Автор: Генка Богданова
Никога няма да забравя този ден! Още преди да беше започнал, имах неясното чувство, че той ще бъде специален. Че нещо ще се случи и то ще бележи живота ми с незабравимо събитие. Събудих се призори, разтърсен леко от Дора, дежурната медицинска сестра, развълнуван и напрегнат след един странен, мъгляв сън. В него дочувах далечен вой на линейки, тревожен зов за помощ, мяркаше се нечие, изкривено от болка лице, в което смътно откривах познати черти и две ръце се протягаха с надежда към мен. Те ту се появяваха, ту изчезваха, сред дим и пламъци, а в гърдите ми пълзеше лепкав страх и тревога като за най-близък и скъп на сърцето ми човек…
- Събудете се, докторе, сънувате кошмар! Вижте, лицето Ви е окъпано в пот! Де-журството ни беше тежко, изморен сте. След малко идва новата смяна, по-добре се приберете у дома и си починете добре! - загрижено шепнеше Дора, докато аз, седнал на тясната кушетка, триех все още сънните си очи и се опитвах да възстановя душев-ното си равновесие.
- Колко е часът, сестро? Заспал съм след полунощ, но по-добре би било изобщо да не лягам. Наистина сънувах кошмар…
Тъкмо се готвех да споделя с Дора какво съм сънувал, когато ранната утринна ти-шина беше разкъсана от писъка на линейки, а в стаята за почивка буквално влетя разт-ревожена една колежка от екипа на Центъра за спешни случаи:
- Колега, моля Ви не си тръгвайте! Съобщиха ни, че е станала ужасна катастрофа с международния влак пристигащ от Солун. Локомотивът и два от вагоните на вла-ковата композиция горят. Имало жертви и много ранени. Насам пътуват три линейки с тежко ранени пътници…
Нямаше време за повече обяснения. Аз съм хирург, пострадалите имаха нужда от моята помощ и лекарския ми дълг ме зовеше. Напълно разсънен и забравил за умората и тревожния сън, облякох чиста престилка, измих и дезинфекцирах ръцете си, сестрата ми помогна да сложа маската и напълно готов посрещнах в хирургическия блок носилките с нуждаещите се от помощ пациенти. От това, което докладваха колегите от екипите на СЦБНМП, от рентгеновите снимки и резултатите от обследването със скенер на единия от пациентите, който трябваше да поема аз, ми стана ясно, че ни предстои дълга и тежка животоспасяваща операция. Имаше външни и вътрешни счупвания и наранявания на десния крак и лявата ръка и няколко леки обгаряния на дланите, които, слава Богу, не бяха неспасяеми. Повече ме тревожеше тежката череп-но-мозъчна травма с обширен хематом, която трябваше да поеме неврохирург, след като аз оперирам счупените крайници. Докато екипът от анестезиолог, асистира-щия лекар и сестри се съберат и подготвят всичко необходимо за операцията, реших внимателно да огледам още веднъж тялото за други наранявания. Изтерзания, из-паднал в безсъзнание от болката и загуба на кръв пациент, беше на моята възраст. И по ръст и телосложение ми се стори, че приличаше на мен. Лицето му беше бледо, из-подраскано, с две сини петна на челото и брадичката, а кислородната маска вече пок-риваше устата и част от бузите, но въпреки това ми се стори познато.
Погледнах още веднъж картона на пациента. Името беше гръцко, не ми беше поз-нато, но останах удивен от датата на раждане. Беше същата като моята - 12 май 1965 година. „Интересно съвпадение!“ – помислих аз, но нямах повече време да разсъжда-вам върху този факт. Екипът беше събран и готов да започнем операцията. Реших да започнем с ръката. Костта беше счупена в китката, но нямаше размествания, затова я гипсирахме и се заехме с много по-сложната операция на крака. Там имаше строше-на бедрена кост и сериозно разкъсване на широкия вътрешен бедрен мускул. Когато асистентите ми свалиха шината и аз се наведох да огледам раната ме очакваше нов шок. Малко над коляното, точно под раната, видях родилно петно също като моето – розов кичур грозде. Сърцето ми трепна и заблъска в гърдите ми. Не можеше да е случайност. Само еднояйчни близнаци можеха да имат на едно и също място, еднакъв по вид и размер белег. На операционната маса пред мен лежеше отдавна изчезналият ми брат – близнак…
… Бяхме на пет години. Палави, жизнерадостни деца, приличащи си като две капки вода. За да ни различават, родителите ни бяха ни поръчали сребърни гривнички, върху които бяха гравирали имената ни – Павел и Павлин, датата на раждане и часът. Разликата във възрастта ни беше само тридесет минути, но аз, Павел, бях първород-ния близнак.
Майка ни, известна талантлива художничка, заминала в чужбина за няколко дни за откриването на поредната й самостоятелна изложба. А татко , който също беше лекар, имал 24 часово дежурство, затова в онзи фатален ден бяхме поверени на леля Таня, сестрата на татко. Помня, че тя ни заведе на детската площадка в парка и докато ние си играехме на пясъчника, изтича до близкия магазин да ни купи от любимите ни шоколади. Щом останахме сами, до нас приближи млада жена с тъмни очила, грабна братчето ми Павлин и се качи с него в очакващата я наблизо лека кола…
Повече не го видяхме. Леля Таня се поболя от притеснение и чувство на вина, а майка ми и баща ми бяха съсипани от мъка. Много тежко понесох раздялата с Павлин и аз. Сякаш с нож бяха разрязали сърцето ми на две части и ме бяха лишили от едната половина. Макар, че бях много малък аз се почувствах ограбен, наранен, лишен от чувството на цялост и завършеност. Родителите ми посветиха цели двадесет и пет го-дини от живота си на издирването на моя брат-близнак у дома. Уви, напразни бяха усилията им, копнежа и надеждите им, че един ден отново ще прегърнат детенцето си. Нито българската полиция, нито наетите, скъпо платени частни детективи, нито Интерпол, успяха да открият следите на похитителката. Тя сякаш беше потънал в дън земя с моето братче.
Угасна слънчевата усмивка на майка ми. Тя спря да рисува прекрасните си ярки, жизнерадостни картини и да прави изложби, а от преживения стрес и нервното нап-режение, татко се разболя от „Паркинсон“, спря да оперира и се наложи без време да се пенсионира. А аз растях в тази тягостна обстановка с вечното чувство, че част от душата ми липсва. Стараех се да радвам родителите си и да запълвам, доколкото мога, празнотата зейнала в дома ни и в душите им след изчезването на Павлин… За съжа-ление, дори моето дипломиране, специализацията и назначение в престижна болница като лекар – хирург, не успя да ги зарадва и успокои. Имам чувството, че мъка-та по брат ми и неизвестността за неговата съдба ги отнесе в гроба толкова рано и набързо един след друг.
И ето ти сега чудо! По неведоми пътища, не знайно как, потрошен и в безсъзнание пред мен лежеше моят брат. Съдбата го беше довела при мен и беше поверила живота му в моите ръце. Трябваше да се стегна, да мобилизирам всичките си сили и знания, за да го изтръгна от лапите на смъртта. Сега разбрах значението и посланията на онзи кошмарен сън. Душата на брат ми се е стремила към мен, молила е и е разчитала на моята помощ, подготвяла ме е за този миг.
Дванадесет часа продължи животоспасяващата операция на брат ми. После още пет дни Павлин се люшкаше между живота и смъртта, а аз умирах от притеснение и се молех горещо да се върне към живота, защото не можех дори да си представя как бих преживял болката, ако го загубя за втори път. Вярвам, че не само моите и на коле-гите ми свръхчовешки усилия, отличната ни професионалната ни подготовка и богат опит, спасиха Павлин. Сигурен съм, че го върнаха от небитието, към което се беше запътила душата му, неговата жажда за живот, моята любов, силата на моите братски чувства и вярата, че съдбата все пак е достатъчно милостива и справедлива, за да не ни раздели отново. Днес брат ми е жив, а моята душа най-после се почувства цяла и щастлива.
Оказа се, че бездетна семейна двойка от Гърция спряла колата си край парка. Решили да си починат преди отпътуването си за Солун. Седнали на пейка край детската пло-щадка, забелязали, че сме сами на пясъчника и решили, че пръстът на съдбата им е посочил решението на собствения им проблем. Огледали се и като не видели хора наоколо, грабнали едното от двете деца и побързали да отпътуват към границата. Брат ми няма представа как са успели да преминат границата с него, нито как са успе-ли после да се снабдят с документи, че е техен роден син, но от този ден нататък до преди месец, когато „родителите„ му катастрофирали тежко, живял в Солун като Петрос, син на София и Георгиус Каридас. Полека – лека детските му спомени изб-леднели. Останало му само онова чувство каквото изпитвах и аз, че въпреки всичко нещо му липсва.
Едва, когато Георгиус се споминал, а на съпругата му София, оставали броени часове, жената, която Павлин считал за своя майка, признала греха им и разказала в пред-смъртната си изповед на брат ми, как са го откраднали от София. Дала му детската му сребърна гривничка с името и датата на раждане и го помолила да се опита да открие родителите и брат си в България и да ги помоли за прошка за сторения от тях непрос-тим грях. Потресен от признанието й, Павлин все пак изпълнил своя човешки дълг. Изпратил я в последния й земен път и тръгнал към София да търси истинското си семейство.
И кой знае как щеше да завърши тази история, ако по ирония на съдбата, това ново, тежко изпитание не беше станало причина да се срещнем и съберем отново. Сега сърцата ни са истински щастливи , а на мен много ми се иска да вярвам, че и душите на родителите ни най-после намериха покой!