Улук

Любомир Георгиев
– Какво!? Ще следваш? И аз да хвърля хиляди левове, за да се чудиш след това къде да си намериш работа. Няма да стане тази. Идваш при мен във фабриката.

– Ама тате…

– Не ми таткай. За тези години, пет ли шест ли, ще си докараш повече пари, отколкото аз ще дам за учението ти. Огледай се каква безработица е. И най – много от безработните са висшисти. Никой не ги ще. На капиталиста му трябват тъпи работяги. Е, освен ако не си гений. Ама ти не си. Така че с мен във фабриката. То и там не е много сигурно, но за нощна смяна все се отваря някое работно местенце.

– Нощна смяна?

– Само нощна.

– Ама защо само нощна? Не може ли и дневна?

– Защото само от нощната се печели. През деня всичко се вижда. А през нощта кой видял, кой не видял. Абе ти как мислиш купих този апартамент, това обзавеждане, колата. С висше образование!? С труд и малко алъш-вериш. То с минимална заплата няма как да си платиш данъците само, камо ли да си купиш каквото и да е. Ама държавата като те лъже и ти ще лъжеш. Няма как иначе. Честен ли си – или се самоубиваш или тя ще те убие. Друг път няма. Чакай да те питам аз колко пари даваш за цигари?

– Аз николко. Нали ти ми даваш.

– А, видя ли. Ако пресметнеш най-малкото са сто и петдесет лева на месец. И аз толкова – ето ти триста. При мойта заплата от триста лева, то само за цигари няма да ни стигнат. Ами ток, вода, телефони, храна. Как я мислиш ти!? Сега си на осемнадесет и тате носи, мама меси. Не те е ударил живота, за да видиш как боли. Затова при мен, във фабриката.

– А ти как изкарваш повече пари? От какво?

– Крадях. Да не крия. Даже и сега крада.

– Ами ако те хванат?

– Двадесет години не можаха, ама всичко се случва. Ако е казал Господ: „ До тук!“ – значи до тук. Все ще се намери работа. Доволен съм и на това, което успях да постигна. Изхраних те, отгледах те, дом имаме, кола. Какво повече. Да ама не ми се ще да те гледам как се измъчваш от безпаричие и немотия. Затова при мен. Ами ти и момиче не можеш да си хванеш, ако аз не ти давам пари. Така ли е?

– Така е, ама още съм малък.

– Малък ли? На осемнадесет години – малък бил. Ти знаеш ли, че от осемгодишен всяко лято съм ставал в пет часа, за да разнасям вестници по улиците!? Ти някога да си ставал в пет часа!?

– Сега са други времена.

– Същите са. Капитализъм. Всички искат да им работиш за без пари. Скъсваш се от работа по дванадесет часа, а ти плащат за осем. И като крушка ти висят над главата, за да не я надигнеш и недай си боже запалиш цигара. Те и затова търсят такива, които не пушат. Да не говорим за това как те наемат уж пробно за месец, а после ти намерят кусур и те изгонят, само за да не си получиш отработените дни. И няма на кого да се оплачеш. Навързани са като свински черва и държава и работодатели. Затова-при мен на спокойствие. Е има прах и шум, ама нека това да е кусура.

– И какво трябва да правя там.

– Нищо особено. Пакетираш готовите цигари.

– Само това ли?

– Само това. Е, кръста ти отначало не го чувстваш, но с времето ще свикнеш и като заякнеш там, ще ти от полза със жените.

– Аз така и не разбрах защо трябва да съм само нощна смяна!

– Защото през деня няма как да се свият цигари.

– През нощта не ви проверяват ли?

– Проверяват ни през петнадесет минути, но ми трябваше две години, за да разуча кое как е и да започна играта.

– Звучи много криминално.

– Така е. С годините открих, че в часовете между два и три, човек най-много се отпуска. Тогава началниците обичат да си подремват на бюрата. Точно тогава аз действам. Взимам няколко стека и право горе на тавана. Има една капандура, която ще ти я покажа, а до нея улук. Пускам една по една само кутиите, за да не запецнат някъде по средата. Хубаво е да се огледаш за облаци, защото едно лято ми се случи да ме изненада дъжда и по добре не ме питай колко съм си играл с улука докато го отпуша. След това бързо слизаш надолу и почваш да си работиш ни лук ял, ни лук мирисал. Този улук се намира зад фабриката. Улицата е пуста, освен ако не срещнеш някоя влюбена двойка. До улука съм сложил казан за боклук, та когато отида изкарвам кутиите, дори да мине някой се правя, че ровя в боклука или се изхождам по малка нужда, а дори веднъж се направих на заспял до казана бродяга Но трябва да се интерпретира, иначе край на играта и парите. В улука винаги навирах една чанта, така че кутиите да не падат от улука на улицата, а и да има как да ги пренеса от там.

– А не може ли стекове?

– Не става. Долу улука има чупка и стековете ще се пречупят и съответно цигарите ще се намачкат.

– Колко кутии пускаш?

– Ами в гладни години съм пускал по петдесет, но това е голям риск, защото може да се спрат на снадките.

– Изглежда ми лесно.

– Лесно е, ама трябва да си отваряш очите на четири. Ако даде Господ, за това време, което ще си учил, ще може да съберем пари и да купим апартамент и на теб. А покрива над главата ти, да знаеш е най-важното нещо в един живот. Даже десет квадрата земя да имаш, може да си опънеш палатка и никой не може да те мръдне от там. Твое си е. Лично. Нека това, което си говорихме сега да си остане само между нас, защото кажеш ли на някой – отиваш на борсата.

– А после къде продаваш цигарите?

– Това е друга тема и за нея ще говорим по-късно.

– Тате, мама знае ли за това, което си правил през всичките тези години?

– Щом е още с мен, значи – не.

– Дори на жена си не си казал?

– Днес ми е жена – утре – не. Жените са толкова отмъстителни, че биха те предали и на най – големият ти враг само и само да те видят унизен.

– Мама не е такава.

– Знам ли? Ако научи някога – ще разберем.