Разказ от Генка Богданова
Така и не разбрахме кога надиплихме като тежък наниз петдесет години семеен живот. Светли дни - мрачни дни, красиви, пъстри щастливи мигове - натежали от грижи, тревога и несигурност тревожни моменти, възторжени събития, белязали успехи и постигнати мечти – събития натежали от мъка, скръб… Дните, месеците и годините отлитаха неусетно и оставяха следи в нас и след нас, а времето нижеше пъстрия си наниз – все по- дълъг и все по-тежък…
Като че ли, вчера стояхме със съпругата ми – млади, влюбени и окрилени от смели мечти пред олтара и изричахме клетви за вярност, а вижте ни сега – неусетно „натрупали“ половин век семеен стаж.
Като казах „стаж“ веднага се сещам и за другия, „трудовия“ ни стаж, който е точно толкова, дълъг колкото е и „семейния“. Цифром и словом – 50 години. От тях – 42 до пенсионирането ни и още 8 години по времето, когато като пенсионери трябваше да се наслаждаваме на заслужен отдих. За съжаление налагаше се да продължим да работим, за да кърпим семейния бюджет, свит до невъзможност, заради обидно малките пенсии, с които държавата ни се отплати за положения труд, натрупаната умора, изгубеното здраве… А и децата имаха нужда от помощта ни. Трябваха пари, за да учат, да вземат добро образование във висши учебни заведения. После дойдоха сватбите. И двамата създадоха семейства, искахме да им осигурим жилища, чувствахме се длъжни да им помогнем да отгледат децата си …
И както се казваше в оная предбрачна клетва: „ в добро и в зло, в болест и здраве“, преживели радости и тревоги, вървяхме със съпругата ми рамо – до рамо половин век по дългия и труден път на живота.
Време беше най-после и ние да си отдъхнем, да посветим време на самите себе си, на собствените си нужди, желания и интереси. И ние като всички хора си имахме една дългогодишна неосъществена мечта – да посетим Венеция; да се качим на Айфеловата кула в Париж; да се порадваме на белите нощи и богатата култура, на невероятните дворци и музеи на Санкт Петербург; да се насладим на ювелирните сгради, на музиката, на изкуството, на Моцарт и Климт във Виена…
- На „меден„ месец след сватбата си не заминахме, Мите, - често ми напомня напоследък съпругата ми. – в началото нямахме пари, трябваше да си стъпим здраво на краката, да построим дом, да си купим кола, да отгледаме децата. После ту твоите, ту моите родители боледуваха и имаха нужда от помощта ни. За съжаление и едните и другите вече не са на този свят, но пък се родиха внуците…Все нещо беше по-належащо, по-важно, по-неотложно… Но предстоящата ни „златна„ ни сватба е един прекрасен повод най-после да осъществим мечтата си.
А кой знае, може пък децата да ни изненадат като ни подарят това пътешествие за юбилея? – усмихна се замечтано съпругата ми. - Преди няколко дни синовете ни тайно си шушукаха, уговаряха се за нещо, свързано с юбилея ни. Случайно дочух, че ни готвят голяма изненада и ми стана мило, топло и драго на сърцето. Те, милите, знаят за какво си мечтаем от години, сигурно са се уговаряли къде да ни изпратят на пътешествие.
- Възможно е, Маре. – трогнат и развълнуван се размечтах и аз. – Добре се развива бизнеса и на двамата ни синове, печелят добре, осигурени са и те и децата им, защо да не зарадват майка си и баща си за юбилея с една есккурзия? Нали досега ние давахме мило и драго за тях, за децата им…
- Ама и ние, Мите, трябва добре да се отсрамим! – развълнувана и въодушевена започна да прави планове за организацията и да съставя менюто на празничното събитие съпругата ми. Предлагам да купим две агънца, аз зная една фурна, където ще ни ги изпекат цели, пълнени с ориз и дреболийки. Аз вече съм съставила списък със специалитетите и сладкишите, които ще приготвя за предястието и за десерта. А ти ще извадиш от онова десетгодишното червено вино и от отлежалата „перлова“ ракия. Нали ги пазехме за специални случаи, за скъпи гости? Е, какъв по-специален случай от нашия юбилей и по скъпи гости от децата ни, сватовете и малкото ни още живи приятели?
Речено – сторено! Цяла седмица, тайно от децата се подготвяхме за празничния обяд, който беше насрочен за 24 май – денят, на който преди петдесет години сключихме граждански брак и направихме нашата скромна сватба в тесен кръг.
Решихме да направим юбилейното тържество на вилата ни. Времето беше топло, слънчево и много приятно, градината ни бе изпъстрена с прекрасни пролетни цветя, дърветата цъфтяха и насищаха свежия пролетен въздух със сладък аромат, а асмата вече се беше раззеленила и щеше да ни осигури шарена сянка над дългата, отрупана с лакомства трапеза, която очакваше поканените тридесетина гости. Имахме още една мила изненада. На връщане от пазара преди няколко дни бях срещнал мой бивш съученик и набор – великолепен акордеонист и певец. Поканих го, заедно със съпругата му, с която някога пееха любимите ни стари шлагери и шансони. Разбира се, бяхме се погрижили да осигурим и за по-младите видеоклипове с подходяща за възрастта им музика.
Когато най-после посрещнахме и настанихме край масата и последният поканен гост, Марето ми даде знак да стана, за да поздравя гостите ни и да вдигна тост за добре дошли.
Силно развълнуван, произнесох кратко слово да нашия дълъг, нелек, но щастлив семеен живот, и отправих искрени благодарности към Бог и Съдбата, че ме дариха с вярна съпруга и любима другарка в живота и за най-голямото богатство, с което се бяхме сдобили - децата ни, на които посветих втория тост.
Разбира се поводът по който се бяхме събрали не можеше да не развесели и въодушеви гостите ни, които в рамките на десет минути, пет пъти се провикваха: „Горчиво! Горчиво!“ и умилено ръкопляскаха докато се целувахме свенливо с Марето.
Дойде време и ние да приемаме поздравите на близките и гостите си. Пръв скочи на крака големият ни син Николай. Почука с вилицата по чашата си, за да спрат разговорите, пийна малко вода, да накваси пресъхналото си от вълнението гърло се и започна прочувствената си реч:
- Мили мамо и татко, с много любов и признателност се изправям днес пред вас, за да ви поздравя от свое име, от името на моята съпруга и децата ни с този славен юбилей! Вие винаги сте били, сте и ще бъдете до края на живота си най-добрите, най-щедрите, всеотдайните родители на света и ние много ви обичаме и уважаваме.
Дълго мислихме с моята съпруга какво да ви подарим за „златната“ ви сватба. Искахме подаръкът ни да бъде не само скъп, но да бъде и полезен, и практичен. Нещо, подходящо за вас, нашите работливи и практични родители, което едновременно да ви зарадва и да запълни многото свободно време, което ще имате след като най-после окончателно решихте да си останете у дома.
Мили татко, знаем колко обичаш земята, градината, двора и най-вече колко мразиш да оставаш без работа, затова реших да ти купя едно малко тракторче, с което да ореш земята, да сееш и прибираш реколта от пресни плодове и зеленчуци, с които да задоволяваме нуждите на трите семейства. И към този подарък, по идея на жена ми, решихме да добавим още една приятна изненада. Развалихме договора със земеделската кооперация, която до сега обработваше наследствената ни земя.
Арендаторът и без това не плащаше добра рента, затова решихме, че е време да ти върнем, това, което ти принадлежи по наследство от дядо ни. През новия сезон ще можеш вече сам да си я работиш, да прибираш лично реколтата и да се радваш на парите от нея. Тъй де, ще има облаги и за вас, и за нас. Ха наздраве! Да ви е честит подаръка и със здраве да си го ползвате дълги години!
Компанията изръкопляска възторжено и докато ние с Марето още стояхме онемели от изненадата, която ни поднесе Николай, се надигна с чаша в ръка и по-малкият ни син, Милен. Поизчака да стихнат овациите и коментарите за щедрия подарък на брат му, бавно обгърна с поглед присъстващите на тържеството и умилено спря влажните си от напиращите в него чувства очи върху нас:
- Мили мои, безценни родители, честита да ви е „златната“ сватба! Доживяхме и този забележителен ден, да отпразнуваме половин вековния съвместен живот на мама и татко. Петдесет години изживени в любов, разбирателство, взаимно уважение, труд и почтеност.
Няма как да не сме горди, че сме синове на такива родители. Погледнете ги , скъпи гости, и двамата са по на седемдесет години, а още стоят здраво стъпили на тази земя като скали, на които винаги можем да се опрем и да намерим сигурна опора. Годините не ви личат и както казват хората – приличате на две катедрали – красиви и достолепни.
И ние с моята съпруга дълго мислихме с какво да ви зарадваме за юбилея. Отначало ви купихме само една лека и практична пръскачка за лозето, че сегашната е вече стара, тежка и непрактична. Стори ни се, обаче, много малко и като помислихме, и се посъветвахме с децата, решихме да добавим една бензинова резачка за дърва. Сетихме се за нея, като видяхме огромния куп с дърва за зимата, който ти, татко беше купил за вас и за нас с бате. Знаеш, че ние нямаме време да се занимаваме с рязане и цепене на дърва, а това е тъкмо работа за теб. Пък, за да се ползва рационално през времето, когато ние нямаме нужда от нея, можеш да правиш услуги на съседите срещу заплащане.
И добре, че жената навреме се усети да ми напомни, че и от моят и от батьовият подарък ще се възползваш преди всичко, ти, тате. А мама, можеше да се почувства пренебрегната и обидена. И докато си блъскахме главите с какво да компенсираме това недоглеждане, та хем да я зарадваме, хем да осмислим дългите часове свободно време, които ще има след като вече не работи, дъщерята и зетя ни помогнаха да разрешим и този проблем.
- Мила майчице, ще ставаш прабаба! Отново ще имаш щастието да дундуркаш в скута си едно малко, сладко бебенце. Като знаем колко си любвеобилна, грижовна, оправна и всеотдайна, как отгледа и възпита нашите деца, решихме , че с радост и огромно доверие можем да ти поверим и внучето, което скоро ще си имаме. Ние с жената и сватовете и без това все още работим, а на младите сега им е времето да си поживеят, да се порадват на младостта си спокойно преди да се „впрегнат“ като нас да работят.
Вдигам тост, за вас, за вашето здраве, щастие и дълголетие! От цялото си сърце ви пожелаваме още дълги години да сте заедно, се чувствате нужни и полезни и да ни радвате с любовта, грижите и безусловната ви всеотдайност! Наздраве!
Вдигнахме чашите си и отпихме от искрящото, отлежало червено вино, но кой знае защо не изпитахме нито радост, нито сладост Виното ни се стори блудкаво и безвкусно. Наетите специално за случая сервитьори поднесоха печените агънца, над които се виеше страхотен аромат, но апетитът и на двама ни се беше изпарил.
Спогледахме се унило с Марето и усетихме студен полъх в иначе топлия, тих майски ден от който настръхнахме. Над догарящите свещи в красивия бронзов свещник, с който бяхме украсили празничната си трапеза се виеше лек дим и се „спопяваше“ сред листата на асмата. Стори ни се, че заедно с него се стопиха и отлетяха и напразните ни надежди за дългоочакваната почивка и явно неосъществимата наша голяма мечта да видим свят, и спокойно да се порадваме на един, закъснял с петдесет години „меден“ месец в чужбина.
Въздъхнахме, преглътнахме като горчив хап разочарованието си, направихме усилие да се усмихнем и да благодарим на децата си за голямата изненада и скъпите – прескъпи, практични и полезни най –вече за тях самите подаръци , с които ни „зарадваха“ за юбилея.