Автор: Генка Богданова
- Край! Приключих за днес. Беше кошмарно дежурство. Прибирам се вкъщи, вземам бърз душ и право в леглото. Толкова съм изморен, че дори ако имах брат и тряб-ваше да го оперирам не бих направил компромис…
- Добре, че нямаш брат! – пошегува се колегата анестезиолог, докато се преобли-чахме и се готвехме да се прибираме у дома след дългия и изморителен работен ден.
За мой „късмет“, днес имах две тежки операции. И в двата случая трябваше спешно да се оперира, а бях останал сам в хирургичното отделение. Д-р Дойнов беше на почивка в чужбина, а д-р Цветков си бе навехнал китката и все още не можеше да оперира. Перфорирана язва на дванадесетопръстника и остър холецистит с перитонит – двете животоспасяващи операции за един ден, дори на мен, младия, но вече доказал се като отличен специалист-хирург, ми дойдоха много. Тялото ми просто плачеше за почивка. Вече си се представях изпънат на леглото, блажено притворил очи, да заспивам унесен под звуците на релаксираща музика, когато чух познатия вой на линейките и телефонът на бюрото ми зазвъня настойчиво. Беше дежурната от приемното отделение:
- Доктор Момчилов, добре, че Ви открих преди да си тръгнете. Имаме няколко тежко ранени при верижна катастрофа. Единият от тях е мъж на Вашата възраст, в критично състояние. Колегите от Спешния център са на мнение, че се касае за счу-пени ребра и перфориран далак. От направените рентгенови снимки става ясно, че се налага спешна операция. Пациентът е изгубил много кръв и е в шок. Много съжалявам, но няма кой да го поеме освен Вас! По-леките случаи насочваме към други болници, но този не може да бъде транспортиран.
- Не се извинявайте, сестро, това е мой лекарски дълг! Незабавно насочете паци-ента за кръвен тест, ултразвуково изследване, компютърна и магнитно-резонансна то-мография! Събирайте екипа и подгответе операционната, след десет минути съм там! – разпоредих делово, забравил за умората и блажените мечти за почивка и сън.
Отново се преоблякох в чист хирургичен екип, сложих пътьом маската и след броени минути вече миех и дезинфекцирах ръцете си, готов да започна нова битка със смъртта. Пациентът лежеше на операционната маса, блед, с едва доловим пулс, изпаднал в шок от болките и в следствие на силния кръвоизлив. Наистина беше на моята възраст и с моя ръст. Лицето му беше подпухнало и покрито в множество леки порезни рани, дясното му око беше скрито под голям оток. Но най-сериозните травми бяха тези в гръдния кош в областта на стомаха. Направените изследвания и снимки потвърждаваха диагнозата на колегите от Спешния център. Името на пациента беше неизвестно. Навярно личните му документи, както и документите на колата са остана-ли и изгорели заедно с нея. От удара с насрещно движещата се товарна кола, пациен-тът беше изхвърлен навън, заедно с откъсналата се врата на автомобила.
Но сега не беше от значение самоличността на пациента. По–важно за нас беше да разберем коя е кръвната му група и да получим тестовете за алергии, преди за пристъпим към операцията. Целият екип беше събран и готов за работа: дежурният енестезиолог, младият стажант, който щеше да ми асистира и двете медицински сестри, с тревожно нетърпение очакваха резултатите от лабораторията, а аз за последен път реших да прослушам сърдечните тонове на пациента преди операцията. И тогава видях малкото родилно петно над зърното на лявата му гръд. Червено „паяче“, същото, как-вото имах и аз над лявото си зърно.
„Ама, че съвпадение!“ – помислих си аз, но в този момент лаборантката донесе очакваните резултати и цялото ми внимание се насочи към тях. Очакваше ме нова изненада. Кръвната група на пациента беше рядката „АБ - отрицателен резус-фактор“, също като моята! Нямаше време да разсъждавам над тези прелюбопитни съвпадения. Времето течеше, трябваше незабавно да започнем хирургичната интервенция. Всяка изгубена минута можеше да се окаже фатална.
- Сестра, скалпел! – напълно абстрахирал се от всичко друго, наредих аз…
… Вече втори час, забравил умората, мобилизирал всичките жизнени си сили, опери-рах. Пораженията на далака бяха неспасяеми, затова трябваше да бъде отстранен. По-ради силното кървене, се налагаше сериозно кръвопреливане, но запасите ни с рядката АБ – отрицателен резус бяха недостатъчни. Оставаше да приключа със зашиването на вътрешните разрези и да затворя отвора на коремната кухина, когато изтече и пос-ледната банка кръв. Сестрата, която следеше жизнените показатели ме погледна тре-вожно. Кръвното налягане беше много ниско, пулсът – едва доловим. Нямаше време да търсим кръв от Кръвния център. Единственото възможно решение беше аз да даря поне 150 мл. кръв, за да завършим успешно операцията. Не се поколебах да го напра-вя, макар, че собственият ми организъм беше изтощен. Не бях сигурен дали това спонтанно решение беше продиктувано от лекарският ми дълг, или от неясното чувст-во, което трептеше в сърцето ми, откакто видях родилното петно и резултатите от кръвния тест. Сякаш самата кръв във вените ми бързаше да се влее във вените на непознатия пациент…
В крайна сметка операцията завърши успешно. Пациентът беше преместен в отделението за реанимация, а аз с последни сили се добрах до кабинета си, легнах на кушетката и спах непробудно дванадесет часа. Събуди ме лекото докосване и тихият глас на дежурната сестра:
- Докторе, пациентът дойде в съзнание. Жизнените му показатели са добри. Си-гурно искате да го видите преди да си тръгнете? Д-р Цветков е по-добре и ще поеме и Вашата смяна по график. Той ще наблюдава следоперативното му състояние.
Влязох в реанимацията развълнуван. Като лекар исках да заваря пациента в добро състояние. А като човек, нямах търпение да разбера кой е, как се казва, от къде е и дали знае нещо за родилното си петно. Такова съвпадение не можеше да бъде случайно. Аз израснах като единствен син на своите родители, но с подобни еднакви петна обикновено се раждаха еднояйчни близнаци. А и еднаквата ни кръвна група също пораждаше в мен съмнения за генетично родство с пациента.
- Добър ден! – поздравих аз. – Как се чувствате? В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса, за да попълним медицинския Ви картон?
- Добър ден, докторе! – прошепна дрезгаво пациента и направи опит да се ус-михне. – Благодаря, че ме изтръгнахте от лапите на смъртта!
- Това е мой лекарски и човешки дълг, приятелю. Ще ми кажете ли как се казва-те?
- Божидар се казвам, докторе! Фамилното ми име е Крикорян. Жената, която смятах до преди месец за моя майка е българка, а баща ми е арменец. Той почина след дълго и мъчително боледуване преди три години. А Тя не можа да се съвземе след смъртта му. Имам чувството, че отказа да живее без него. Изпадна в депресия, после й откриха рак на гърдата и преди месец угасна пред очите ми. Но преди да почине ми откри тайната, която е носила като тежък товар на сърцето си цели тридесет и две години.
Хората, които смятах за свои родители са работили като лекар – гинеколог и акушерка в малко гранично градче. Женени били от пет години, но съдбата не била благосклонна към тях. Толкова бебета изродили през тези пет години, а собствено дете нямали и, както показвали резултатите от многобройните изследвания, нямало и да имат.
В една мразовита зимна вечер камионът на заставата докарал жената на коман-дира с родилни болки. Съпругът заминал в командировка. Бременната била в осмия месец, но болките й започнали внезапно и явно щяла да роди преждевременно. Плодът сигурно бил много едър, защото въпреки ужасните мъки и усилията, които полагали родилката, лекарят и акушерката, не успявала да роди по естествен път. Имало опасност за живота и на майката, и на бебето. Тогава „баща ми“ решил за изроди бебето със секцио. Двамата с „майка“ ми вложили всичките си знания и опит, за да спасят и двамата. Когато поели в ръцете си малкото момченце, въздъхнали облекчено, но скоро се оказало, че им предстои още работа. Бебетата се оказали две – еднояйчни близнаци. В този момент решили, че Бог им праща възможност да се сдобият с дете. Майката била все още в безсъзнание, свидетели нямало. За късмет изпратили преди обяд санитарката до града за медикаменти, но поради неразчистените преспи сняг на пътя, автобусът не успял да се върне и тя останала да пренощува при сестра си в града.
„Сега или никога!“ – решили двамата и „майка“ ми повила добре второто бебе, сложила го в голямата чанта, с която пазарувала и го отнесла бързо в общинското жилище, в която живеели сами… Било вече полунощ, бурята вилнеела и нямало жива душа по улиците. Никой не разбрал, че жената на командира е родила близнаци, нито, че лекарят и акушерката са откраднали единия от синовете й.
На другият ден лекарят казал на кмета, че жена му е болна от грип и ще остане вкъщи на легло поне седмица. А когато бурята утихнала и пътят бил разчистен, на петия ден след моето раждане, баща ми подал оставка от името на двамата под предлог, че заминават да живеят и работят при свои роднини в Армения. Натоварили личния си багаж на колата и си тръгнали от градчето като истински крадци тайно, посред нощ. Отнесли ме далече от истинските ми родители и брат ми…
По-нататък няма нищо интересно за разказване. Те бяха любящи и грижовни хора и аз израснах като техен любим син. Имах всичко, което пожелаех, те нищо не ми отказваха, с радост задоволяваха желанията и капризите ми. Но в сърцето си постоянно чувствах необяснима празнота. Имаше моменти, в които, въпреки, че бях здрав, се чувствах неразположен, тревожен и подтиснат. Сигурно несъзнателно съм чувствал липсата на моя близнак и кръвната си връзка с него. Едва след изповедта на умиращата ми „майка“ разбрах, че за това чувство е имало много сериозна причина и от този момент реших, че ще направя всичко възможно да открия истинското си семейство и моя брат-близнак.
Вече знаех имената и фамилията на родителите си - Момчилови, известно ми беше и името на градчето, в което съм бил роден. Знаех, че баща ми е бил подполковник, командир на заставата по това време. Разбрах, че на другото бебе са дали името Благовест. България е малка страна, нямаше как да не ги открия. Веднага след погребението на „майка“ ми се качих на колата и тръгнах на път. За съжаление, пристигайки в родното си градче заварих заставата в руини, а болницата закрита. След закриването на заставата семейството ми беше заминало, но никой от местните хора не знаеше къде живеят сега. Реших, че в архива на Министерството на отбраната може да открия информация за последното назначение на баща си, затова и потеглих към София. За съжаление, малко преди да вляза в града, стана верижната катастрофа, в която пострадах и аз. Благодарен съм на съдбата и на вас, докторе, че ми дадохте втори шанс да живея, за да продължа да търся семейството си!
Слушах мълчаливо разказа на пациента, а в гърдите ми напираше порой от силни чувства. Осъзнах, че аз самият непрекъснато изживявах описаните от пациента душевни състояния, усещах някаква липса, измъчваше ме необяснимо чувство на празнота в иначе отлично подредения ми, нормален живот.
„Боже мой, имал съм брат-близнак! Кръвта ми е подсказвала, че не съм сам, душата ми се е стремяла към него и ето, че се случи чудото да се открием. Не съм религиозен, но в този миг бях готов да коленича и да благодаря на Бог, че го доведе при мен и ми помогна да го спася. Почувствах се цял, завършен, окрилен! Погалих внимателно ръ-ката му, усмихнах се и промълвих с треперещ от вълнение и радост глас:
- Добре дошъл у дома и при мене, братко! Ти си вече там, където те е водело сърцето ти. Нека е простено на грешните покойници, които са те откъснали от нас и нека да почиват в мир заради любовта и грижите с които са те дарили! Животът е пред нас, има време да се радваме един на друг, да дарим и да получим обич от нашите родители, които за щастие все още са живи и здрави. Те дори не подозират, че днес съдбата ни поднесе неочакван, безценен дар.