Баща ми имаше невероятно хубав и силен глас. Не случайно пееше като солист в Домът на народната армия в Пловдив. Всяко лято с майка ми често посещаваха домът на Токалиеви, с които ги свързваха не само роднински, но и дълбоки приятелски чувства. Разбира се след няколко чашки под асмалъка, баща ми отпускаше гърлото и се започваха едни цигански романси, стари песни за любов и страдания произлизащи от нея. Гласът му бе толкова мощен, че надали в разстояние на половин километър имаше някой, който да не му знае репертоара.
Така е било и поредната нощ.
На сутринта леля ми рано – рано излязла за хляб, когато на улицата срещнала съседката си леля Петранка. Подпухнала, с кръвясали очи и омърлушена.
-Петранке, да не би да си болна? Много зле изглеждаш? – попитала я леля ми.
-Ох, цяла нощ не съм спала. От реване сълзи не ми останаха.
-Че защо? Нещо лошо ли се е случило?
-А, нищо лошо. Само като ви дойде Жоро на гости съм така. Много тъжни песни пее.