Автор: Генка Богданова
„Мило ми е, Събинке, като родно чедо ми е мило! Не искам дори да зная, че е осиновено, че не съм го носила в утробата си! Гушкам го до гърдите си, усещам как бие малко-то му сърчице, вдишвам аромата му и сърцето ми прималява от милост и обич и от страх да не ми го отнемат. Люлея го в люлката му, пея му песни и си представям как вече е пораснал голям, силен и красив, мъж за чудо и приказ. Сега Ванко е нашата радост, нашата надежда и вяра, че ще имаме опора в дните на немощна старост, която ни очаква. И само се моля на Бог да ни е жив и здрав, да доживеем онези щастливи дни когато ще се изучи, ще го изпратим и посрещнем от казармата, ще го задомим и ще дочакаме внуци и правнуци от него…“
Тези думи на съседката ми Славка изплуваха в съзнанието ми, в мига, когато чух ужасната новина. Кънтят в ушите ми и отекват в сърцето ми и сега, докато гледам с преливащи от състрадание и сълзи очи, бледото лице на Ванко в ковчега и полумъртвата ми съседка, наведена над него с черна забрадка, останала без сили и глас след двудневното горестно оплакване на самоубилото от отчаяние с момче. Срещу нея, с окаменяло и изпито от отчаяние и мълчалива скръб лице, с безжизнен поглед в пресъхналите очи, стоеше мъжът й и стискаше вледенената от целувката на смъртта ръка на покойника, сякаш правеше последни усилия да го изтръгне от безмилостната й прегръдка и да го върне към живота и при себе си.
- Голямо чудо, голяма беда сполетя тези добри хора! – шепнеше състрадателно женски глас.
- Че, в черната земя ли му е мястото на това дете? Едва шестнадесет годишно, неживяло, нелюбило, невъзмъжало още… - хлипаше друга жена.
- Димитър няма да преживее този удар. Сърцето му и без това е болно и докторите едва го крепят, смъртта на момчето ще го довърши. – въздъхна единият от чичовците на Ванко.
- Вярно ли е, че с пистолета на баща си се е застреляло? Пред очите на горката си майка!? И защо, защо го е направило, бе Димо? Че те трепереха над него и го гледаха като писано яйце. Прашинка не даваха да падне върху главата му. От нищо не го лишаваха…
- Хора, това току-така не може да се случи. Не е и нещастен случай. Всичко ще излезе наяве. Писмо оставил Ванко, ама полицаите го взели и ни-кой още не знае какво е на-писал в него. Ще видите, че „крушката си има опашка“. Някой много го е наскърбил и наранил, за да се реши да се застреля. – изрази „компетентното“ си мнение пощальона Христо.
- Абе, не знам какво ще излезе и кой е виновен, ама жалко за хубавото момче!...
В този момент се сетих за разговора, който водихме със Славка няколко дни по-рано. Вдигнах очи, избърсах ги от сълзите и се огледах наоколо. Селцето ни е малко и сякаш всички жители, които се крепяха на крака бяха дошли да се простят със сина на кмета и да го изпратят с цвете в последния му земен път. Само етървата на съсипаната от мъка майка я нямаше сред тях. И тогава си спомних, че преди два дни съседката ми се оплака, че са се скарали жестоко с етърва си, Тина, заради това, че Димитър като кмет, гло-бил брат си за съсипаната от овцете му стопанска зеленчукова градина.
- Не стига, че мъжът й е виновен, - възмущаваше се Славка, - ами, вместо да се засрами и премълчи или да го накара да се извини на хората, Ти-на се беше се разфучала като дива котка. Кълнеше, пустосваше и грозно се заканваше. Страх ме е, съседке! Каквато е злобна и отмъстителна, кой знае каква беля ще ни докара на главата?
Тогава просто се опитах да успокоя Славка и да й внуша, че колкото и лоша да е по характер етърва й, едва ли ще стигне до там, че да им направи нещо лошо:
- От стари хора съм чувала, Славке, че куче, което лае, рядко хапе! Ще й мине на Тина. Тя си е изляла вече пред тебе отровната злоба и се е успокоила. Голяма работа станало! Ще си платят глобата, щом е виновен мъжът й и ще забравят…
Тъй говорех на разтревожената жена, но дълбоко в себе си изпитвах безпокойство, защото знаех, че етърва й е способна на всякакви мерзости, когато е ядосана.
„Дали пък Тина няма пръст в тази зловеща история?“ – тази тревожна мисъл се загнезди в главата ми, а отсъствието й от поклонението ми даваше основание да подозирам, че съм права. Огледах се внимателно, видях, че и мъжът й Стоян, стои настрана, някак гузен и неспокоен, далеч от снахата и от брат си, вместо в този тежък за тях ден да бъде до тях, да им бъде опора.
Изпълни ме гняв, погнуса и възмущение. Вече не подозирах, бях сигурна, за че самоубийството на Ванко вината и греха са на стринка му и чичо му…
Оказах се права. Следователите приключиха с разследването на причините за самоу-бийството и предадоха делото на прокурора, а с него и вещественото доказателство – предсмъртното писмо на момчето. Медиите надушиха възможността да поднесат сен-зационна новина и още преди делото публикуваха предсмъртното писмо на Ванко до Славка и Димитър.
Цялото село настръхна срещу Тина. Вече всички разбраха, че макар Ванко сам да беше дръпнал спусъка на пистолета, причина за това негово решение е била отровата, която Тина е изляла в младото му, невинно сърце.
Ето какво беше написал Ванко в писмото до осиновителите си:
„Днес научих от стринка нещо ужасно. Тя твърди, че аз не съм ваш син, че сте ме оси-новили като бебе, за да не ви се смеят хората, че сте ялови и да не кукувате като остареете самотни като бухали. Стрина Тина каза, че знае кои са истинските ми родители, но няма да ми каже имената им, защото майка ми била пропаднало момиче, а баща ми – престъпник. Не мога да живея с тази грозна истина и с тази болка, която къса сърцето ми! Простете ми, ако можете!... Съжалявам, че не можах да се обърна към вас с „МИЛИ, МАЙКО и ТАТКО,…“, нито да завърша писмото си : „Простете ми, ако можете, МАМО и ТАТКО!“. Не зная , имам ли право да ви наричам така? Не зная и не искам да зная и кои са били истинските ми родители! Но вече не зная и отговора на въпроса: Кой съм аз? Страхувам се, че може да съм наследил черти от престъпните характери на тези, които са ме създали и захвърлили, затова е по-добре да си отида от този свят! Вие нямате вина и не заслужавате мъката, която ще ви причиня, но думите на стринка ми вече отровиха душата ми и убиха всичките ми мечти и надежди. Не искам да живея с тези истини! Сбогом!“
Сетих се за тази тъжна история днес, когато говорих на моите ученици за „Азбучната молитва“ на Константин Преславски, в която авторът говори за Словото и неговата сила и роля за духовното израстване на народите.
- Словото е Божи дар, изпратен на хората да ги направи по-мъдри, по-добри, да прос-ветли сърцата и умовете им. - говорех на децата аз. - Словото е ключ за прехода от мрак към светлина. То е духовна храна, която извисява човека, крепи сърцето и разума му и му дава сили за преодоляване на всяко зло. Словото, писмено и устно…
В този момент, изведнъж се сетих за този случай, в който Словото / думите/ имаха не съзидателна, а убийствена мощ. Мислите, които премълчах пред учениците си, реших да споделя с вас. Не бива никога да забравяме истината, че съзидателната или разрушителна мощ на думите зависи от чувствата, с които ги зареждаме самите ние. Те могат да огреят и заредят със светлина и положителна енергия душите ни, но може и да ги потопят в мрака на отчуждението, страха и отчаянието. Т
Този разказ е за думите – убийци, родени в най-тъмните кътчета на човешката душа, закърмени и подхранвани от злобата, алчността, завистта на духовно бедни хора без морал. За тях няма противоотрова, сигурен щит или укритие. Те просто никога не трябва да бъдат изричани!