Автор: Генка Богданова
-Рак?!!! Не, не може да бъде! Имате някаква грешка! Та това беше само една малка ра-ничка на лицето…Да, просълзи, но реших, че е пукнато мехурче от слънчево изгаряне. Споменах Ви, че две седмици през август всеки ден се печахме под жаркото слънце на плажа за тен. Вярно, аз малко прекалих със слънчевите бани. По рождение съм твърде бял, а „любовта на живота ми”, шикозната и претенциозна Нина, харесва мъже с по- мъжествен тен на кожата, затова всяко лято ходим на почивка в Несебър, а зимно време – на солариум. В същност, аз дори не мислех да Ви занимавам с раничката на лицето. Знаете, че дойдох на преглед заради появилото се неприятно усещане под дясната мишница.
-За съжаление, господине, няма грешка! Това „неприятно усещане”, за което споменавате, е в същност подуване на лимфен възел – един от симптомите за сериоз-ното заболяване, за което говореше и „нищо и никаквата сълзяща” раничка на лицето Ви. Не бях съвсем сигурен, но след направената биопсия съмненията ми се потвърдиха . Оказа се „меланома” - рак на кожата и то във втори стадий! А прекаленото излагане на слънцето е провокирало бързото му развитие…
Този диалог с лекаря, проведен преди девет месеца, постави началото на моя кош-мар и край на безгрижните ми, пълни с удоволствия дни на богат плейбой. Бях на 35 години – мъж в разцвета на силите си. От баща си бях наследил успешен бизнес, впе-чатляваща външност и ненаситен апетит за любовни авантюри.
Тъкмо този сексуален апетит ме вкара в капана на ранната ни женитба с една от уче-ническите ми любови. Както обичаше да казва майка ми: „Нищо ново под слънцето!” С една дума, случи се онова, което става, когато заслепени от любов и страст младежи правят любов, без да вземат предпазни мерки. Петя забременя от мен, още преди да се дипломираме в гимназията и баща й, важна клечка в полицията и отявлен моралист, ме принуди да се оженя за нея. Тя беше отличничката на нашия випуск – интелигент-но, приятно, но твърде обикновено за моя вкус момиче, лудо влюбено в мен. Бях пър-вата й любов. А аз си бях поставил за цел да добавя още една бройка в специалния си списък с лесно извоювани сексуални удоволствия. Е, надянаха ми без време брачната халка, но ако са си мислели, че от мен ще излезе примерен съпруг, значи горчиво се бяха излъгали.
Петя роди, дипломира се като частна ученичка, а после записа и завърши задочно педагогика. Назначиха я на работа в едно селско училище. Пътуваше, преглеждаше домашни, подготвяше уроците си. Две години след женитбата ни, родителите й зами-наха да живеят в Америка при сестра й. По това време баща ми получи инсулт и жена ми го гледа, прикован на легло четири години. Майка ми открай време страдаше от болно сърце и на нея не можеше да се разчита.
Родиха се и близнаците и Петя непрекъснато беше ангажирана с грижите си по тях. Беше дребничка, слаба, но се оказа много издръжлива. Никога не я попитах как се справя. Тя не се оплакваше, а и аз бях толкова „много ангажиран” ,че „нямах време” да се интересувам от нейните чувства.
Бях едноличен собственик на успешна фирма. Непрекъснато пътувах в „команди-ровки”, организирах, или участвах в „работни срещи”, „работех извънред-но”…Прекрасна възможност да си живея живота така, както ми се искаше. Имах чу-десно прикритие и извинение за това, че почти всяка вечер отсъствах от къщи. Движех се в среди, където беше пълно с жени, които просто „ми се лепяха”, защото бях красив и богат. Те не се интересуваха дали съм женен, а съпругата ми мълчаливо понасяше всичко. Така, че онзи мой специален списък ставаше все по-внушителен.
Но един ден и аз си намерих майстора. На една работна вечеря с руски бизнесмен се запознах с Нина. Когато господин Фьодоров ми представи своята сътрудничка, завеж-даща отдел „връзки с обществеността”, аз направо изгубих дар слово. Господи, от пръв поглед ми завъртя главата! Висока, стройна, с царствена осанка. Къдравата й, платине-но-руса коса се спускаше на тежки вълни чак до кръста. А когато поех ръката й и се наведох галантно да я целуна, а тя ме погледна кокетно с премрежени от едва прикри-та страст сини очи, сърцето ми заби като полудяло в гърдите …
От този момент нататък съвсем забравих, че съм женен, че имам синове и болни ро-дители. Забравих, че за мен любовните авантюри бяха хоби. Тичах след нея като влю-бено момченце, а тя ме „въртеше на пръста си”, харчеше с широка ръка парите ми, но все още ме държеше на разстояние от леглото си и това буквално ме подлудяваше…
Докато един ден дойде разплакана при мен и разбрах, че Фьодоров е задържан в полицията за незаконни сделки и крупни данъчни измами. Фирмата била закрита, а тя останала без работа, без пари и без мъжка закрила в чуждата страна. Не искала, а и не можела да се върне в Русия, а нямало друг човек в България, от когото би могла да потърси помощ…
Не можех да си намеря място от радост. Най-после късметът ми се усмихна! Крали-цата на сърцето ми търсеше моята помощ и закрила. Това, за което мечтаех, най-после се сбъдна! Можех да я имам до себе си, да бъде моя, само моя!
Разведох се с Петя по бързата процедура. Имах и връзки, и пари, за да получа развод по „несходство на характерите”. Единственото условие, което ми постави Петя, беше да й оставя децата. Аз изобщо нямах намерение да претендирам за попечителство. Тримата ни синове бяха още малки и съдът ги даде на нея.
Само седмица след развода сключих брак с Нина. Заслепен от любов, дори не се замислих, когато тя ми постави условие, че ще се омъжи за мене, ако сключим предб-рачен договор, за да се чувства спокойна и сигурна за в бъдеще. Какво значение има-ше, че поиска да бъде осигурена с огромна сума? Тя беше кралицата на сърцето ми, бях богат, а и не бях ли готов и без това условие да сложа целия свят в краката й?
Първата година душата ми летеше на крилете на любовта. Нина поиска нов моде-рен дом, нова кола, нов гардероб с изискани тоалети, обувки, скъпи бижута и аксесоа-ри. И ги получи. Нейните желания бяха закон за мен.
Годините летяха неусетно. Баща ми почина половин година пред развода ми. На петата година след втората ни женитба и майка ми почина в старческия дом, където я бях настанил, след като продадох фамилната ни къща. Работех като луд и изпълнявах всеки каприз на Нина до онзи фатален ден, когато лекарят ми съобщи страшната ди-агноза. Съдбата ми нанесе страшен и непоправим удар. В същото време ми даде закъс-нял, но необходим урок по морал, човещина и ми показа лицето на истинската любов. Уви, научих този безценен урок непоправимо късно!
Два месеца след като разбра, че съм неизлечимо болен и ме очакват тежки дни, Нина внезапно „получи известие” от Русия, че майка й била на смъртно легло и незабавно трябвало да отпътува, защото нямало кой да се грижи за нея.
Раната на лицето ми се превърна в ужасна язва, която буквално ме обезобрази. Отк-риха метастази и в белите ми дробове и нито двете операции, нито химиотерапията и лъчетерапията дадоха добри резултати. Болестта ме разяждаше, дните ми бяха преброе-ни, надеждите – мъртви. Бях отчаян и сам.
Докато със зъби и нокти се борех за живота си, получих призовка за развод. Моята Нина, моята „голяма любов”, кралицата на сърцето ми” искаше свободата си и парите ми. Вече не й бях необходим .Бях се превърнал в ужасяваща развалина, в тежко бреме, от което бързаше да се освободи.
Следващият удар дойде, когато след развода разбрах, че останала без ръководител и капитал, фирмата ми трябва да обяви фалит. През последните години с Нина харчехме безразсъдно, а и лечението, макар и безрезултатно, погълна всичките ми спестявания. Къщата и колата, като влюбен глупак, бях записал на нейно име.
Лекарите бяха опитали всичко да облекчат състоянието ми, но повече не можеха да ме държат в болницата и трябваше да ме изпишат. Състоянието ми беше отчайващо. Нуждаех се от постоянни грижи. А аз нямах вече и дом, в който да изживея послед-ните си дни и да затворя спокойно очи, както писаха два от жълтите вестници, публи-кували моята история за жадните за сензации читатели. Бях продал и бащината си къ-ща след смъртта на родителите си, а брат или сестра нямах. Нямаше на кого да разчи-там. Нямаше дори кой да ме погребе!
И тогава съдбата ми направи незаслужен, предсмъртен подарък. В стаята ми влезе развълнуван лекуващият лекар и още от вратата обяви:
- Изписваме те, Пламене! Жена ти е тук, за да те отведе у дома.
- Жена ми? Но аз вече нямам жена, нямам и дом…- промълвих глухо аз. –А и кому ли съм нужен в това състояние?
В този момент през прага, бутайки инвалидна количка, пристъпи бившата ми съпруга Петя.
- Все още имаш мен и синовете ни! А нашият дом ще бъде и твой дом докато имаш нужда.- тихо промълви тя.
И тогава, отче, лошата ми природа сложи още един грях на душата ми:
- Аха, - злобно подхвърлих аз. - най-после намери начин да си отмъстиш, че те отхвър-лих на времето!? Дошла си да ме видиш смирен, умиращ, безпомощен…
Сигурно очакваш да ти целувам ръцете, да те моля за извинение?
Сякаш дъждовен облак премина през лицето й, в очите й притъмня, но тя сведе пог-лед, отново преглътна сълзите и поредната незаслужена обида, която й нанесох.
- Не съм тук, за да злорадствам. Не искам твоите извинения! А и дойдох по своя воля, без да очаквам нещо от теб. Тук съм, защото бащата на децата ми е сам, в беда и отча-яно се нуждае от помощ…
Точно в този момент аз най-после осъзнах какъв мерзавец съм! И какъв глупак! В лицето на тази добра и благородна жена съдбата ми бе поднесла навремето незаслу-жен безценен дар, който аз захвърлих с лека ръка . Заменил съм едно съкровище в скромна обвивка срещу фалшивия блясък на една празна от съдържание лъскава опа-ковка.
Пропилях всичко, което имах, и в този момент единственото, което ми беше остана-ло, бяха няколко жалки преброени дни от грешния ми живот.
От дългия мой „специален”списък с жени, които бях имал, накрая бяха останали са-мо две. Тази, която боготворях, обсипвах с любов, внимание и пари, и която ме зах-върли като умиращо куче в мига, в който разбра, че повече нищо, освен любовта си, не мога да й дам. И тази, с чиято любов се подиграх, на която отнех всичко, стъпках дос-тойнството й, нараних сърцето й, а тя се върна, за да ме приюти под покрива си, да се грижи за мен и да държи ръката ми в последните мигове от моя грешно изживян жи-вот! Но заслужавах ли аз този голям предсмъртен дар?!
Уви, твърде късно е за този справедлив въпрос! Късно е и за разкаяние, и за съжале-ние!