„Откъде, примерно, Дорчо ще знае, че днеска баш е Тодоров ден- сиреч- конски Великден?“
И още: „Дали разбира, че е празник, като му накича с китки начелника и гривата?“
Е- такива мисли минуват под калпака на Тоше- каруцарина, дорде върви по плочника към дама в долния край на двора. Секнаха бърже съжденията от изпръхтяването за добро утро на Дорчо, усетил стопанина си да иде. Не, че е нещо специално, ама нали тъй си се поздравят ката утрин...
Донесе от плевнята наръч сено Тоше, тури до яслата кофа прясна водица от чешмата с напуканото от времето циментово корито в горната страна на двора, погали гривата на коня и заговори тихо:
- Хубав ден е днеска, момчето ми! Тодоров ден! Ние с тебе не сме вече за кушията, че сме поодъртели, ама може да идем да погледаме... Нал‘ тъй?! Оня ден постегнах и боядисах каруцата. Глей-като нова е! Ей-сегинка ще я накичим с тебе и... Хайде на мегдана!!!
Може да сме остарели, че от много го‘дин работим заедно, ама сме си пак гиздави, да му се не види!!!
Тупна с длан по гърба на коня и добави- вече по-високо:
- Хе-хе! Така си е то!!!
Дорчо обърна глава, погледна с дълбоките си очи тези- на Тоше, а сетне докосна с влажни бърни ръката му...
Разбра ли какво му се каза?
Не знам.
Странник
19.03.2016г.
Пловдив
Фото: Интернет