КАК ИУДА, Автор Генка Богданова

Генка Богданова
КАТО ЮДА
Автор: Генка Богданова, перевод с болгарского языка:Виолета Божилова


/Разказът e удостоен с ІІ място в националния литературен конкурс „Ний всички сме деца на майката земя”/

Чакахме пред вратата на нотариуса вече два часа. Всички бяхме изнервени и ядоса-ни. Секретарката му  ни предупреди, че бил на някаква непредвидена среща с областния  управител и ще се позабави, за което от негово име ни поднасяла извинения. Това „ малко” закъснение, обаче, се беше проточило толкова дълго, че, ако бях  сам  отдавна бих си тръгнал. Но с мен чакаха за изповядване на сделката и семейството, което искаше да купи наследствения ми имот - двора, къщата и петдесетината декара ниви, на  които дядо  ни се съсипваше от работа, за да издържа  голямото ни семейството Той се разболя от мъка по  тях, когато  трябваше да влезе в ТКЗС.  Баща ни обаче беше ги прежалил, затова, когато при реституцията ни ги върнаха,  нито искаше, нито можеше да ги обработва и ги даде в новата кооперация срещу нищожна рента.
     После аз спечелих  от лотарията „зелена карта” и заминах за Щатите, където устроих някак живота си. Сестра ми почина, преди да се омъжи, а след нея от мъка  си отидоха и родителите ми и всичко, което притежаваше семейството ми, наследих аз.
      Останала без стопани, къщата  се рушеше, дворът пустееше, а приходите от нивите отиваха  в джоба на арендаторите.
       Затова тази година, като излязох в отпуск, реших да се върна в България и да се отърва от бащиното наследство, от което и без това нямах никаква полза. Намерих купувачи, но България беше в период на криза и имотите се продаваха на безценица. До-говорихме някаква  смешно малка сума и ето ни при нотариуса за оформяне на документите.
      Аз, нервен и ядосан на себе си, че си губя времето и  похарчих  луди пари, за пъту-ването ми до тук. А те, доволни, че толкова евтино се сдобиват и с къща , и с двор, и с ниви.
Излязох навън , седнах на пейката пред сградата и запалих цигара. До мене стояха две жени. Едната  от  тях, долу – горе на моята възраст,  развълнувано говореше на съ-беседницата си, която държеше ръката на  приятелката си и от време, на време  кимаше разбиращо с глава. Неволно се заслушах в  думите на  жената. Стана ми любопитно защо е толкова  разтревожена.
Ето какво разказа тя на другата жена:
-Днес продадох част от себе! За „жълти стотинки” продадох  родния си дом и двора, в който направих първите си крачки в живота. Продадох  спомените си  и земята, в която лежи  родовият ми корен. Наложи се сама, със собствените си ръце, да вдигна  острата безмилостна брадва на финансовите проблеми на семейството си и да пресека  завинаги най- здравите връзки с него.
-Не се тревожи,  мила! Какво да се прави, в трудно време живеем. Вече си пенсионерка, сама си, а и децата ти са  затруднени финансово. Наложило се е, недей да се измъчваш!...
 Но  първата жена, сякаш не обърна внимание на утешителните й думи,  изстена  глу-хо:
    -  Много ме заболя! Не съм и мислила, че в сърцето ми ще се отвори рана. Зейна мрачна бездна, от която полазиха в душата ми студ, тревога и страшно чувство на вина. Разбираш ли, Данче, никога вече няма да  вляза  в  този двор,  в който всяко дърво, вся-ко цвете ми шепнеше с радост „Добре дошла!”. Там всяка педя земя ми напомня за  не-уморните  грижовни ръце на баща ми. Там сякаш още чувам забързаните леки стъпки и скъпия глас на мама, докосва ме ласкаво спомена за любимата ми сестра…
     Знаеш ли, със сърцето си чух, че в  короните на ореха и старата черница  още се лю-леят и звънят  детският ми смях и песните, с които огласях  квартала…
-Ех, спомени , спомени! Мили са на душите ни, но само със спомени живее ли се? – промърмори унило жената  на име Данка и прегърна натъжената  си приятелка.
А аз се почувствах  неловко и някакво тревожно чувство запълзя в  душата ми. Жената, която явно имаше нужда да излее  горчилката, насъбрана в сърцето й, само поклати глава и  с насълзени очи продължи да говори:
    - Не смеех да погледна към къщата.  Тя сякаш се беше смалила и  посърнала  от мъка. Прозорците й ми заприличаха на разплакани очи, които  ме  гледа с укор и питат: „ Нима ще ни предадеш? Нима ще обърнеш гръб и ще ни изоставиш ?”
   С наведена глава и треперещи ръце се мъчех да отключа входната врата. Ключът  трудно се превъртя, сякаш  правеше последни  отчаяни опити да не допусне чуждите хора зад прага на нашия семеен дом. Вратата жално заскърца : „Опомни се! Утре ще е късно!”
    Но всъщност, вече наистина беше късно! Новите стопани оглеждаха всеки кът, опипваха всяка вещ, а аз имах чувството, че стоя безпомощна и разголена пред любо-питните им погледи. И чувствах, че една част от мене  си отива безвъзвратно. Чувствах се като последното листо на  едно умиращо дърво, което вятърът  отнася далече, далече от него – самотно и  смалено от  осъзнатата, болезнено изгаряща истина, че обратен път няма, че  нищо в живота ми оттук  нататък  няма да е такова, каквото е било някога и че аз самата  от този ден съм половин човек! Душата ми се разплака, Данче! Изтичах навън и за последен път напоих розите с горчивите си сълзи.
    Стиснала в ръцете си договора за незначителната сума, за която продадох  родния си дом и най–скъпите си спомени, с натежало сърце  излязох на улицата, с чувството, че вече съм никоя.
   Жената въздъхна тежко и като обърса с кърпичка плувналите си в сълзи очи, помоли приятелката си да тръгват вече.
     Стоях безмълвен, трогнат от  разказа на жената и с натежало сърце, за първи път  се заслушах  в  гласа на душата си, който дълго бях  пренебрегвал като ненужно санти-ментално чувство, родено от носталгията, присъща на всеки емигрант.
    И в този миг си спомних за Юда и за ония жалки 30 сребърника, срещу които е про-дал нещо безценно. Продал е доверието на близък човек, а с него и душата си, погуб-вайки от страх, алчност  и себелюбие човешкото и божественото в себе си.
     Станах решително от пейката, обърнах гръб на сградата, в която чакаха  купувачите, и на нотариуса, който най- после влезе задъхан в сградата. Качих се на колата и като окрилен потеглих към родното си село. А на душата ми беше леко и хубаво, сякаш  току–що се бях пробудил от  тежък, кошмарен сън!


КАК  ИУДА
Перевела с болгарского на руский Язык: Виолета Божилова


Мы ждали у двери нотариуса уже два часа. Все были изнервничавшимися и разозленными. Его секретарша предупредила нас, что он на какой-то непредвиденной встрече с областным управляющим и немножко задержится, за что подносит нам извинение от его имени. Это “немножко”, однако, протянулось так долго, что будь я один, давно бы ушел. Но со мной ждала признать сделку и семья, которая хотела купить мою наследственную недвижимость - двор, дом и декаров пятьдесят нив, на которых мой дед изматывался работой, чтобы мог содержать нашу большую семью. Он заболел, страдая по ним, когда должен был войти в ТКЗХ /трудовое кооперативное земедельческое хозяйство/. Наш отец, однако, не жалел о них, поэтому, когда нам их вернули при реституции, ни хотел, ни мог их обрабатывать и сдал их в новую кооперацию за ничтожную земельную аренду.
Потом я выиграл в лотерее “зеленую карту” и уехал в Штаты, где кое-как устроил свою жизнь. Моя сестра умерла прежде чем выйти замуж, а после нее от горя ушли и мои родители и все, что принадлежало семье, досталось мне.
Оставший без хозяев дом стал рушиться, двор пустел, а прибыль от нив входила в карман арендаторов.
Поэтому в этом году, выйдя в отпуск, я решил вернуться в Болгарию и избавиться от отцовского наследия, от которого и так не было толку. Я нашел покупателей, но Болгария была в период кризиса и недвижимость продавалась за бесценок. Договорили какую-нибудь смешно маленькую сумму и вот мы у нотариуса оформлять документы. Я - нервный и злой на себя за то, что теряю свое время и истратил бешеные деньги на поездку сюда. А они - довольны от того, что так дешево приобретают и дом, и двор, и нивы.
Я вышел на улицу, сел на скамейку перед зданием и закурил. Рядом со мной сидели две женщины. Одна из них, более-менее - моя ровесница, взволнованно говорила своей собеседнице, которая держала руку подруги и время от времени кивала понимающе головой. Я невольно прислушался к рассказу женщины. Мне стало любопытно, чем она так встревожена.
Вот что она рассказала другой женщине:
- Сегодня я продала часть самой себя! На желтые стотинки продала родной дом и двор, в котором сделала первые шаги в жизни. Продала свои воспоминания и землю, в которой лежит корень моего рода. Пришлось сама, собственными руками поднять острый безмилостный топор  финансовых проблем семьи и пересечь навсегда самые крепкие связи с ним.
- Не тревожься, милая! Что делать, в трудное время живем. Ты уже пенсионерка, одна, а и дети твои в финансовом затруднении. Пришлось, не надо мучить себя!
Но первая женщина как-будто не обратила внимания на ее утешительные слова, глухо простонала
- Ах, как больно мне стало! Я и не думала, что в моем сердце откроется такая рана. Она - зияющая мрачная бездна, от которой в душу поползли холод, тревога и страшное чувство вины. Ты понимаешь, Данче, я больше никогда не войду в этот двор, в котором каждое дерево, каждый цветок мне с радостью шептали: ”Добро пожаловать!” Там каждая пядь земли напоминает мне о неутомимых заботливых руках моего отца. Там как будто все еще слышу поспешные, легкие шаги и дорогой голос мамы, ласково касает меня воспоминание о любимой сестре...
 Ты знаешь, я сердцем услышала, что в коронах старого ореха и шелковицы все еще колышатся и звенят детский мой смех и песни, которыми оглашала квартал...
- Эх, воспоминания, воспоминания! Они нашим душам милы, но только воспоминаниями разве проживешь? - буркнула уныло женщина по имени Данка и обняла свою взгрустнувшую подругу.
Мне стало неловко и какое-то тревожное чувство вползло в мою душу. Женщина, у которой, повидимому, была нужда вылить горечь, накопившуюся в ее сердце, только покачала головой и со слезами в глазах продолжила говорить:
- Я не смела глядеть к дому. Он, как будто, стал меньше и поблекшим с горя. Его окна мне показались заплаканными глазами, которые смотрят на меня укоризненно и спрашивают: “Разве ты предашь нас? Разве повернешься к нам спиной и бросишь нас?” С поникшей головой и дрожащими руками я отпирала дверь. Ключ трудно повернулся, словно делал последние отчаянные попытки не впустить чужих людей за порог нашего семейного дома. Дверь жалобно скрипнула: “Опомнись! Завтра будет поздно!” Но в действительности, уже на самом деле было поздно! Новые хозяева осматривали каждый уголок, ощупывали каждую вещь, а у меня появилось такое ощущение, будто я стою беспомощной и обнаженной перед их любопытными взглядами. И я чувствовала, что часть моего существа уходит безвозвратно, чувствовала себя как последний листочек умирающего дерева, который ветер уносит далеко-далеко от него - одинокий и убавленный осознанной, болезненно жгучей правдой, что обратного пути нет, что ничего в моей жизни впредь не будет таким, каким было когда-то и что сама я с этого дня - полчеловека! Душа моя заплакала, Данче! Я убежала во двор и в последний раз напоила розы своими горькими слезами. Сжимая в руках договор о незначительной сумме, за которую я продала родной дом и самые дорогие свои воспоминания, с тяжелым сердцем я вышла на улицу с чувством,что я больше - никто.
Женщина тяжело вздохнула и, вытерев платком навернувшиеся в глаза слезы, попросила подругу уже уходить.
   Я стоял безмолвный и тронутый рассказом женщины и с отяжелевшим сердцем впервые прислушался к моему внутреннему голосу, к голосу души, который долго пренебрегал, считая его ненужно сентиментальным чувством, порожденным ностальгией, свойственной каждому эмигранту.
И в этот миг я вспомнил Иуду и те жалкие тридцать серебрянников, за которые он продал что-то бесценное - продал доверие близкого человека, а с ним и свою душу, губя от страха, жадности и себялюбия человеческое и божественное в себе.
Я решительно встал со скамейки, повернулся спиной к зданию, в котором ждали покупатели и к нотариусу, который запыхавшийся, наконец вошел в здание. Сел я в машину и как окрыленный поехал к родной деревне. А на душе у меня было легко и хорошо, как будто только-что проснулся от тяжелого, кошмарного сна.