автор - болгарская поэтесса caribiana
Сега съм там...където няма нищо.
Където даже птиците остават без криле.
Небе без въздух. Гаснещо огнище.
И вкаменено от безсилие море.
Сега съм там..Реките са от пясък...
Луната свети с мъртва светлина.
Студено. Сиво. С остър крясък
единствен Вятърът се скита в пустощта.
Но някой ден ще се стопят скалите
и острите им зъбери ще рухнат.
Иззад стоманените тежки облаци
лъчи еуфорично ще избухнат.
Ще лумне ден. Ще бъде музика.
И ще мирише на разлистени треви...
Ще бъда пак... Ще бъда аз...
И ( вярвам!) по-щастлива от преди! (с) caribiana 23.12.07
**************************************
КАМЕННЫЙ МИР
Не держит воздух в небе птиц на крыльях,
Теперь я там, где нету ничего,
Окаменело море от бессилья,
Угас огонь камина моего…
Теперь я там, где воет странствий ветер,
Скитаясь по волнам песчаных рек,
Где лик луны, смертельно бледный, светит,
В пустыне серой мёрзнет человек…
Но день придёт, когда-то скалы рухнут,
И унесет их горная река,
Свинцовые, тяжёлые, набухнут
Лучами эйфории облака…
День этот ароматом трав взорвётся,
Умытых влагой музыки дождя,
Сильней, чем прежде, счастье разольётся,
И в нём, надеюсь, снова буду я…
а1