ОСОБЕНА ЕНЕРГИЯ
(перевод на болгарский Элка Обецанова)
Вярвате ли, когато казват за някое място „Тук има особена енергия”? Обикновено към такива изказвания се отнасям скептично. Но в българския дом на Аспарух и Василка наистина е някак необичайно – хубаво ти е на душата, уютно, някак светло и просторно. Като че ли в него има някаква особена енергия.
На първия етаж е дневната с диван и старинна чугунена печка. Вита мраморна стълба води към втория етаж, а от там се вижда всичко, което се случва долу. Таваните са високи, цялото пространство по стените е запълнено с картините на Коста – синът на Аспарух и Василка. Коста е художник-абстракционист. Той рисува огромни ярки картини, които никой не купува. Но това не го безпокои - раздава своите картини наляво и надясно, а най-много подрежда по стените на родната си къща, украсява дома и създава тази особена енергия. Някога тези картини навярно ще се продават на баснословни цени и ще бъдат излагани на различни биеналета, но засега спокойно висят на стените, удивявайки гостите на този дом. В другите стаи е пълно с всякакъв антиквариат. Домакините показват старинните вещи на гостите си и разказват как са попаднали при тях.
Около къщата има градинка в италиански стил с вечнозелени растения и беседки.
Съветвам всеки, всеки да посети техния дом и да види как трябва да се живее – уютно, гостоприемно и с вкус. Как може съпрузи да се отнасят един към друг с трепет и уважение след петдесет години съвместен живот. Аспарух ни е разказвал, че само три пъти в живота му неговото сърце е замирало от възторг и е губил дар слово: първи път – когато влязъл в Сикстинската капела в Рим, втори път – когато видял в Лувъра портрета на Джокондата, и за трети път – когато срещнал бъдещата си жена, младата Василка.
Портретите на Василка висят на стена в дневната. Тя наистина е била рядка красавица, тази красота е видна и сега. Целия живот те са прекарали с мъжа й ръка за ръка в любов и съгласие. Василка никога никъде не е ходила сама, винаги са били заедно. Тя притежава добро чувство за хумор, смее се заразително и, разбира се, готви вкусно. Основно италиански блюда. Е, понякога и български. Отвреме-навреме тя рисува цветя. На стената, разбъркани с шедьоврите на сина, висят и нейните дилетантски картини. Някак взели за продан в художествена галерия картините й и те бързо се продали! Тя се залива със звънък смях, когато разказва това. Картините на сина, професионалния художник, завършил Художествената академия в Милано, си висят, а нейните „цветя” изкупили!
Аспарух е син на италианка и македонец. Ето откъде у него, а и у неговата жена също, тази любов към всичко италианско. По професия той е лекар-гинеколог. През целия си трудов живот е работил върху проблемите на безплодието при едни пациентки и нежеланата бременност при други. Шегува се, че понякога се замислял защо вторите не взеват да помогнат на първите и така за всички ще е добре. Въпреки нелеката си професия, доктор Аспарух счита жените за по-добрата половина на човечеството, а най-прекрасната представителка на по-добрата половина на човечеството за него е жена му Василка.
Той ни показва свои снимки. Ето го като млад красавец с къдрави коси, елегантно облечен в костюм с елек. Даже е твърде хубав за гинеколог. На друга фотография вече е по-възрастен – поолисял, по-солиден. Вече женен човек и баща на двама сина. А сега, когато вече е над седемдесет, даже над седемдесет и пет, когато останалите на главата му коси съвсем са побелели, той е станал красив с някаква друга красота – красота, озарена от мъдрост, спокойствие и любов.
Сега Аспарух работи като лекар в бърза помощ. „Спешна помощ” – така се нарича тя в България. Така е написано и на гърба на неговото работно яке. В тяхното българско градче лекарите са малко и затова не пускат доктор Аспарух в пенсия. Пък и пенсиите в България са малки, не стигат за достоен живот. Толкова много пъти в своя живот е водил раждане, оперирал, шил рани, лекувал, церил, че, когато ме докосва със своята мека и топла длан, ми се струва, че ме изцелява.
Докторът говори български и италиански. Знае малко руски думи. Освен на италиански и български, Василка може неочаквано да каже нещо на руски и на английски. Понякога, заприказвайки се, тя смесва всички тези езици, а след това, като разбира бъркотията, се залива от смях. Пък ние с мъжа ми Виктор, освен от руския, нямаме понятие от никакви езици. Но, ето че вече седем години идваме в този дом, дружим със стопаните му, общуваме и някакси всичко разбираме. Или почти всичко. Това е удивително.
- Аспарух, имате нова картина! – казвам аз, забелязвайки на стената нова ярка картина, на която смътно се загатва морски простор и скала или къща.
- Да, Коста беше на гости при приятел в Полиняно – градът, в който съм роден, и нарисувал две картини. Едната оставил там, а тази донесе на нас.
Разглеждаме поредния „шедьовър”. Колкото повече гледаш, толкова повече този пейзаж започва да ти харесва. Все пак се усеща ръката на художника!
- Нима не съм ви разказвал, че съм роден в Полиняно-а-Маре? Не? О! Това е толкова прекрасно място, такава красота! Скали, къщи върху скалите, пещери! Даже има ресторант в пещера.
И той така възхвалява това градче, разпервайки ръце, за да изобрази морските простори и дивните скали, на които са кацнали белокаменни къщи, че ти се струва немислимо да живееш този живот без да видиш града с чудесния залив и лазурна вода. Иска ти се незабавно да зарежеш всичко и да потеглиш натам.
- Как се казваше градчето? – повторно питам. Напиши ми го тук на листче, а аз ще прoверя в интернет. И той пише: „Poliniano a mare, 40 km от Bari”.
С Василка един през друг превъзнасят красотата на това райско кътче, разказват как са били двамата на гости при братовчед, и изобщо, кметът на това забележително градче е техен далечен роднина. Те имат роднини навсякъде в Италия, но не само в Италия! И в Гърция, и в Македония. И всички те са достойни люде, мнозина са лекари.
- Задължително отидете там. А също и в Матера! – той грабва писалката и дописва: „Matera”.
Седнали сме на масата, ядем макарони, тоест, не просто макарони, а италианска „паста” от твърди сортове пшеница, както поясняват домакините, със специален сос и още някакви италиански добавки. Аспарух се опитва да ни предложи арменски коняк, донесен му от грузинец, който бил у тях на гости. „Най-хубавият коняк!” Оказва се, че грузинците обичат арменски коняк. „Не искате коняк?! Тогава пийнете поне „Лимончелло”! От едната ни страна стои Василка с „Лимончелло”, а от другата – Аспарух с арменски коняк и ни убеждават да пийнем. А пък ние почти не пием и с това разрушаваме представата на Аспарух за руснаците. Смеейки се, отказваме с обяснението, че трябва да шофираме.
- Какво, и двамата ли ще карате?
- Да, да, и двамата. Ще се сменяваме по пътя, имаме още много да пътуваме.
Аспарух си налива мъничка чашка и отпива сам.
- Ще ви кажа виц! – оживява се той. – Американец, англичанин, руснак и немец получили в Италия присъда – гилотина. Довели всички за изпълнение на присъдата. Попитали ги: „ Какво е последното ви желание? Кажете, ще го изпълним”. Първи бил американецът. „Какво е последното ти желание?” Американецът казал: „Дайте ми уиски”. Донесли му чаша уиски, изпил я, легнал под гилотината, бам! Гилотината не паднала, нещо я застопорило. Пуснали го. След това попитали англичанина:”Ти какво би искал?” Англичанинът казал:”Джин!” Донесли джин. Той го изпил, отвели го към гилотината, бам! – пак не работи. Пуснали и него. Дошъл ред на руснака. Той казал, че иска водка. Донесли, изпил, бам! Гилотината за трети път не паднала. Пуснали и руснака жив. Дошъл реда на германеца. И него питали: „ Какво искаш?” А той рекъл: „Донесете ми отвертка, за да ремонтирам гилотината”.
Смеем се. Аз се смея даже повече на това, че съм разбрала целия анекдот на български език. Става весело. Пийна само Аспарух, а всички се развеселихме.
- Пробвайте кашкавала! Истински е, македонски! Там го правят по-добре, отколкото у нас в България.
Пробваме и хвалим.
- Представяте ли си, ходихме в Македония да пазаруваме, - Аспарух показва с ръка към въображаемата Македония, - там продуктите са по-евтини. Но се оказа, че имат някакъв празник. Май, поредната годишнина от освобождението им от нас, от България, - смее се той. – И попаднахме на голяма опашка на границата. Два часа чакахме!
Очевидно, много българи ходят за кашкавал в освободилата се от тях Македония.
След това той ни разказва за своя приятел-фотограф, който разбрал, че в България ще има голям фото-конкурс, заради него купил фотоапарат и направил само две снимки.
- Вървим ние с него, а по пътя циганин тегли количка, натоварена с пластмасови бутилки за вторични суровини. Впрегнал се вместо кон и тегли. А самият циганин на един крак. Няма друг крак.
Ние слушаме и се съкрушаваме. Жално ни е за циганина, но същевременно ни досмешава. Тегли товар, а самият той еднокрак. Тъжно и смешно. Да, в България има много цигани и това е най-бедната част от населението. Прокрадва се мисъл: в бедна България са могли да организират изкупуване на пластмасови бутилки, а ние сме още далеч от това.
- А втората снимка направи така, - продължава разказвачът ни, - върви стара жена по пътя и влачи дърво, запасява се с дърва за зимата. И той изпрати тези две снимки на конкурса. Аз му казвам, що за снимки са това: мъж без крак вози пластмаса и старица влачи дърво! Какво, в България нищо хубаво ли няма? Това е абсурд! И заради това купи фотоапарат.
Аспарух обидено млъква, той смята за неправилно да се изпращат на изложба такива снимки. А аз разбирам: фотографът е искал да покаже бедността в България. Тя и така е видна навсякъде. Може би няма да спечели конкурса, но ще покаже на света проблемите на своята страна.
Аспарух ни разказва нови истории, някои от които слушаме не за първи път. Как те плували на „Ферибота” по Средиземно море до своя любим град Бари, а сред пътниците била красива, добре облечена дама блондинка. Внезапно, пред очите на всички пътници, тя се хвърлила към него и възкликнала: ”Докторе, това сте Вие! Огромни благодарности! Благодарение на вас имам две деца!” Повече от всичко тази история развеселява Василка винаги.
И отново, не за първи път, домакините разказват, че в този дом са идвали на гости хора от шестнадесет националности. В надпревара си припомнят всички народи и изброяват:”Руснаци, англичани, поляци, китайци ...”
А ето още една нова история – за това как техен приятел, маратонецът Коце, работещ с туристи, позвънил една вечер и помолил да приемат на гости двадесет и пет китайци, пристигнали от Хонконг. Стреснати, те му отказали, а Коце настоял: „Китайците искат да видят вашата къща! Аз им разказах, че прилича на музей. Приемете ги, а те в замяна може да ви поканят в Хонконг!” Василка със смях разказва: „ Ние вече се готвехме да спим и бяхме с пижами! Този Коце съвсем беше полудял! Двадесет и пет китайци!”
Витя пита доктора какво става на работата, има ли болни. Той отговаря, че болни има винаги. Някой се отровил, друг сърцето го пристегнало, често туристите в планината получават травми. Някой се напил и се сбил. Веднъж в „почивните дни”, тоест неработни, се наложило да отиде в един бар три пъти: всеки път някой бил наранен след поредното сбиване. Той показва по себе си къде му се наложило да зашива рани – кой по главата, кой на друго място.
- Не показвай на себе си! – предупреждавам го по руска традиция. Но той не разбира това, те нямат такова поверие. И продължава да показва. А аз не зная толкова добре български, че да му обясня защо не бива да показва на себе си.
Ще попитате как разбираме разказите на Аспарух! Отговарям: не знам, това е загадка. Та той говори на български. Езиците ни си приличат, но само отчасти. Ето така си седиш, отпускаш се – и изведнъж всичко разбираш. Аспарух не говори бързо и съпровожда речта си с изразителна жестикулация, почти пантомима – вероятно затова всичко ни е понятно. Или, може би, разказът се предава от сърце към сърце, някак телепатически? Всичко е възможно на този свят.
Сбогуваме се, прегръщаме се и слизаме по стъпалата на градината надолу, където е портата. „Врата” казват в България. Потегляме с колата, а Аспарух и Василка, както винаги, стоят до вратата на своя дом и ни махат.