Всяка година, на този ден, ме връхлита споменът за Другарката Петрова.
Моята другарка по български език и литература.
Тя е героят в днешния ми разказ и спомен.
Но първо малко предистория...
Беше отдавна.
Преди много, много години.
В един отминал век, в един отминал свят.
Странно е.
От времето ли, от ситуацията ли... не зная, но не помня
нито един свой 15-и септември.
Трудни бяха онези години за мен, шокови. До ден днешен ровя в заключеното си съзнание,
с едничката надежда да изровя някой и друг спомен от тогава, но уви!
Малко са спомените.
Откъслечни. Не розови.
Отгледана от 10 месечно бебе на воля, в далечно селце, на брега на река Лом.
Говореща онзи, така странен и неразбираем за мнозина, но за мен майчин, език на северозапада.
След почти седемгодишна раздяла с мен, родителският съвет взел мъдрото
решение, да ме върне в града, в невръстната ми предучилищна възраст.
Борбата им да осигурят по-добър живот за децата си, не е включвала
нужната близост и присъствие в ранното детство, но доброто образование е друго нещо.
Първите ми ученически години и до сега се крият в мъглата на забравата, която вероятно е
резултат от "изкореняването" ми.
По преразкази зная, че съм била разсеяна, невнимателна ученичка.
Дългуч за възрастта си, вечно стърчаща първа в редицата, но никога първа в успеха и
училищната дисциплина. Побойница и хулиганка.(не се пречупват лесно крилцата расли свободно)
Помня вечните упреци и наказания, постоянното сравнение с другите,
добрите(по думите на родителството)деца.
Убедена бях, че не ставам за нищо!
С това самочувствие, някак без да съм наясно как съм успяла, все пак взех свидетелство
за трети клас и редом с другите, добрите и умните, влезнах в света на истинското училище.
Това, с многото учители, по всеки отделен предмет.
Упорито и доста успешно се стараех, да поддържам извоюваната си репутация, на безотговорна хаймана.
Така и се отнасяха с мен, като с хаймана. Силата ми беше единствено във физкултурния салон
и на смесената успоредка в залата.
Не ме включваха в общи мероприятия, не ми се доверяваха за нищо важно.
Но не и Другарката Петрова!
Висока, кокалеста жена. С посребрени къдрици. Някак прашасала. Когато влизаше в класната стая,
донасяше мирис на книги и едно странно, непознато за мен, спокойствие.
Не помня гласа й, помня думите... Толкова красиви и добри.
Контрастиращи с обикновения й сив вид - ярки, разбираеми!
Потапяше ни в света на приказки и разкази, пресъздаваше го в класната стая с пламък в погледа си.
Запали ме този пламък! Само за нея се стараех да не пиша с два леви крака(което беше мой специалитет,
отново по думите на семейните експерти), винаги пишех домашните си, заспивах и се събуждах
с учебника по литература или книжка. И най-необяснимото и нетипично
за мен - вдигах ръка като другите! Без страх, че ще се изложа, без страх, че ще ме нахокат...
Каква само беше гордостта ми, когато тя ми даде текст за рецитал(като на другите)!
Този миг промени ученическите ми години, всичките.
Това доверие оправдавах на всеки от изпитите си в университета.
Това доверие ще оправдавам, докато ме има.
Тя ми повярва и ми показа, че и аз трябва да си вярвам!
В онези години, в едно детско сърце, се роди огромната любов към словото. В една детска главица се
роди вярата и разбирането за доброто! И там завинаги се запечата образът на Другарката Петрова!
На нея искам да благодаря днес!
Беше отдавна.
Преди много, много години.
В един отминал век, в един отминал свят.
-------
Снимка: Интернет