Некроморфисти

Любомир Георгиев
Старецът отвори очи. Изскърцването на стъпалото го изкара от дрямката. Често му се случваше да заспи, когато не трябва и не рядко да будува по цели нощи, въпреки всичките му усилия. Понякога изпушването на една цигара или чашка бренди бе достатъчно да отпътува в селенията на Морфей, но друг път… Бързо, колкото му позволяваше натежалото тяло, се притисна до стената зад вратата и зачака непознатият да влезе. За първи път почувства облекчение от несвършена работа. Ако беше подменил стъпалото с нови дъски и както бе задрямал, непознатият щеше да го изненада. До тук всичко вървеше по план, но после… Притесни се. Не от неканения гост. Не. Притесни се, че самият той не знаеше какво ще излезе от тази среща. Баща му го предупреди за това, но думите му „Нахрани мъртвия!”- така и не разбра какво трябва да означават. „Все така правят. Само загадъчни думи и нищо конкретно. Сякаш ни мислят за по-умни отколкото сме всъщност. Е, каквото е трябвало да разбера, няма да е в тайна дълго време.” Бърз светлинен лъч  премина през ключалката. После бравата изскърца и вратата леко се открехна . Натрапникът вероятно се ослушваше за опасни шумове, за да побегне при нужда. В момента, когато влезе и подмина вратата, още преди да бъде осветен, домакинът с бърз удар на бастуна успя да избие фенерчето от ръката му и отново с бастуна затръшна вратата. Този бастун никога не му потрябва, но си го държеше на закачалката до вратата като скъп спомен от баща му.Ужасен, нощният посетител побърза да избяга, но лицето му буквално се вряза в масивната врата. Миг преди да се свести, старецът надяна въженце около врата му. Дръпна го здраво и го задържа така въпреки хъркането на непознатия. Натисна ключето и стаята се освети. Хвана косите на нощния посетител, за да види лицето му. Остана учуден, когато видя, че в ръцете си държеше само едно дете. После бавно отпусна примката. Детето се изкашля два-три пъти и с мъка започна да си поема дъх. То не се съпротивляваше, което позволи на стареца бързо да му завърже ръцете зад гърба. След това буквално го замъкна към един от столовете до масата и го принуди да седне.
– Е, момче, какво те води посред нощ в моя дом!?
Детето не отговори на въпроса, защото все още се мъчеше да възстанови дишането и с ръка сякаш наместваше протърканата си от въженцето шия. Не след дълго вдигна поглед и погледна свирепо стареца.
– Сложи си очила! Първо аз съм момиче и второ така не се посрещат гости
– Гости!? Че, те гостите не влизат неканени посред нощ и с фенерче!
Момичето не отговори. Старецът посегна към нощното шкафче и си сложи очилата. После дълго оглеждаше неканения си гост с огромно любопитство. Фините черти наистина говореха, че това е момиче, но тази почти гола глава можеше да заблуди всеки,та дори той да не е старец.
– Как се казваш, момиче?
– Мита.
– Хубаво име. Българско.
– Глупости! Най-тъпото име, с което можеха да ме кръстят нашите.
– На баба ти ли носиш името?
– Не! На дядо ми Митьо.
– И Митьо е хубаво име.
– Глупости!
Този път старецът замълча. Стана от стола и закрачи из стаята, като от време на време хвърляше по един поглед към момичето.
– Много си мършава. Да не си наркоманка?
– Бях, но вече съм чиста.
– Утре и в други ден! Два дни ли ще направиш?!
– Девет години.
– Девет години?!
– Да, девет.
Възрастният човек не повярва на думите й. Дръпна нагоре ръкавите й, после крачолите на панталона, но наистина нямаше никакви следи да си бие инжекции.
– Май говориш истината. Но защо си толкова мършава? Имаш ли четиридесет килограма?
– Четиридесет и четири.
– Точно два пъти по-малко от мен. Да не си бездомница?
Момичето не отговори.
– От къде си?
– От Бургас.
– От Бургас? И напусна морето, за да дойдеш в този скапан град?
Отговор не последва.
– Несподелена любов?
– Не.
– Революция в семейството?
– Нещо такова.
– М,даа. И сега се скиташ по разни съборетини, преобличаш се като момче, за да не те изнасилва всеки, който те срещне. Обираш нощем кошчетата с отпадъци в кварталните пицарии и чакаш да дойде принцът на бял кон, за да те спаси от мизерния живот.
Момичето вдигна поглед и го погледна за първи път. Очите им се срещнаха за миг. Понякога в живота един единствен поглед е достатъчен, за да приемеш човек, който никога не си познавал, а друг път дори и многото погледи, срещи и разговори ,те дистанцират и никога не го приемаш.
– Гладна ли си?
– Не!
– Знам, че си гладна. В хладилника нямам кой знае какво, но каквото е дал Господ, това ще е.
– Не съм гладна!
– Е, хората често от срам или инат си остават гладни. Не си първата.
Взе кутията с цигари и запали.
– Пушиш ли?
– Понякога.
– Искаш ли цигара?
– Ако ще я пуша с вързани ръце, по-добре е да не пуша.
– Нали разбираш, че ако те развържа може да решиш да избягаш и тогава ще си развалим отношенията.
– Няма да избягам.
– Знаеш ли, аз винаги съм бил наивен и доверчив човек. Вярвам на хората до глупост и те наистина ме възприемат като такъв. Затова живея усамотено и не контактувам почти с никого.
– Аз спях близо седмица в отсрещната къща. Онази запустялата и никога не видях в тази да има светлина. Дори си мислех, че и тази е запустяла.
– И затова дойде да провериш?
– Не.
– Ами…?
– Сънищата ме подведоха.
– Сънищата?
– Да. Сънувах, че тук във вашата къща сме с дядо ми.
– Митьо.
– Да, Митьо.
– И…?
– Беше много ядосан. Гледаше ме, може да се каже даже с омраза.
– И…?
– Нищо, това е.
– Често ли го сънуваш?
– Него не, но другите – да.
– Кои други?
– Баба, майка, леля – на майка ми сестрата.
– Може би искат да се върнеш в Бургас и им е мъчно за теб.
– Те отдавна са мъртви.
– Мислиш, че като са мъртви за нас и те вече не съществуват.
– Вярвам, че съществуват, но не вярвам, че ни помагат.
– Напротив! Помагат ни, но ние не винаги разбираме пътя, който ни показват.
– Често ли сънуваш мъртви?
– Да. Нормалните момичета сънуват момчета, а аз мъртви.
– Некроморфист.
– Какво е пък това?
– От некро – смърт и Морфей – бог на сънищата според гръцката митология.
– Не съм я чувала тази дума.
– Аз си я измислих.
– Да не би и вие да сънувате мъртви?
– Понякога през два-три дни, но понякога пропускат да ме навестят. Вероятно няма какво да ми кажат. То не че винаги разбирам причината, за тяхното появяване, но предполагам, че ме подготвят за път.
. Какъв път?
– Ами при тях.
– Възможно е.
– Да, стар съм вече, но аз сънувам мъртвите от тридесет-тридесет и пет годишна възраст.
– На каквато съм и аз.
– Какво!? На колко казваш, че си!?
– На тридесет и четири.
– Шегуваш се.
– Наистина съм на толкова.
– Та ти изглеждаш на шестнадесет, най-много на осемнадесет години.
– Благодаря!
– За какво ми благодариш!? Ти на човек не приличаш! Виж каква си мършава и недохранена. Кой мъж изобщо може да ти обърне внимание!?
– Благодаря за хубавите думи!!
– Няма защо. Мога и по-хубави да изрека.
Настъпи тишина.
Старецът все още се чудеше дали да не повика полиция, но се съмняваше, че това ще повлияе благотворно върху по-нататъшния й живот. Не  знаеше, наистина не знаеше как да постъпи. А, може би е някаква крадла и сега му играе театро, което го е гледал стотици пъти от първия ред и винаги когато стреляха по него с оръжие смяташе, че куршумите са декорация, а се оказват истински.
– Виж какво, Мита, наистина не знам какво да правя с теб! Смятам да те пусна, защото не вярвам полицията да помогне с нещо в твоя случай. Най-много да те регистрират като бездомна и до там. След това ще се съмняват в теб във всяко злодеяние извършено на тази земя. Не искам това. Винаги съм се старал да правя добро на хората, а съм срещал неблагодарност и обиди. Злото е вкоренено в душата на хората. И въпреки, че съм лъган многократно, си останах все такъв наивник.
После мина зад стола и развърза ръцете на момичето.
– Искаш ли кафе?
– Да. Обичам кафето, но рядко се случва някой да ме почерпи.
– Искаш ли сама да го направиш?
– Гостите не си правят сами кафето.
– Исках да се почувстваш малко като домакиня, но щом те мързи толкова много, аз ще го направя.
Момичето се усмихна.
– Къде е то и къде да го сваря?
– Хей там, в чекмеджето – посочи с поглед. – Котлонче има под печката. Ползвам го рядко през зимата. Не помня останаха ли бисквитки!
Известно време никой не говореше. Момичето се занимаваше с кафето. Сама бе открила захарта и джезвето. А старецът изкара бисквити и сладко от малини. Приготви две чинийки с лъжички за кафето и една чинийка с друга лъжичка за сладкото . Беше му хубаво. Отдавна никой не му беше идвал на гости и се почувства щастлив. Седна на стола си и зачака да му поднесат напитката. Гледаше я как чевръсто я приготвя. Не можеше да повярва, че една жена, която от години живее като бездомник, може да е така чевръста в кухнята. „Може би си го имат по рождение, а може би е живяла с някого, на когото е приготвяла храна в някоя изоставена къща.“ Дрехите й бяха мръсни и косата сплъстена. „Вероятно не се е къпала от месец. Може да е болна от хепатит, след като е била наркоманка.“ Знаеше, че лицата на болните са бледожълти и очите също, но в мига когато те се погледнаха не забеляза такова нещо.
Ароматният мирис на кафе проникна в сетивата му като балсам.
– Само цедката не можах да открия.
– Къде мислиш, че може да бъде?
– В оня шкаф при чашите?
– Точно там е.
Момичето се усмихна.
– Имам чувството, че съм живяла тук.
– Дежа вю.
– Това пък какво е?
– Френски израз, което означава, че чувстваш нещото, което правиш сега, да се е случвало с теб и преди, а си сигурна, че не си го правила.
– Така е. Знаеш ли, ти си добър човек и е трябвало да си намериш половинката, с която да споделяш и живееш. А и къщата мирише на застояло, мухъл и …
– Наистина ли!?
Момичето утвърдително поклати глава. Отсипа от кафето на стареца, после на себе си и седна.
– Може ли да запаля? Кафе без цигара не върви, нали?
– Разбира се. Вземи си! – побутна кутията към нея. – Винаги съм се гнусял от тази миризма на неизкъпани старчоци, а ето, че и аз започнах да мириша като тях.
– Ти не миришеш. Къщата мирише, защото не проветряваш.
– Вярно е. Рядко проветрявам през зимата.
– Всъщност нямам право да ти правя тези забележки, защото и за вероятно мириша на вкиснато, но …
– Не вероятно, а действително.
Момичето наведе глава засрамено.
– Бих ти предложил да се изкъпеш, но при положение, че пак се навлечеш в тези парцали – какъв е смисълът?
– Не, няма да се къпя!
– Разбирам. Вредно е, пък и нехигиенично.
Момичето вдигна недоумяваш поглед и очите им отново се
срещнаха. „Бялото на очите й не жълтее. Няма хепатит.“ –     помисли си той.
– Не живееш нормален живот и затова мъртвите ти се сърдят.
– На никому лошо не съм направила. Не мисля, че е затова.
– Защо избяга от баща си?
– Защото не ме обичаше.
– Така ли!? Знам, че има такива случаи, но това се случва може би веднъж на милион . Вероятно ти си един от тях.
Старецът отпи от кафето и запали нова цигара. Първите слънчеви лъчи проникнаха в стаята.
– Ще ми разкажеш ли какво ти даде основание да си мислиш така за баща си?
Момичето не отговори. Без да попита, запали нова цигара. Явно се двоумеше дали да бъде откровена с непознатия или да стане и да си тръгне. Виждаше се, че той няма лоши намерения към нея, а и никога не бе споделяла с когото и да е тази си болка. Реши да се изповяда. Почувства къщата като храм, а мъжът срещу нея като свещеник, който не би споделил с никого нейната тайна.
– Не помня майка си. Починала е когато съм била на годинка. От тогава баща ми пое грижите за мен. Толкова беше вманиачен в това си призвание, че го чувствах като задушаване. Бях почти като затворничка, на която й бяха дали единствената възможност да ходи на училище. Много наши роднини бяха съгласни да станат мои попечители и да ме отгледат , защото едно момиче трудно би станало жена, ако е отгледано от баща си. Съветваха баща ми, но той не искаше и да чуе дори. За него бе под достойнството му да предаде задълженията си на когото и да било. Гордостта не му позволяваше това.
– А може би е бил много отговорен?
– Вероятно. От нищо не ме лишаваше, когато става въпрос за облекло , храна или нещо свързано с училище или дома. И до тук. От училище – в къщи. Затворена като кукувица. Колкото и развлечения да ми осигуряваше, за мен не бе достатъчно. Аз не се събирах с приятелки, освен в училище. Нямах приятел, защото ако се случеше да ме заговори някое момче, баща ми изпадаше в депресия. Виждала съм го дори да плаче. А колкото по-голяма ставах – толкова повече примката около врата ми се затягаше.Обичах го, защото баща ми беше добър. Но с годините все повече и повече започвах да го ненавиждам. Веднъж след училище, едно момче от нашия клас реши да ме изпрати до вкъщи. Баща ми случайно ни видял през прозореца и когато се прибрах изпадна отново в нервна криза. Взе да ми крещи, че не искал в къщата си уличница, че ако това се повтори ще пребие от бой момчето, което ме изпраща, без значение кое е то. После отново започна да плаче. Аз цялата треперех от възмущение и не изпитвах ни най-малко жал към него. Тогава реших да си тръгна от дома. И го направих още на следващия ден. От тогава не съм го виждала, нито чувала, нито пък искам да го видя.
– Вероятно много силно те е обичал. Не мислиш ли, че е много жестоко от твоя страна да го игнорираш завинаги?!
– Възможно е и да е така, но никога не бих се върнала отново към този начин на живот.
– Може би, ако си омъжена ще му простиш.
– Да се омъжа!?
– Защо не? Някои мъже обичат жени, които миришат на вкиснато.
Момичето се усмихна.
– Знаеш ли, може би и аз бих постъпил по този начин.
– Наистина ли?
– Убеден съм! Не понасям някой да решава съдбата ми! Свободата за мен е нещо свято. Без нея сме живи мъртъвци.
Старецът се надигна от стола и отвори широко прозореца, за да излезе димът от цигарите.
– Искаш ли да ядеш? Има салам, маслинки, кашкавал.
– Може. – смънка момичето.
– Знаеш къде е хладилника и чиниите. Сервирай си.
– Така ли посрещаш гостите си? – отново се пошегува тя.
Гледаше я как отново пъргаво обели и наряза салама. После как с лъжица изцеди маслините от бурканчето. Радваше му окото.
– Гладен ли си и ти?
– Малко, ама ям само когато много прегладнея, че виж колко дебел съм станал. Ген. Ти яж. На мен не слагай чиния.
– Добре. После да не кажеш, че ми се свиди!?
– Няма.
Гледаше я как се храни. „ Със затворена уста. Това говори за добро възпитание. И не говори по време на ядене. Браво!“
– Знаеш ли какво ми хрумна? Защо не отидем до магазина за дрехи на съседната улица и да си избереш това, което ти харесва. Ще изхвърлим тези дрипи.
– Не!
– Добре де, ще ги изперем, щом толкова ти харесват.
– Не искам да ми купуваш дрехи.
– Както искаш. Хубаво е човек да е горд, но да знаеш, че гордостта често е признак на глупост.
– Не бих взела нищо от непознат.
– Но би влязла в къщата му.
– Казах, че сънят ми бе причината за това.
– А, ако ти предложа следното: ти ще поизчистиш това – онова, а аз ще ти купя дрехи. Така ти ще си спечелиш сама дрехите.
– Така може.
– Прахосмукачката е в дрешника отсреща. Оправяй се, а аз ще отида за дрехи.
– Не, в никакъв случай.
– Защо?
– Първо, ако дойде някой аз какво ще му обяснявам?
– Никой няма да дойде.
– А, ако нещо изчезне не искам да бъда обвинявана в това!
– Вярвам ти!
– И трето, кой знае какви старовремски дрехи ще ми избереш!
– Мислиш ли?
– Почти съм убедена!
– Добре тогава нека отидем да вземем дрехите и после ще почистиш.
– Момент, да измия чиниите!
– После, че сега ще се вмиришат на вкиснато.
Изборът на дрехи бе истинско изпитание за стареца. Всички дрехи, които избираше момичето или не му харесваха, или не стояха добре върху слабото й тяло. Но жената в нея говореше на висок глас и тя сменяше облеклото едно след друго през минута-две.
– Уморих се! Избирай ,каквото ще избираш и да се махаме, че ще полудея!
– Добре. Ще взема дънките и синята блузка.
– Кои дънки? Онези скъсаните ли?
– Да. Какво им е?
– Ох, Господи, до къде стигна човечеството!Да се дават пари за скъсани дънки. – промърмори под носа си старецът.- Рокля няма ли да си вземеш?
– Рокля?
– Да, рокля. Жената е жена, когато е в рокля.
– Никога не съм носила рокля.
– Никога ли!?
– Никога.
– Харесай си някоя.
– Винаги съм си мислела, че само светските дами носят рокли.
– Ти каква си? И ти си светска. Казват, че френският карал Луи XIV се е къпал само два пъти в своя живот. Май по-често от теб.
Момичето просто се усмихна и нищо не отговори на закачката. Това не й пречеше с бързите си пръсти да прехвърля роклите.
– Какво ще кажеш за тази?
– Хубава е, но мисля…
– Че е по-подходяща за лятно време, а не за зимно, каквото сме например днес! – допълни то.
С помощта на продавачката, успяха да намерят една наистина семпла и приятна в цветова гама рокля.
– Готови сме. Да тръгваме.
– С тази тениска ли ще вървиш из улиците?
– Бих ви предложила едно яке. Много са модерни и топлят. – намеси се отново продавачката.
– Да видим!
– Няма смисъл! – момичето погледна стареца с начумерен поглед. После допря устни до ухото му.
– Неудобно ми е!Толкова много пари похарчи за мен!
Без да обръща внимание на думите й, той се обърна към продавачката.
– Разбира се, че ще вземем яке. А какво ще ни предложите?
Взеха го. Не пропуснаха и зимни обувки, както и бельо и шапка.
Навън заваля сняг. Старецът виждаше в очите й притеснение, дори известна доза страх. Не за първи път се радваше повече, от този, който би трябвало да се радва най-много.
– Не се притеснявай, Мита. Нямам никакви неблагородни и подмолни мисли. Радвай се на новите си дрехи.
Момичето искаше да му благодари, като се обърне по име, но чак сега се усети, че не бе го попитала за името му.
. Колко съм глупава и недосетлива! Та дори не попитах за името ти, а си говорим на ти, откакто …
– Георги. Дядо Георги, бай Георги, чичо Георги. Както решиш така ми казвай.
– А не може ли да ти викам „Жоре“?
– Може, но само когато сме двамата. Навън, сред хората измисли по-подходящо, за да не ни помислят за дърт курвар и неговата метреса.
– Бате Жоро става ли?
– Става. Макар, че чичо Жоро според мен е по-подходящо.
– Благодаря ти, Жоре! Ти си добър човек!
– Хайде, хайде! Стига с тези благодарности! Да вървим, че започна да ми става студено! Дано печката да не е изгаснала.
Печката беше почти изгаснала, та се наложи наново да бъде препалена.
– Ще отида за дърва. Ти се изкъпи. Да не си посмяла да сложиш новите си дрехи върху вонящото си тяло!
– Нямам хавлия.
– В торбата има.
– Коя торба?
– Тази с дрехите от магазина.
– Кога успя да я купиш? Дори не разбрах.
Старецът не отговори. Само скърцащите стъпала подсказваха, че слиза към приземния етаж и от там в избеното помещение. С годините това изкачване на дърва ставаше все по-мъчително. По-всякакъв начин се стараеше да спестява от тях като поддържаше една температура, в която да не му е студено, но и да не му е горещо. Всъщност пренасянето на дървата  се извършваше през цялата година. Малко по малко, дървата се складираха на верандата на втория етаж. От там му бе по-леко да си достави дърва до печката, а и се презастраховаше, ако случайно бе болен или нещо се случеше и да не може да слезе чак до мазата. Зимата тази година бе тежка и сега в нейния край, дървата от верандата за съжаление бяха изчерпани. Нужни му бяха повече от десет минути, за да качи един наръч дърва. Видя, че момичето го няма. Чу течащата вода. Това, че можеше да помогне на някого го изпълваше с неземна радост. Винаги се е чудил как хората не могат да изпитват тези чувства и ги съжаляваше за това. Няма по-земно щастие от това да видиш радост и щастие в очите на отсрещния. Реши, че докато тя се къпе може още веднъж да донесе наръч дърва.  Когато ги донесе задъхан, водата все още шуртеше в банята. „Жени! Докато не източат бойлера не излизат!“
– Има ли някаква хавлия да забърша банята? – чу се гласът й. Стори му се, че сега беше някак весел и жизнерадостен. „Хавлия да забърше банята! Това пък от къде го измисли!?“
– Нямам такава, но мога да ти дам някаква.
– Момент сега ще изляза и ще си я взема.
След малко момичето наистина излезе, все още с мокра коса, но облякла онези загубени скъсани дънки и блузката.
– Как може да нямаш хавлия за избърсване на банята!?
– Ами, нямам. Никога не ми е трябвала.
– Така ще мухляса от влагата.
– Ти да видя мухъл някъде?
– Вярно, наистина няма.
– Видя ли. Вие жените, много обичате да си усложнявате живота.
– Наистина. Защо няма мухъл? Някаква тайна ли има?
– Има, ама не е тайна. След като се изкъпя оставям вратата широко отворена и банята сама се подсушава.
– И това е достатъчно?
– Е, не. Ако случайно се случи да се появи мухъл го напръсквам с белина и готово.
– С белина?
– С белина. Хлора убива всички микроорганизми.
– Не го знаех. Имаш ли клечки за уши?
– Да. В шкафчето в банята от където взе шампоана.
– А, да!
– Абе вие, жените всичко забелязвате. Природата ви дарила с очи и на гърба.
– Сигурно съм свалила още два килограма.
– Имам кантарче под шкафа, ама не го ползвам от години, че нещо се е повредил – все дебел ме изкарва.
– Може ли да се претегля?
– Може, разбира се, но сигурно е прашясало и трябва го забършеш.
– Това не ми пречи.
Старецът пушеше поредната си цигара. Беше свикнал в самота и сега това предизвикателство го поставяше на изпитание. Би ли издържал присъствието на когото и да е в своя свят, та дори той да е такова приятно същество като Мита.
– Четиридесет и шест килограма съм.
– Да, време е за диети.
– Я да видим ти колко тежиш?
– Дума да не става! Ще се комплексирам!
Хайде де! Момичето го хвана за ръцете, като се опитваше да го вдигне от стола. Как би могъл да й откаже.
– Не може да бъде!
– Защо?
– Та ти си деветдесет и шест килограма, а казваше че си осемдесет и осем!
– Не съм казал такова нещо.
– Каза, че тежиш два пъти повече от мен.
– Е, сгреших с два килограма, но и ти ме излъга като каза, че си четиридесет и четири.
– Ех, ако можех да взема пет-шест килограма от теб и да си ги сложа на мен.
– О, това би било прекрасно, но ще ми струва скъпо после да наваксвам.
Момичето запали цигара и се замисли.
– Жоре, аз ти обещах, че ще почистя къщата, но после искам да си тръгна.
– Да си тръгнеш!? Къде!? Под мостовете или в запустелите къщи!?
– Никога не съм била досадница и никога не съм търсила собствените си интереси. Помогна ми, тогава когато имах най-много нужда. Благодаря ти, но повече да искам е извън моите убеждения. Ще идвам няколко дни да чистя. Ще се виждаме и дори ще пием кафе, но всеки по пътя си.
– И твоя път къде е!?
– Все още не знам, но сега когато имам чисти и нови дрехи ще се регистрирам в бюрото за безработни.
– Имаш ли паспорт?
– Имам.
– Това е добре. Както решиш, но да знаеш, че се чувствам малко обиден от това. Знам, че дори не се познаваме, но след днешния ден, винаги когато сядам да се храня ще си мисля дали и ти си яла! Винаги когато съм край топлата печка, ще си мисля дали ти не трепериш някъде от студ! Винаги когато се къпя ще си мисля, дали не си се вкиснала вече!
– И аз ще си мисля за теб, Жоре!
– Знам, знам.
– Наистина! Ще си мисля!
– Добре де. Разбрах.
После и двамата дълго мълчаха. Толкова дълго, че сякаш никой не искаше да наруши мълчанието и по този начин да си кажат сбогом.
– Остарях. Всяка година си мисля, че трябва да заживея вече в приземния етаж. Тези стълби ми са голяма тежест. И да пренасям дърва от мазето догоре не е вече по силите ми. Защо не останеш в къщата. Ще оправим стаята долу. Ти ще живееш горе, аз долу.
– Благодаря ти, но както ти казах никога не се възползвам от добротата на хората.
– Искам да бъда разбран правилно, Мита, не го правя, за да си улесня старините. Искам да живееш нормален, човешки живот, а не като куче из бардаците.
– Знам, но не мога.
– Както решиш. Все пак знаеш, че си винаги добре дошла в дома ми. Знаеш къде е хладилника, банята. Ще се радвам да идваш.
– Благодаря! Ще дойда още утре, за да почистя. Е, аз да тръгвам.
Старецът я изпрати мълчешком. Не й пожела дори довиждане. Беше съкрушен, въпреки че не му беше чужд и такъв развой на събитията. Мислеше си да й предложи пари, но знаеше, че ще му откаже и затова реши да го направи при следващото й появяване.
Но тя така и никога не се появи. Старецът се измъчваше с мисли за момичето. Опасяваше се, че се е случило най-лошото, защото бе останал с впечатлението, че тя държи на думата си. Повече никога не чу или прочете във вестниците нещо свързано с нея. Разсъждаваше и върху думите на баща си: „Нахрани мъртвия!“. Ето, нахрани я! Но защо мъртвия? Тя мъртва ли беше вече или душата й бе мъртва? Така и не разбра.