Не помня баба да е влизала в църква. И мен не е водила никога. Времената бяха такива, а и тя повече вярваше в друг Господ. Този на упорития труд и здравите ръце. Забранено или не, по празници попът минаваше през село. Благославяше домове и хора, ръсеше околовръст със светена вода. Приведени, в страхопочитание към Бога и от уважение към Божия служител, всички целуваха ръката му и поднесения кръст, с молитва за берекет и здрава челяд. Всички, но не и баба. Посрещаше го на двора с уважение, вадеше някоя пара за черквата, па му речеше:
- Ще ме прощаваш отче, ама кръста нема да целуна. На комшията жена му е туберколозна, а ти от там идеш. Те, поръси ни с водица, ама като е за здраве, за здраве да е, а не за чужда болест!
И току ме присвиваше около фистана си. Наблизо да съм, да ме опази. Умна и предпазлива жена беше, но не и неверница. На вяра ме учеше с труд и малко думи:
- Сите сме в Божийте ръце и на божията милост се надаме!
Много време мина от онези години, но дойде ли празник, сърцето ми все там ме връща. По друго беше някак. Без елха, без подаръци, без фойерверки. Но истинско и топло. На село, работата не секва, макар и зимъска, макар и на Бъдни вечер.
Но щом се стъмнеше и всички се сберяхме вътре, пъргавите й ръце превръщаха обикновения ден в празник. В този ден, единствено, внасяше торба слама и я разстилаше на пода. Дядо ми, с блага усмивка, започваше да ръси из нея – жито, кукуруз, орехи, боб... и нареждаше, сякаш на Бога:
– Да се намира от всичко и догодина, да ни е пълна къщата, да се роди зърно, ягнетата да са ни здрави...
Молитва беше това, от сърце и с много вяра.
Не помня гозбите и колко на брой са били. Но никога няма да забравя - шарената черга, метната върху сламата, смиреното и с болка прегънато, за да седне на земята, уморено тяло на дядо и аромата на хляб – бабиният!
До днес, на този ден, запаля ли кандилото у дома, в иконата съзирам образа на баба и се опитвам да се моля с онзи глас и вяра, с който го правеше дядо. За да е Бъдни вечер.
Вътре, в душата!