Автор: Генка Богданова
- Кучешки студ! Ако не пукна тази вечер, значи ми е писано още да се мъча на този грешен свят… – промълви с напукани устни клошарят Марин. Вкочанените му от лю-тия студ посинели пръсти с огромно усилие влачеха по заледената улица чувала с цялото му «имущество”: парчета от кашон, които му служеха за постеля и едно старо, надупчено от молци одеяло, с което нощем се увиваше като пашкул, за да не умре от студ без покрив над главата си. Всичко друго, което имаше, беше на гърба му: една стара тениска, дамска розова жилетка, сако без ръкави и яка и протрит, но запазен войнишки шинел без копчета, който беше привързал с парче сезал. Шапка нямаше, но главата и тънката си сбръчкана шия беше усукал с дълъг червен шал от вълна- целият в бримки, но достатъчно топъл. Долнището на един избелял анцунг и дочен панталон, няколко вестника, увити на босите му крака под изкривените войнишки „кубинки” и два найлонови чувала, в които събираше хартия и пластмасови шишета, за да ги про-дава на „Вторични суровини” за парче хляб – това беше всичко, което притежаваше.
„Не ми стига студът, ами и коремът ми къркори от глад още от сутринта! От вчера нищичко не съм хапнал. Ако не е писано тази вечер да умра от студ, сигурно ще опъна петалата от глад!”
С тези горчиви мисли, Марин отчаяно се оглеждаше за някое по-закътано местенце, където да пренощува. Привечер, други озверели от студ и отчаяние бездомници, го прогониха от мазето на порутената сграда, където напоследък спеше. А нощта отдав-на беше разперила като хищна черна птица крилете си над притихналия град. Леде-ният вятър беше прогонил гражданите по домовете им… В края на тъмната улица една единствена улична лампа се беше оцъклила като окото на циклоп - безпристрастен свидетел на тревогите на клошаря.
Зад изпотените прозорци на къщите в този краен квартал хората се готвеха за сън и само от време-навреме профучаваше такси със закъснели пътници.
Пред очите на Марин изплуваха силуетите на два контейнера за смет и надежда изпълни сърцето му. Наблизо имаше малък ресторант и може би тук щеше да намери нещо за хапване. Забърза към тях, като внимаваше да не се подхлъзне и падне. Отвори капака на първия контейнер и разочарован установи, че е празен. Вторият беше за стъкло и той дори не си направи труда да види дали е пълен. Понечи да вземе чува-ла, който бе изпуснал от вълнение, за да продължи, но изведнъж се сети, че би могъл да изкара нощта на завет в празния контейнер.
Отвори капака, пусна чувала в него и като стъпи внимателно на близката ограда, успя да прекрачи и да се вмъкне вътре. Беше тясно, но стените и капакът му осигуря-ваха някаква защита от режещия студ под открито небе. Застанал на колене, измъкна и постели на пода картонения си „дюшек” и като обви дрипавото си одеяло около изтерзаното си от студа тяло, се приготви за сън.
Тъкмо стисна очи и се опита да си представи, че се намира в топла стая и след обил-на вечеря си е полегнал на меко легло под пухен юрган, чу острия звук на спирачки и шум от отваряща се врата на кола. После по тежките стъпки разбра, че някой се приближава до убежището му, капакът на контейнера се отвори и върху му тупна ма-лък кашон. Само след миг колата отново потегли и шумът на двигателя заглъхна в далечината. Сред възцарилата се отново тишина му се стори ,че в кашона нещо шава и скимти.
Марин седна, напипа в тъмното кашона и успя да го отвори. Вътре имаше нещо увито в парцали. „Сигурно е кученце? Но защо са го увили така ? – помисли Марин. – И що за човек е решил в този студ, посред нощ да се отърве от него?” Той издърпа парцалите и напипа нещо топло и меко. В този момент отново дочу слаб звук и се сепна, защото разбра, че това, което докосва, не е куче. Дръпна ръката си като опарен и трескаво затършува в тъмното из скъсаните си джобове за кутията с кибрит, с който палеше намерените, недопушени фасове. Драсна една клечка и на слабата й светлина тревожно погледна в кашона. На дъното му лежеше омаломощено от студ и от плач, но все още живо бебе. Догорялата клечка опари пръстите на Марин. Той я захвърли и потънал отново в мрак, развърза сезала, с който беше стегнал дрипавия си войнишки шинел и го разгърна. После бръкна в кашона, извади потрепващото малко телце, мно-го внимателно го пови с пелената му и го притисна до гърдите си под шинела, за да му даде малко от собствената си топлина. Сърцето му се сви от мъка и от гняв. В мра-ка две сълзи потекоха по брадясалото му лице.
Един живот, роден преди часове, си отиваше пред очите му! Едно невинно човешко създание беше захвърлено в контейнера като ненужен боклук.
- Що за хора без сърца сте вие? – простена Марин. – И животните не захвърлят така децата си! А казват, че ние, бездомниците, сме „утайката” на това общество. Дръж се мъниче! Дръж се! Щом си дошло на този свят, трябва да живееш и аз ще се опитам да те върна към живота, който собствените ти родители се опитаха да отнемат.
Марин свали дългия вълнен шал от главата си и привърза бебето към гърдите си. Загърна предниците на шинела и отново го стегна на кръста със сезала. После внимателно се измъкна от контейнера и тръгна в мрака към близката болница. Студът ха-пеше като зло куче голата му глава, но той не му обръщаше внимание. Бързаше и се молеше да пристигне навреме, за да спаси един човешки живот.
Минаваше полунощ. Пазачът на портала беше задрямал в топлата си стаичка. Марин успя да се промъкне в двора на болницата и да стигне безпрепятствено до входа на родилния дом.
Там извади полумъртвото бебе, загърна го грижливо в шала си и позвъни на звънеца до входната врата.
-Идвам! Почакайте малко! – чу се сънен глас отвътре и докато жената отключваше вратата, Марин остави малкото вързопче на осветената площадка пред прага и се сви в сянката на една огромна елха.
Санитарката отвори вратата и учудено огледа безлюдния двор. Тогава изненадана забеляза повитото в дрипи бебе, оставено на прага. Жената се поколеба за миг, огледа още веднъж пустия двор и взе бебето в скута си. След малко светнаха прозорците на втория етаж и зад тях хора в бели престилки се засуетиха насам-натам…
- Живей, детенце! Дано все пак си родено с късмет в този суров и жесток свят! – про-шепна през сълзи Марин и потътри вкочанелите си от студа крака обратно към кон-тейнера и към собствената си безрадостна съдба.