Любов

Любомир Георгиев
Тя го обичаше толкова силно, че мислите и сънищата й бяха обсебени единствено от него. Беше убедена, че никой не можеше да се сравнява с неговата красота. Възбуждаше я всеки негов поглед, лекото докосване, дори тембърът на говорът му. Изпитваше луда ревност, когато забелязваше  как жените го оглеждаха похотливо и си шушукаха нещо помежду си, последвано от уж невинен смях. Мразеше ги. Те го искаха. Искаха тялото му. Искаха душата му. Не можеше да си представи, че би могъл да бъде в прегръдките на която и да е друга. Само при мисълта на това, тя си намираше някаква работа, за да отхвърли смазващите я мисли, но никога не успяваше. Мигът, в който го нямаше бе за нея равносилно на смърт. Не я интересуваше нищо друго на този свят. Абсолютно нищо. Живееше единствено, когато той бе до нея и умираше винаги, когато си заминаваше. Не искаше разделите, дори когато това се отнася до работа, задължения и пътувания. Мразеше всичко, което бе причина за тяхната радяла. Но тя бе решила въпроса на терзанията си. Тази вечер щяха да правят любов, така както никога не са правили. Най-дългата, силна, страстна. Щеше многократно да го има. Щеше да изпие цялата му мощ. Щеше да го накара да се моли, за да спре. Но тя щеше да спре едва когато му се насити. Разбира се това никога не се бе случвало и не вярваше да се случи. Ще бъде незабравима нощ. Последната нощ. А после отровата щеше да ги отведе единствено двамата в бездните на мрака.