Разказ от Генка Богданова
Стоя вцепенена и онемяла като ударена от гръм. Дори сълзите са замрели в осле-пелите ми и изпълнени с изумление очи. Горчивата буца на болката е заседнала в гърлото ми и ми пречи да дишам. Сърцето ми пърха в гърдите отчаяно като ранена птица. В него кипи вулкан от мъка и разочарование и като лава тече във вените ми. Имам чувството, че умирам…
Писмото в ръцете ми изгаря пръстите ми, а съдържанието му отеква в пламналата ми глава като тревожен звън на траурно биеща за агонизиращата ми душа камбана:
„Сбогом, Петя! И ни прости, ако можеш! Ние със сестра ти се обичаме до полуда, за-това решихме да се съберем и да заминем за чужбина… Осъзнаваме, че не сме достой-ни за родители, затова поверяваме децата на теб. Ако любовта ни е основание за прошка, прости ни и продължи живота си без нас!
Още веднъж, сбогом завинаги! Николай“
Една единствена мисъл пулсира в замъгленото ми съзнание и то я повтаря като ехо до полуда: „Не! Не може да бъде! Не е истина! Това е само кошмарен сън, който сънувам!“ Моята обичана сестра ми открадна любимия съпруг. Тези, които винаги съм обичала с цялото си сърце ме предадоха, забиха нож в гърба ми, стъпкаха гордостта ми, нараниха душата ми.
„О, Боже, за какво ми е живот без човека, който обичам до полуда? Та той е първата ми любов! Бащата на детето ми. ..
Как да приема, че собствената ми, по-голяма сестра е способна на толкова долна, цинична, предателска постъпка? Как ще гледам хората в очите от днес нататък? Как ще понасям, любопитните погледи, шушукането, унижението да виждам спотаения присмех в очите им, да слушам празните от истинско съчувствие успокоителни думи.
Вихър от тревожни мисли, болка, страх, чувство на пустота и безнадеждност ме понесе, завъртя, изтръгна сърцето ми, сломи го, стъпка го и го захвърли в калта. Душа-та ми помръкна, сви крилете си и потънала в мрака на отчаянието изпадна в летаргично вцепенение.
Като в транс потътрих подкосените си от стреса нозе към кухнята, затворих про-зорците и вратата, спуснах щорите и завесите и пуснах газта…
В този момент, в съседната стая, едномесечния ми син, като че ли почувствал моята мъка и трагедията която щеше да го остави сираче, се разплака в люлката. Като в просъница долових и тропота на малки крачета. Някой ме докосна, две малки ръ-чички ме обгърнаха и едно топло, разтърсено от ридания, телце се притисна до вце-пененото ми тяло. През мрака и студа на стреса и вцепенението в замъгленото ми създание, проникна светъл лъч. Майчините ми инстинкти се пробудиха като след те-жък сън, доловили страх и безпокойство в плача на бебето и риданията, които давеха гласчето на племенницата ми. Те като живителна глътка въздух ми дадоха сили да се върна в реалността и ми припомниха, че не съм само наранена и унизена жена , отх-върлена съпруга , предадена сестра, а преди всичко майка. Че на този свят няма нищо по-важно от децата, а сега те имат само мен.
Опомних се, затворих крана на газта, отвориш широко прозорците, после захвърлих и стъпках на пода като отровна змия малкия къс хартия, грабнах и притиснах до гър-дите си уплашените, разплакани деца шепнейки като клетва:
- Мили мои, скъпи, невинни дечица, мама е тук! Мама никога няма да ви напус-не! Сега вие сте моята любов, моята майчина гордост и радост, моето женско достойн-ство, моите надежди, смисъла на моя живот. Заради вас, обжарената ми и изпепелена душа ще се възроди от пламъците на тази болка и ще се възроди за нов живот, в името на вашето спокойствие и щастие. Успокойте се, мили мои! Мама е тук!