Кога баба Дена почина, никой не разбра, а и никой не се интересуваше от нейното житие. Като последен жител на селото, нямаше кой да освидетелствува този факт. Старата жена сякаш предчувстваше кончината си, та последните месеци изобщо не връзваше на синджира кучето Митко. Беше го намерила като малко кутре преди десетина години. А очите му досущ като на нейния Митьо. Та затова го кръсти така. Беше си отишла бързо, без да се мъчи. Прекопала една леха с цветя и седнала на каменните стълби да си отдъхне и до там й беше живота. Всяка пролет проветряваше дрехите, с които искаше да я погребат. И пари бе закътала за поп и за тези, дето ще я носят. Но така и си останаха в раклата ненужни. В селото от години никой не идваше, защото нямаше за какво и при кого. Освен баба Дена. Но тя си нямаше никой. Нямаше кой да разбере, че жената се е споминала, барем да я погребат, като останалите хора. Кучето дни наред я пазеше от дивите животни, които обикаляха тъдява, усетили мириса на разложена плът. Клекнало до нея, вярно до смърт, не се отделяше дори да си търси храна. Дните се нижеха така безнадеждни и сиви, както винаги са били в последните години откакто селото запустя. После и Митко пое по пътеките към божието царство склонил глава в полите на старицата. А вечерта чакалите замъкнаха телата им към порутените дамове.
Дам – обор, яхър