Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Б.
Изхитри се тая година Зимата и открадна няколко от октомврийските дни - в самия край на месеца, та успя за заснежи високите места по Родопа планина.
Снежец - като солчица на препечена филия хляб, ръснат по опадалата по коларския път букова шума, а и нагоре - по клони и листя‘ ... И още по- високо - по върхове и борове. Погледнеш... И щеш, не щеш, поразтърсиш рамена от хладината, до която се докосва погледа, дорде се върне отново долу- на дирите, оствени от каруците по пътя. Зер, колко му е да се подхлъзне човек...
Прозира от време- на време по малко слънце през посивели облаци, ама си е доста студено . Лека па‘ра издихват забързани троица пътници, поели нагоре към поредния баир по извивките на пътя.
Тръгнаха осмина другари отзаран- на ранина от равното поле на Тракия, ама сетне се разделиха в подножието на планината, че от разни пътища до родните села се стига. Догодина - на Гергьовден - на същия разклон ще да се чакат, че заедно по‘ им спори работата... Седнаха на тревата до пътя, свиха по цигара ситен тютюн, рекоха си по накоя блага дума... И хайде! Все по тесните планински друмища, прокарани покрай реки и високи хълмове.
Новите цървули на най- младия от дружината стъпват най-често по снежната шума на междуколовозието, повдигат и размятат букови листа, просъскват и стремглаво минават напред... Напук на излезлия насрещен вятър, дето сърдито засвири на пресекулки в клонаците.
- Митъре! Айде, карай по-полека! Умори ни бе, джанъм...
Единият от спътниците се поспря и смигна на вървящия до него съселянин, докато прехвърли тежко- със замах- торбите с багаж от едното си рамо на другото и загръща с вкочанени пръсти отворилият се шарен овчарски ямурлук.
- Тъй, де! То... И без друго изтървахме... Вчера бе Димитровден...Може пък довечера да го празнуваме?! Нали...
Спря се Димитър, обърна се, и сега наместо широкия му гръб спътниците видяха зажареният му, досущ като есенно листо образ. Понамести дисагите преметнати през ляво рамо, бутна дебелата качулка на наметката си и с някак приглушен глас продума - за първи път, откак се бяха разделили с дружината си:
- Не, байно Видоле! Не ще е довечера... Вижте си челядта сега! И ти, а и чичо Стефан, а пък утре... Ще видим! Може и в неделя... На свят ден- да празнуваме. Нали така, а?! Сега... Да вървим, че окъсняхме!
Завъртя се на място така, че в торбите призвънва дюлгерския алат...
Закрачиха след него и двамината му другари - един до друг за да си чуват приказката, а и зад широкия гръб на Димитър е някак по- за‘ветно.
- Така си е, Видоле! Да си видим жените и децата първом, сетне стоката... Какво -що си има работа, че не бе вчера Гергьовден... Пък, то- да празнуваме - време има! Цяла зима е!
Махна с ръка чичо Стефан, като да искаше да покаже колко много време има до пролет. После бутна по рамото спътника си и кимна с глава към вървящия отпред момък.
Бай Видол не разбра какво се иска от него. Думите на Стефан го бяха отнесли вече там - зад баира, които изкачваше пътя, в къщата и двора оставен от дълго време...
- За герданчето питай! На теб може и да каже?! Аз няма как...
- Аха! Добре, де... Ей -сегинка!
Прокашля се в длан бай Видол и тъкмо да докара на глас питането, Митър обърна глава и през рамо рече:
- Чувам ви! Ей- какви хора, бе! Нищо не ви убягва... Ще ви кажа!
Спря и се обърна.
- Да отпочинем малко! Е, така – на крак... А щом чичо Стефан иска да знае - за Радка купих герданчето! Знаете коя, нали? Ако е рекъл Бог, може и да се сгодим до Коледа. Дума сме си дали. Това е!
Сега спастрих някоя пара, а дай Боже, и догодина - повече, та и сватба да вдигнем...
- Дай, Боже! Амин!
Отговориха двоицата дюлгери.
Тръгнаха нагоре по пътя с по- твърда стъпка, без да усещат срещния полъх на студения вятър.Спряха се чак когато от високото се откриха каменните покриви и зидове на селските къщи, наобиколили високата бяла камбанария на църквата- също като бяла птица кацнала в гнездото си в скалите на Родопа планина.
- Ех, че е каматно наше село!!!
Викна с все сила Димитър, като да се надяваше да го чуят дори отсреща реката - в Горна махала...
- Хубаво е! А и каква църква вдигнахме, а Видоле?!
Чичо Стефан се опита да похвали баш- майстора, а и себе си - покрай него.
Видол не каза нищо.
Попиваше с очи гледката и мълчеше.
Вятърът донесе мириса на запалени огнища, а и усета за топлина и светлина в края на пътя.
Гурбетчиите се завърнаха.
Странник
07.11.2014г.
Пловдив