Приказка от Генка Богданова
В една прекрасна странджанска гора живееше катеричката Кики. Тя беше истинска красавица с весел нрав. Любопитните й черни очички грееха на симпатичната й муцунка. Двете остри ушенца, украсени с кичурчета косми, бялото „нагръдниче“ на светло – кафявото й кожухче и най-вече дългата й, пухкава опашка изглеждаха очарователно. Но приятелите й я обичаха не само за красотата й. Кики беше добра, работлива, пъргава и много добра домакиня.
Съседите й я виждаха вечно забързана нанякъде. Тя майсторски виеше от сухи клонки, високо в короните на дърветата своите обли гнезда, които й служеха за складове. Там неуморната Кики събираше и трупаше своите запаси за зимата – шишарки, орехи, лешници, сушени гъбки…
В дълбоката хралупа на вековен дъб, високо над земята, Кики си беше направила удобен, топъл и уютен дом. За студените зимни дни си беше направила легло от мек, дъхав горски мъх, сухи тревички и листенца. Имаше си богати запаси от храна за зимата и дните й минаваха спокойно и безгрижно чак до онзи февруарски ден, когато реши да обиколи и нагледа гнездата с резервите си от храна. Наскоро леля Сврака, която всички наричаха „Горската новинарка“ я осведоми, че докато летяла над площада в близкия град, чула новината, че тази зима ще бъде по-дълга и по-сурова. Хората се запасявали с гориво и храна, а щом те го правели, и горските обитатели, трябвало да бъдат подготвени, за да издържат до пролетта. Кики се беше потрудила добре и нямаше причини да се притеснява нито за подслона, нито за прехраната си, но все пак реши да навести и провери запасите си от храна. Опънала като изящно ветрило разкошната си, пухкава опашка, катеричката скачаше от клон на клон „ прелиташе“ от дърво на дърво, докато стигна до високата великолепна ела в средата на поляната на сърните, където беше изградила първото си гнездо. Изкачи се пъргаво почти до върха, но щом погледна към гнездото, с тревога разбра, че нещо не е наред. Кръглият, добре замаскиран вход зееше широко отворен, а вътре, освен няколко сухи листа, нямаше нищо. Някой се беше вмъкнал и разпилял складираните там изсушени гъбки.
Сърцето на Кики, затуптя като полудяло под бялото й „нагръдниче“. Страхът и тревогата пропълзяха като лепкави пипала в душата й.
- Но кой е този нагъл злосторник? Как може да влиза в чуждия дом и да пилее храната, за която съм се е трудила цяло лято без отдих? – възмути се Кики.
Тя се спусна по високия ствол на елата, чак до подножието й и там, върху снежната покривка , под която спеше притихнала земята, забеляза следи, които й се сториха познати. Те водеха навътре в гората и за ужас на Кики – в същата посока, където растеше старото борово дърво, в чиито клони бе изградила второто си скривалище с хранителни запаси.
Тревожните й съмнения, че и там е върлувал неканеният „гост“ се потвърдиха. И гнездото на бора се оказа напълно опустошено. Сериозно притеснена, Кики се спусна с разтуптяно сърце към огромния бряст с последното й скривалище. Още преди да надникне в хралупата, тя видя разпръснатите по снега орехови и лешникови празни черупки и напълно отчаяна заплака от мъка, разочарование и гняв.
Дочул жалните й хлипове, изпод гъсто сплетените клони на близкия храсталак, под който беше се спотаил, изскочи старият й приятел, заекът Сивчо. Като се огледа страхливо на всички страни и не видя опасни врагове, той доближи Кики с няколко скока и я попита защо е толкова разстроена?
- Горката аз! - проплака Кики. – Очаква ме гладна смърт. Как ще оцелея до края на тази дълга и студена зима без храна?
- Но какво говориш, Кики? – погледна я изненадано Сивко. - Че ти цяло лято се труди без умора и имаш достатъчно запаси.
- Да, бях се запасила добре, братко! Можех да помогна и на приятелите си при нужда, както съм го правила и преди. Но сега някой е влязъл в тайните ми скривалища и е разпилял или откраднал всичко, което имах.
Сивко погали Кики с лапичка по разтресените й от плач раменца и се опита да я успокои, макар, че беше на ясно - без храна катеричката наистина едва ли щеше да презимува. Доброто сърчице на Сивко се свиваше болезнено от тревога за съдбата на Кики и от възмущение, заради стореното зло на тази мила и добра работливка:
- Кой ли е злосторника? - питаше се Сивко. – та гнездата на катеричките винаги са изградени много нависоко и на трудно достъпни места.
Кики продължаваше да плаче и се окайва, а сълзите й се лееха като бликащи от очите й ручейчета. Тъжните й вопли събудиха и таралежа Бодливко. Той надникна навън от скривалището, което си беше изкопал под коренището на съседното дърво и се бе отдал на дългата си почивка. Беше ядосан и раздразнен от шума, прекъснал сладкия му зимен сън. Но щом видя разплаканата катеричка, мигом се разсъни и забърза загрижен към Кики и Сивко, за да разбере защо плаче милата му приятелка.
Сивко му разказа за бедата, в която е попаднала катеричката. Бодливко целият настръхна от възмущение, но тъй като беше по-възрастен и по-опитен от приятелите си, реши, че сега не е време за сълзи и за вайкане, а за решителни действия. Но преди това се зае за успокои разстроената Кики:
- Не плачи, мила приятелко! - обърна се таралежът към нея. – Ти не си сама в бедата. В тази гора, имаш много приятели. А истинските приятели винаги са готови да се подкрепят в трудни моменти. Докато имаш нас, няма от какво да се притесняваш. Ние всички ще ти помогнем, за да преживееш спокойно зимата. А виновникът за твоите тревоги, непременно ще бъде наказан, имаш думата ми!
- Така е, мила Кики, - намеси се в разговора и Сивко. – знаеш, че можеш да разчиташ и на мен. Е, аз запаси за зимата не трупам, но ти обещавам, че ще поделям с тебе скромната си храна. Освен това още сега тръгвам да обиколя горските обитатели и да им съобщя какво се е случило. Нали съм горският бързоходец, до довечера всички ще знаят, че имаш нужда от помощ.
- Благодаря ви, мили приятели! – прошепна развълнувана катеричката, обнадеждена избърса сълзите си и бързо заподскача по обратния път, разтревожена да не открие, че е останала и без постоянния си дом.
Бодливко огледа внимателно следите, които крадливото животно беше оставило в снега. Направи му впечатления, че някои от тях са „заметени“ и се замисли, кое от познатите му животни има такива лапички и дълга рунтава опашка, освен катеричката.
- Ама, разбира се, трябваше да се сетя веднага. - промърмори таралежът. – Виновницата е златката Горяна. Ах, тази злосторница! Това е само нейна работа. Вместо сама да си търси и изгражда дом, вечно търси подслон на готово. Гнездата на катеричките и уютните им хралупи са любимите й места за живеене. И нали е месоядно животно, разпиляла е ценната за катеричката растителна храна. Време е да й бъде даден урок! Заслужава жестоко наказание! - гневно извика Бодливко.
- Да, да, време е! Но кой и за какво трябва да бъде наказан, Бодливко? - изграчи над главата му любопитната леля Сврака и кацна на поляната, за да разбере какво го е събудило от зимния му сън и на кого е толкова ядосан.
Когато изслуша внимателно разказа на таралежа за стореното зло на катеричката Кики, леля Сврака побърза за потвърди съмненията му, че злосторницата е златката Горяна.
- Да, прав си, Бодливко. Горяна се вмъкна в хралупата на стария бряст и унищожи запасите на Кики. Видях я с очите си как изхвърляше орехи и лешници на поляната, където после цяло семейство от мишки пирува с тях до насита. Сигурна съм, че пак тя е вилняла и в другите две гнезда на нашата приятелка. Аз лично ще стана свидетел и ще настоявам златката да бъде наказана.
- Трябва първо да помогнем на Кики, а за наказанието на Горяна ще мислим по-късно. – каза Бодливко. - Сивко вече тръгна да извести приятелите ни и да потърси помощ…
Само след половин час пред стария дъб, където живееше Кики се събраха, готови да й помогнат, нейните добри приятели. Всеки носеше по нещичко от своите запаси. Няколко от познатите й катерички й подариха кедрови ядки, орехчета и лешници. Семейството от горски мишлета, което бе попаднало на случайната гощавка с нейните разпилени запаси й донесе вкусни тиквени и слънчогледови ядки. Таралежът й даде от изсушените си гъбки, но най – щедра се оказа скромната, но добра сойка. Тя знаеше къде има заровени под листата цели купчинки с жълъди, а и тя самата добре се беше запасила за зимата, така, че без да се колебае ги подели с Кики.
Два пъстри кълвача изкопаха майсторски с клюновете си нова, по-дълбока и широка хралупа до постоянното жилище на Кики, и й помогнаха да складира в нея подарената й храна. Кики още веднъж се разплака, този път от радостно вълнение и благодарност заради благородния жест на приятелите си. С тяхна помощ тя спокойно щеше да преживее зимата. Тя никога нямаше да забрави тяхната добрина и отзивчивост. От този ден нататък благодарната катеричка отвори още по-широко сърцето, пълно с любов и признателност, за верните си приятели.
Доволни, че са помогнали на Кики в този труден момент, но и разтревожени от това, че злосторникът все още е на свобода и може отново да предизвика смут в спокойното им горско общество, животните решиха, че е време да се сложи край на тези злодеяния. Те организираха съдебен процес, на който изслушаха съмненията на Бодливко и свидетелските показания на леля Сврака и осъдиха златката Горяна на изгнание. Изпълнението на присъдата бе възложено на горският пазител на реда, ястребът Зорко, от който златката се страхуваше най-много. Той я прокуди далеч от тяхната родна гора и най-после всички заживяха спокойно, в мир и разбирателство.