За известно време работих като управител в една хижа близо до Пловдив. Големият ми син бе само на четири годинки. Веднъж ми се наложи да отида до един от местните, който живееше постоянно във вилата си. Още щом отворих пътната врата върху мен се нахвърли кучето му. Беше огромно и свирепо. Инстинктивно хукнах назад. Още не направил и пет-шест крачки се сетих за детето. Върнах се, а то гледаше спокойно кучето, което бе вързано на синджир. Ако някой бе видял как постъпих, би казал, че аз съм най-страхливият и егоистичен родител на света. Всъщност изобщо не е така и това ще го потвърди всеки, който ме познава, а и децата ми. И въпреки че от тогава изминаха близо тридесет години аз все още се срамувам от постъпката си, която никога не съм вярвал, че е възможно да направя.