питаха какво ми се е случило и защо имам синини по лицето си и може би не повярваха на лъжата, че съм паднала и съм ударила лицето си, но замълчаха, след като ги помолих да не тревожат близките ми с обсъждането на този въпрос.
Родителите ми така и не разбраха каква беше истинската причина за това преждевременно раждане, улисани в радостното вълнение, че са станали баба и дядо на първа внучка…
Месеци по късно трябваше да ги излъжа, че предприемачът с който уж сме сключили договор за строеж на жилището ни , се е оказал мошеник, който откраднал парите и избягал в чужбина. Че Велин е обезверен, отчаян, че не може да осигури дом за семейството си и затова е толкова нервен и избухлив, а това прави и мен тъжна и подтисната.
Милите татко и мама, притеснени за нас, решиха да ни прехвърлят апартамента си и да се преместят на вилата. Мислеха, че така ще се успокоя и ще живея спокойно, но нямаха представа, че с този благороден жест, те не само се лишиха от собствения си дом, а и ми създадоха нови грижи и проблеми.
След няколко години, Велин реши, че тъй като не може да си намери постоянна работа, можем да даваме двете стаи на наематели, за да се издържаме и скоро доведе две млади жени, които настани в двете спални. Банята и тоалетната трябвало да ползваме като общи помещения.
Нито ме попита дали съм съгласна, нито ми каза какъв наем ще получаваме и струва ли си притеснението да живеем с чужди хора в дома си, наврени в претрупания с мебели хол и тясната кухня. Скоро започнаха и нови проблеми, свързани с разпуснатия начин на живот и лекото поведение на наемателките ни. Почти всяка вечер в дома ни влизаха и излизаха съмнителни типове, вихреха се яки запои и шумни купони до късните часове на които чест гост беше и хазяинът, Велин.
Колкото пъти се опитвах да му каза, че плашат детето и нарушават спокойствието на съседите ни, толкова пъти с юмруци и ритници Велин ми напомняше да си зная мястото и да не си отварям устата, когато не ме и питал за нещо, по което нямам думата. После стана още по-лошо. Докато отначало онези мръсници само открито флиртуваха с мъжа ми, скоро едната от тях му стана любовница, започна да се държи нагло с мен и детето и да прави намеци, че може и да си разменим местата на хазяйка и наемателка.
Денем часовете минаваха по-поносимо, защото отново се бях върнала на работа, а дъщеричката ни ходеше на детска градина, но вечерите бяха направо кошмарни.
Това продължи четири години. Като му омръзна да върти любов с едната наемателка, Велин я смени с другата, но скоро се насити и на нейната „любов“ и реши, че трябва да замине в чужбина, където, за разлика от „скапаната“ наша държава, ценят кадърните хора като него и всеки умен и предприемчив човек като него можел да разтвори крилата си и да сбъдне мечтите си.
Повярвайте ми, отначало дори се зарадвах, че ще си отдъхна и ще заживея спокойно без него. Молех се тайно да замине и никога да не се завърне в България. Съгласна бях дори да си намери там друга жена и да ме освободи от мъките, на които сама се бях осъдила като се омъжих за него.
Уви, нито молбите ми бяха чути, нито плахите ми надежди се сбъднаха. Но се случи нещо, което съвсем не очаквах и то ме доведе до истинско отчаяние. Един ден наистина Велин си стегна куфара и замина. Дори не ме изчака да се върна от работа и да доведа детето от детската градина. Разбрах, че е заминал от съседката, на която казал, че ще работи в Италия.
Сърцето ми запърха от радост. Слава Богу! Най-после ще поживея спокойно с детето си, без да се страхувам и да бъда малтретирана от този насилник пред очите на дъщеричката ни. Но радостта ми трая само четири месеца. Една вечер на вратата ми позвъниха двама намръщени типове, които безцеремонно ми заявиха, че още утре трябва да си събера багажа и да напусна жилището, което вече било тяхна собственост. Останах изумена. Опитах се да им обясня, че сигурно има някаква грешка, че това жилище ми е наследство от родителите ми и имам документ за собственост. Но те ми заявиха, че съпругът ми е заложил имота срещу голям паричен заем, който е трябвало да върне след три месеца с голяма лихва или да ги възмезди с този апартамент. Натикаха под носа ми договор, който така и не можах да прочета, защото ми причерня пред очите и се свлякох на пода пред краката на новите собственици на бащиния ми дом.
Останахме без покрив над главите си, а зимата скоро щеше да скове всичко в ледената си прегръдка. Отново трябваше да се приютя с детето си на вилата при старите си и болни родители. Те отдавна подозираха, че животът ми с Велин е пълен провал, но сега за първи път споделих с тях в какъв ад съм живяла с него, изплаках цялата си болка, мъката от проваления си живот и тревогата за бъдещето на детето си.
Сърцето на баща ми не издължа, поболя се от страх и тревоги и се стопи пред очите ми само за няколко месеца. Майка ми получи инфаркт и дори не успя да го изпрати в последния му път. Месеци наред я лекуваха в най- добрата специализирана болница, но не успяха да я вдигнат на крака.
Останахме сами с дъщеря ми. След тяхната смърт ми остана вилата и огромната вина, която чувствах пред тях. Съвестта ми ден и нощ терзаеше душата ми, не ми даваше покой мисълта, че си отидоха без време заради мен, съсипани от ужаса, в който беше живяла единствената им дъщеря цели четиринадесет години.
Казват, че каквато съдба те е залюляла, такава и ще те долюлее. Не ми било писано да живея с детето си необезпокоявана поне една година. Три месеца след смъртта на родителите ми, Велин се завърна в дома и живота ми – нечакан, нежелан, но все още мой законен съпруг. Върна се гол като пушка, сърдит на целия свят, още по злобен и жесток от преди, отново легна на моя гръб и вгорчи живота ми.
Не зная до кога щеше да продължи този мизерен живот, ако не беше се случило най-ужасното и гнусно нещо, на което Велин се оказа способен. Една вечер, смазана от умора и тревоги, бях задрямала пред телевизора. Събуди ме отчаян вик откъм стаята на дъщеря ми. Скочих като обезумяла и се втурнах натам, разлюляна от страх за живота и сигурността на детето ми. Отворих вратата и видях най-гнусното и отвратително нещо на този свят. Пияният Велин се опитваше да насили дъщеря ни, а тя пищеше и се мяташе като смъртно ранена птица в ръцете му. В този миг ми причерня през очите, грабнах тежкия бронзов свещник от скрина и без колебание го стоварих върху главата на насилника. Дори не си направих труд да погледна дълбоката рана, която зейна на разбития му череп и бликащата от нея кръв. Измъкнах от ръцете му дъщеричката си , прегърнах и силно и я залюлях като бебе до гърдите си, за да я успокоя. Когато най-после спря да плаче и се унесе в сън, станах и позвъних в полицията, за да съобщя за случилото се в дома ни.
И ето ме сега в заседателната зала на окръжния съд. Съдията чете присъдата ми, а аз като че ли не съм тук и не за мене произнасят присъдата : „ десет затвор при строг режим…“
Затвор ли, че аз и досега живях в затвор, на който сама се бях осъдила преди петнадесет години.
При това тогава нямах право на обжалване, нямах надежда, че ще излежа присъдата си и ще заживея на свобода. Страхът, че такава ще е съдбата и на дъщеря ми ми даде сила да строша оковите на един нещастен брак. Ще намеря сили да излежа присъдата си и ще изляза от затвора, за да си върна човешкото достойнство и правото да доизживея остатъка от живота си без насилника, превърнал мечтите ми в руини, а животът ми в ад на земята.