Автор: генка Богданова
„Няма ненаказан грях!“ Тези думи отекват като нестихващо ехо от гръм, отново и отново звучат в главата ми, а вината разтърсва до болка душата ми. Стоя, вперила възпалените си от плач и безсъние очи в безжизненото лице на майка ми, а сълзите извират от сърцето ми и се леят като порой над студените й като лед ръце. Тези ръце, които с трепет са ме поели и притиснали с любов към гърдите й. Ръцете, които са лю-лели люлката ми и са ме галили нежно и успокояващо с любов. Ръцете, за които се държах щом с треперещи крачка направих първите си стъпки, които ме водеха в детс-ката градина, държаха несигурната ми ръчичка, за да напиша първите разкривени буквички в училище… Те заплитаха панделки в косите ми, превързваха нежно ожуле-ните ми коленца и изтриваха сълзите ми. Пак те, топлите й, майчини ръце сложиха ръката ми в ръката на моя любим бъдещ съпруг и ни благословиха с кръстен знак да бъдем щастливи и благословени с рожби…
Тези, същите ръце отчаяно се протягаха след мен и се опитваха да ме задържат след страшния скандал, който й вдигнах; след пороя, грозни думи, с които безмилостно я обсипах; след пожара, който запалих в сърцето й; след мъката, в която удавих душата й.
Господи, колко виновна се чувствам сега! Колко грешна и омърсена е душата ми! И колко справедливо е наказанието, което съдбата ми наложи за моя грях към тази бла-городна жена!
Бях буйно и импулсивно момиче. Пълна противоположност на моята спокойна, блага и разумна майка. Винаги съм си мислела, че съм наследила от баща си огнения си, невъздържан характер, грубостта, за която понякога съжалявах, но не пожелах да овладея. Знаех, че е починал скоро след моето раждане. Мама не обичаше да се връща към онези болезнени спомени, аз не бях сантиментална, а и не изпитвах необходи-мост да я разпитвам за него. Тя ме обгръщаше с такава любов, даваше ми всичко, от което имах нужда, тъй, че си живеех спокойно и без баща.
В онзи злокобен ден се сбих в училище с едно момиче и му счупих ръката, полудяла от гняв, че флиртува с момчето, което харесвах. Стана голям скандал. Майката на пострадалото момиче настояваше да ме изключат от училище и да предадат случая на инспектора от Детска педагогическа стая. Класната ми ръководителка поиска да изви-кам майка си при директора, но им казах, че е болна и не може да дойде. Свиканият набързо Педагогически съвет ми наложи наказание. Намалиха ми поведението и по-лучих „ строго мъмрене с последно предупреждение“. Но не това разтърси покоя ми и ме извади от равновесие. Причина за огъня, който пламна в душата ми станаха ужас-ните думи на разгневената майка на пострадалата, които изрече в коридора пред съу-чениците ми:
- Мръсница! Жесток изверг! Но какво добро може да се очаква от копеле?! …
Думите й буквално ме простреляха. Дъхът ми сякаш спря. Почувствах, че се заду-шавам. Ледени тръпки запълзяха като студени змии и стегнаха до болка сърцето ми. Чувствах се така, сякаш умирам. Съучениците ми се отдръпнаха от мен като от про-кажена. Всички ми обърнаха гръб и ме оставиха сама.
Тогава кръвта ми закипя във вените. Болката, обидата и яростен гняв заклокочиха в гърдите ми. Затичах като полудяла през града, втурнах се вкъщи и се хвърлих като подивяло животно към леглото, на което от няколко дни лежеше болна с тежка сър-дечна криза майка ми:
- Коя си ти, нещастнице? Наистина ли си моя майка? Казвай, кой е баща ми? Днес научих, че съм копеле! Сигурно си била проститутка! Възможно е дори не знаеш кой точно е баща ми, ако си се въргаляла с различни мъже? Затова ли ме лъжеше, че баща ми е умрял, че ти е трудно да говориш за него?...
Болната жена пребледня, очите й плувнаха в сълзи, ръцете й се разтрепериха, протегна ги отчаяно към мен, опита се да ми каже нещо, но не успя. Направи опит да се надигне от постелята, но изведнъж кръвта нахлу в главата й, очите ме погледнаха с ужас, после изхърка и се свлече безжизнена обратно в леглото.
- Аха, сега и театър ще ми разиграваш! Ако мислиш, че така ще се измъкнеш, за да не ми отговориш, лъжеш се! Няма да те оставя на мира докато не признаеш цялата истина, чу ли!? – разтърсвах аз отпуснатото й тяло, все още толкова гневна и решена на всяка цена да изкопча истината от нея, че дори не забелязвах, че е припаднала.
Осъзнах се, едва когато чух, че някой звъни настойчиво, а после входната врата, която бях оставила незаключена се отваря и някой влиза в апартамента. Чух гласа на мамината сестра и се паникьосах. Скрих се под леглото и се притаих като закоравяла престъпница. Чух как леля заплака с глас . Явно вече беше видяла проснатото безжизнено тяло на сестра си. После, чух ,че се обажда в „ Бърза помощ“ и скоро сирената на линейката ми подсказа, че медиците са вече тук. Някой попита леля ми дали бол-ната няма други близки и тя отговори, че има само една петнадесет годишна дъщеря, която навярно сега е на училище. После вдигнаха майка ми от леглото и я отнесоха в болницата. Леля ми ги последва и в апартамента легна тягостна тишина. Измъкнах се изпод леглото и вместо да съжаля за постъпката си и да тръгна към болницата аз ре-ших да избягам от къщи. Хвърлих малко дрехи и бельо в сака си, отворих портмоне-то на майка си, взех от там 200 лева, с които трябваше да плати месечните сметки за ток, вода, телефон, после, озъртайки се като крадец се измъкнах навън и се втурнах към гарата, без да имам ясна представа къде ще отида и какво ще правя от тук – нататък. Никога не бях пътувала сама извън нашето градче, още нямах лична карта, нито имах при кого да отседна…
Стоях на софийската гара сама, притеснена и се чудех накъде да поема. Нощта от-давна беше настъпила. Мракът като хищна птица беше обгърнал с черните си криле заспалия град и тревогата впиваше острите си нокти в душата ми. Озъртах се наляво, надясно, без да зная какво очаквам да открия, от кого да поискам помощ. Реших да пренощувам на една от по-закътаните пейки в дъното на залата. Ужасно се страхувах, че полицаите ще ме открият, ще ме арестуват и върнат обратно, за да отговарям за смъртта на майка ми. Кой знае защо, бях убедена, че думите и постъпката ми са я уби-ли, но все още бях под влиянието на шокиращото откритие за моя произход и гняв към нея, че е крила всичко от мен, затова дори не изпитвах вина за стореното а съ-жалявах само себе си. Събитията от този ден ме бяха връхлетели като ураган, изцедили бяха и последните ми физически и духовни сили и още щом положих глава върху сака си се унесох в тежък и изпълнен с кошмари сън.
Пробудих се от усещането за нещо остро и студено, опряно в гърлото ми. Някой из-дърпа раницата изпод главата ми и тих, груб глас изсъска в ухото ми:
- Само да си гъкнала и ще прережа гърлото ти! Сега ставаш и като послушно момиче, без да се опъваш и викаш тръгваш с нас! - После добави с цинична усмивка: - Имаш нужда от квартира и закрила, малката. Не можем да те оставим да спиш по пей-ките като безпризорна, все пак сме кавалери, нали?
Ужасена и все още неразбираща какво точно се случва отворих очи и се видях зао-биколена от четирима цигани, явно пияни или дрогирани. Тримата ни бяха обгради-ли, за да не се вижда какво прави с мен четвъртия. А той ме издърпа грубо от пейката, стисна здраво ръката ми и ме повлече към изхода, докато другите трима вървяха след нас и се хилеха похотливо…
Оттук нататък всичките ми кошмари се оказаха сладки сънища в сравнение с това, което ми се случваше почти денонощно в продължение на пет месеца. След тези четиримата, които още същата нощ ме биха и изнасилваха до сутринта, попаднах в ръ-цете на още много мръсници. Прехвърляха ме като парцал от един, на друг, от бор-дей в бордей, забавляваха се с мен и се гавреха с мен, смазаха беззащитното ми тяло психиката ми…
Вече нямах надежда да се измъкна от този ад, когато при една полицейска акция, бардакът, в който се намирах беше разкрит, насилниците ми арестувани, а мен по-лицаите отведоха в болницата, изтощена, неадекватна и… бременна.
Много пъти правих опити да се самоубия, но постоянно ме връщаха към окаяния ми живот. С никой не говорех. Криех дори от полицаите, които ме разпитваха, само-личността си. Разбира се, нищо не остава скрито на този свят. Леля ми ме беше обяви-ла за издирване, снимката ми била разпространена навсякъде и полицаите бързо разбраха коя съм. Все още не ме връщаха у дома, защото лечението ми напредваше бавно, поради моето нежелание да съдействам на лекарите и психолозите. Исках да умра, да скрия позора и вината си в земята, да потъна в забрава. Но не само, че аз не умирах, но и бебето, от което било късно да се отърва растеше в мен и всеки ден ми напомняше за преживените кошмарни дни. В главата ми постоянно звучеше поговор-ката:“ Кой ,каквото сам си направи, никой не може да му го направи!“
Чудех се и кога ще ми предявят обвинение за смъртта на майка ми? През тези дълги дни и нощи, целият ми кратък живот, всичките ми грешки и провинения, преминаха като филм пред очите ми. Вече горчиво съжалявах за необуздания си характер, за грозната сцена, която направих, за отровните думи, с които стъпках в калта душата и оставих бездиханен най- нежния и всеотдаен човек на този свят – моята майка. Вече нямаше значение дали тя ме е родила, кой е бил баща ми, каква е тайната, която е крила от мен. Не ме болеше душата от думите на онази жена, а от моята реакция, от греха, който извърших в онзи злокобен ден…
Казват, че ненаказан грях няма. Мой строг и безмилостен съдник стана моята гузна съвест. Слава Богу, на душата ми не легна и най-тежкия грях, да стана убийца на собствената си майка! След дълго и мъчително боледуване и двете се прибрахме у дома в края на годината. Аз, бременна в седмия месец, а майка ми - претърпяла теж-ка, но успешна сърдечна операция, вече се възстановяваше вкъщи.
Чудех се как да прекрача през прага, с какви очи ще я погледна, как ще намеря думи за извинение и молба за прошка. С наведена глава и трепереща ръка позвъних на вратата, готова да понеса всички последици от своята непростима постъпка. Вра-тата се отвори на мига и аз смаяна се озовах в прегръдката на майка си. Тя ме при-тискаше в обятията си, целуваше челото, очите ми, галеше косите ми и повтаряше като в транс: „Дъще, скъпа дъще, мило мое чедо, върна се при мен! Благодаря ти, Господи, за този скъпоценен дар“
Нито дума за това, което бях сторила, нито намек от упрек за всичко преживяно от двете ни през тези дълги месеци на раздяла и страдания. Майчиното й сърце ми беше простило, любовта й като елей се лееше над мене и пречистваше грешната ми млада душа, правеше ме по зряла, готова за промяна, която да зарадва душата й.
След два дни отпразнувахме двете моят шестнадесети рожден ден и тогава, при-тиснала ме в прегръдките си, мама ми разказа историята на моето раждане. Като сту-дентка работела през ваканцията като доброволка в комуна за наркомани. По време на едно от нощните й дежурства била изнасилена от един пациент. Навреме разбрала за бременността, но въпреки страха, че плода може и да е увреден, заради зависимостта на бащата от наркотиците, не се решила да абортира и задържала детето. Родила ме в далечен град, в Дом за самотни майки на извънбрачни деца. После се запознала с добър човек, който я обикнал и пожелал да стане освен съпруг и баща на детето й. За съжаление, починал много скоро, след като са се оженили и тя ме отгледала съвсем сама, давайки ми любов и обгръщайки ме с грижи за двама.
Слушах я, изпълнена с противоречиви чувства. Благоговеех и се прекланях в душа-та си пред нейното голямо, благородно и всеотдайно сърце, пред майчината й любов и всеотдайност, мразех се за буйния си нрав, за жестокостта с която я нараних несп-раведливо и в същото време се заричах да стана достоен човек като нея и истинска майка за нероденото си още дете, което в този момент се заклех да обичам и закри-лям…В този ден решихме да оставим миналото зад гърба си и да се преместим да жи-веем на другия край на България.
Майка ми доживя да ме види коренно променена. Тя ми помогна да отгледам детето си и да взема хляба в ръцете си. Завърших училище, а после и университет, започнах работа като психолог. Работех търпеливо с деца с труден характер. После се запознах с бъдещия си съпруг. Разказах му откровено за грешките в миналото, запознах го и с дъщеричката си. Оказа се мил човек, чудесен другар за мен и добър баща за дъщеря ми. Обикна майка ми и се отнасяше с голямо уважение към нея.
Сега се прощавах завинаги с моята непрежалима майка. Целунах за последен път ръцете й и тихичко й прошепнах: „ Прости ми, майко! И отнеси със себе си там, къ-дето отиваш моята огромна синовна любов и признателност. Ти „наказа“ моя грях с любов и пробуди съвестта и човечността ми. Благодаря ти, че беше моя майка, но най-вече, защото ме направи Човек!“