ВЪРВЯХ ПО ГЛУХ ГОРСКИ ПЪТ. Внезапно пред мен се появи една ослепително красива жена. Беше по-висока от мен почти с цяла глава, а косите й светеха.
- Ела с мен, - промълви тя, - искам да прекарам вечерта с теб..
И ме покани в кацналата наблизо летящата чиния сред пирамидалните хвойнови храсти, която в лъчите на изгряващото слънце постояно променяше цвета си: ставаше ту аметистова, ту пиритова, ту малахитова..
Качихме се по стълбата в жилищния отсек, минахме по коридор, който ми напомни за филма „Соларис”, или, може би, за „Междузвездни войни” ,само че тук в звездолета всичко беше, разбира се, много по-дизайнистично и фантазно, в сравнение с бедното съветско филмче...
От илюминаторите бе възможно да се наблюдават пейзажи, които отвътре ми се струваха абсолютно различни. Растенията като че ли бяха тропически, а цветята - с гигантски размери и над всичко това се рееха огромни птици, водни кончета и мушици мутанти. Вятър свободно проникваше през процепите, но се създаваше впечатление, че тук няма никакви отвори, никакви пластмаси или стъкла изобщо...
Минахме през една разкошна библиотека, една видеотека и през още една напълно непонятна за мен „-тека” и се спряхме на прага на спалнята.
Стените и тавана изобразяваха звездния кош – мигаха светлинки и всичко се въртеше. Главата ми се замая, а жената ме побутна напред...
Цялата непрогледна нощ ме обвиваше нещо разтегливо. В ушите ми звучеше музика, наподобяваща органната, която понякога преминаваше в съскане, в някакво бълбукане и като че ли - в грухтене..
На сутринта се събудих бодър и свеж, усмихвах се, но когато си отворих очите, първото, което видях бе, че лежа в разбутана купа сено, а редом до мен сумти и мляска огромна отвратителна мъхната гъсеница. Забелязах още, че тя имаше на корема си множество кървави, лъхащи жарава отвърстия и джонги, от които изтичаше бяло-розово-жълта течност...
Че като подскочих, спънах се, паднах, побягнах, тъй както си бях - без гащи. На стъкло ли, на желязо ли – разрязах си петата. Дотърчах до градините и после, пълзейки на четири крака с кървяща рана по междата, по междата, криейки се в картофената нива или сред цвеклото, дотътрих се до къщурката в края на селото, или да я наречем виличката, в която бях на почивка тогава в едно отдалечено селце, прехвърлих се през плета, вмъкнах се през прозореца и до вечерта под кревата траках със зъби...
НЕГО ДЕН МИСЛЕХ ДА СИ ТРЪГВАМ, но реших за последно да звънна на поета Самойлов - Давид Самойлович.
- Юра, заповядайте на гости, непременно, - каза той, - и, ако не Ви затруднява, вземете и едно шампанско. Май го продават в зеленчуковия магазин близо до нашата Астраханска уличка... Нали сами разбирате - живеем в съветски период по време на идиотски Горбачевски реформи...
След кратко лутане намерих магазина, пробих си път до тезгяха, купих пет бутилки шампанско и две бирички и цъфнах. При него вече беше дошъл един тип с мустачки и със странната фамилия Фиглярский.
- Юра, Вие сигурно както винаги сте изхарчили всичките си пари за алкохол? Знам, знам, не отричайте. Ето Ви пари – сега съм богат. Скоро ще пътувам за Чехословакия. Канят ме... Искате ли да Ви дам чешки крони?... Е май е по-добре да са рубли?... Ето, вземи, тук има за двете бутилки, но мисля, че за обратен билет ще Ви стигнат, надявам се...
- А пък аз виждам, Давид Самойлович, - казах аз, - че вие тук с Фиглярский вече сте си взели дозата, и за да наваксам, аз ще пия шампанското с бира, без да ми обръщате внимание за това...
Следва да отбележа, че не само ги догоних, но и доста бързо ги задминах. Бяха се заловили да си говорят за перестройката, за списание „Огоньок” (навремето много популярно) и за неговия главен редактор Коротич (днес тотално забравен) и за някаква си среща на последния с перестройчика Горбачев...
Аз излязох, не си спомням точно за какво, може би, за да се проветря, и още в коридора се натъкнах на една извънземна. Тя ме хвана за ръката и ме отведе в съседната на кухнята стая.
През стената се чуваше само: „Горбачов...”Огоньок”... Коротич-Длиннотич... Отмяна на цензурата”... Искаше ми се да бъда там: да взема участие, да бъда с тях, както се казва, в центъра на исторически важни събития, на вълната, на гребена, на острието, на предната линия на „перестройката и гласността”, но и тук ми беше не по-малко интересно. И аз изобщо не можех да се откъсна, логически да завърша веднъж започнатото, защото тя беше едно наистина извънредно, удивително, невиждано същество, което в началото взех за момиче със зелен чорапогащник...
Когато то изчезна и аз, настръхнал и изтрезнял, излязох от стаята, заварих само Давид Самойлович, който като изгладнял котарак, облизваше късите си мустаци, се опитваше да улови с лапа от пакета един усукан студен и хлъзгав пелмен.
- Абе, ти къде беше? – попита той. – Тук бяха и Фазил Искандер, и Булат, и Женя Евтушенко, и Левитанский... Коротич даже намина, Раиса Максимовна дойде за малко, а ти изчезна, сякаш вдън земя се провали. Къде ли не те търсихме, къщата надолу с главата обърнахме. Хората искаха да се запознаят лично с теб: „ Наистина ли, самия Сам Самич? Нима, самият Юрка Неиздадения е тук?”... Всички стаи преровихме... Кажи сега - къде беше?!
ВКЛЮЧИХА МЕ В СЪСТАВА НА ЕДНА ПРАВИТЕЛСТВЕНА ДЕЛЕГАЦИЯ. Без сам да знам защо – нали не съм нито кагебист, нито комунист, и дупист не съм бил никога, пък и английския тогава още не го владеех до съвършенство, тоест изобщо нито думица не знаех. И характеристиката ми не беше наред и даже бях картотекиран в диспансера за разширени вени... Е, вярно, имах един познат в Министерството на външните работи – всемогъщия Владимир Петрович, на когото бях построил фундамента на финската му баня в Кокошкино, малко селце до сами Москва...
Делегацията трябваше да замине в Съединетите Щати. Неин ръководител беше небезизвестния политически маниполатор академик Арбатов. Посетихме множество места. Целта на пътуването беше подчертано развлекателна, защото, както точно се изрази гореспоменатия Владимир Петрович, членовете на тази делегация (изключвайки мен, разбира се) „вече всичко вече са видяли, само дето сандвич със лайно не са яли”...
Лежим си ние на един от Хавайските острови, скучаем си на плажа, и над лазурния леко къдрав от вълничките блестящ океан в ясното прозрачно небе забелязваме нещо като летяща чиния. Тутакси от немай къде изникна въоръжен до зъби крайцер и започна да сее огън и жупел от скорострелните си оръдия по чинията. В отговор тя се насочи бавно към него и увисна отгоре му. Създаде се впечатление, че тя като че ли набираше сила... Някои забелязаха лъч, или тънка нишка, но лично аз нищо такова не забелязах... И така, както си беше увиснала, съвсем внезапно изчезна и крайцерът със звездно-полосатия си флаг достатъчно бодро потегли към дъното. После се появиха още кораби. Около тях започнаха да въртят кръгчета още буксири и катери. Виеха сирени. Забаражираха набивайки ритъм с витлата си местните, приличащи на куфари вертолети – „Чинуки”...
- Гледай ги как умеят да се развличат, гадовете, - отбеляза по този повод академик Арбатов и с един шамар ловко закова един ярък екзотичен сладкогласен комар на врата си.
- Като на кино беше, - съгласи се с него политическият наблюдател Жуков, забелил шкембе от избелелите си семейни гащи, с неземна тъга в очите прилепил поглед в минаващите край нас кръглодупести „гърли”...
- Тук някъде наблизо трябва да е Холивуд, - намесих се и аз, може би защото и на мен ми се прииска да бъда умен.
- А стига бе! – засмяха се в един глас академика и наблюдателя.
И какво беше всеобщото ни учудване, когато вечерта в късните новини обявиха, че това не е било някакво шоу, нито – гала-концерт, нито снимки за някакъв сериал, а извънредно събитие, сензация, „аксидънт”, и молят свидетелите да се обадят...
- Всички да си затварят устата! – заповяда ни академик Арбатов. – Иначе никой никъде повече няма да излезе. Нямаме си работа – с някакви си лайняни чинии ще се занимаваме!
Следващата ни точка в програмата беше знаменития Лас-Вегас, където, както си му е редът, ние проиграхме известна част от дадените ни за дребни разходи командировъчни. Аз профуках някъде около хилядарка. Останалите като по-опитни – доста повече от мен. И после с икономиите от обедите и вечерите ние цялата тайфа с писъци се понесохме на някакво шоу ли беше, не беше ли, но в общи лини – само за избрани, само за гейове, трансексуални и травестити в един страшно нелегален и мафиозен публичен дом. Много хора от групата ни за случая се бяха преоблекли подходящо... Глупаци! Ние даже дори и не можехме да си представим какъв конфуз ни чакаше там, дори бих казал – какъв национален позор! Защото на нито един от четиридесетте човека от делегацията (включително и на мен) не му се вдигна самолета, не му стана, колкото и да се мъчехме и стараехме, както и да опитвахме и изхитрявахме...
На другия ден академик Арбатов спешно повика всички ни в хотелския ресторант на съвещание с дневен ред: „Защо не ни става?”, където изтрезнявайки с кока кола и коняк, ние проумяхме, че това това не е било в резултат на „провокация на ЦРУ” , както в началото предлагаха да смятаме наблюдателят Жуков и още няколко млади натегачи, а е било най-обикновена реакция на мощните електромагнитни колебания, на които бяхме подложени, наблюдавайки на плажа НЛО.
ВРЪЩАМ СЕ ОТ РАБОТА ВКЪЩИ, отварям вратата, събличам си палтото. Още от антрето вниманието ми привличат странни звуци, идващи от спалнята... Отварям вратата и, нещещ ли, заварвам своята благоверна, ненагледната моя жена застанала в известната на всички зверове и зверчета поза, и ячувам да издава страстни писъци, включително и протяжни стенания, разпенена от бясно препускане... А ездачът неин е някакво си насекомо -гигантопитек - преливащо във всички цветове на дъгата и от време на време напълно изчезващо, когато скоростта на колебанията превишаваше известното количество кадри в секунда, съзирам и неговото дълго лъчевидно-мълниеносно чукало, втъкващо се едва-едва, но независимо от това заставящо жена ми да се гъне, да се блъска, да се върти, да се гърчи, да подскача, да се мята и да пищи тъй, че просто нямам думи...
Без много да мисля, започвам да замерям пришълеца, с каквото ми попадне под ръка: парцала, лампата, Голямата Съветска енциклопедия (петдесет е няколко тома), масичката за списания, , вазата, врата от шкаф, килим... А него – все едно, че муха го е ухапала, не му пука и нищо му няма! Продължава си гнусното дело и май с още по-голямо чувство и въжделение и сякаш ми се присмива и издевателства и абсолютно ме игнорира. Методически ту потапя, ту изважда своя електрод или газова или плазмена горелка, или джедайски меч, своя нажежен елдометър, светодиод, който при това не можеш нито физически (заслепява те) нито морално (от завист) да го гледаш, направо е невъзможно, нямаш сили. Дърмони я той с фенера си, от което тя се тресе цялата, вие се и охка и разпръсква насам-натам искрометни пламъци, термитен огън ...
Спомням си, че някъде под дивана е дядовата ми кулашка рязана двуцевка. О, с какво чувство и с каква възбуда, целият треперейки, аз вложих това, което трябваше да вложа, и с какво сладострастие изстрелвах това, което можех да изстрелям... Изгърмях си всичките патрони, изразходвах всичкия си барут, а оргазъм – никакъв... Тоест, искам да кажа - резултат никакъв. Тази гад, идиот, свиня, извънземен в този момент потъмня толкова, че блестяха само зъбите и очите му и с настървение и див смях продължаваше мръсното си дело...
Но ето, че аз изваждам отнякъде един кабел, разгризвам изолацията му със зъби, заголвам го... Единия край вкарвам в контакта, а другия – в злодея! И една тогава този паразит ми обърна внимание. И аз видях неговата паст и очите му с хиляди страшни фасетни пламъчета, а по-нататък всичко беше като в сън, като на забавен кадър: той вади фантастичната си тупалка, своя телескопичен лазер, трясва ме с него по тиквата и изчезва...
Когато се осефервам, виждам моето съкровище мирно да си диша с невинните си устенца, да сумти с джучки към стената, разтворило задните си бузки - тъй привлекателни дори за обитателите на други планети... Все едно, че нищо не се е случило, абсолютно нищо (жена, какво да я правиш). И по-късно - нито намек, нито дума за случилото се, нищо не помнеше... Само космите й на онова място бяха силно обгорени, накъдрени, а нови не и пораснаха още няколко години.
Вярно е, че по-късно някои експерти частично подложиха на съмнение този случай и предположиха, че това е било дело на вездесъщото в онези времена прословуто КГБ. В полза на последното е и факта, че първата и ми съпруга (вече ви разказвах за нея) се беше забъркала с един от кагебист...
ОРЯХ АЗ ЦЕЛИНАТА. Карах си трактора от хоризонт до хоризонт и орях ли орях. Плугът бе тъпичък, но почвата бе мека като извара - разораваше се добре. Дърпах си лостовете и, когато бе нужно, отпусках фрикциона. Колко бях изработил – не се виждаше, както и - колко още ми оставаше. С една дума – глобален космически мащаб. Работа море за парче хляб, поръсен с едра сол – комунистически идеал. Самият аз бях с униформа с отличията на сержант от танковите войски в целината.
Сумрак. Природа. Нежен звук от флейта (от транзистора „Селга”). После – някакво претъркулване... И изведнъж видях един светъл предмет с яйцевидна форма, да се спуска към мен с голяма скорост. Спря се на стотина метра над главата ми. Тракторът ми и безкрайната степ се осветиха ярко, сякаш беше слънчев следобед. Натиснах главната спирачка – тракторът не ще да спре.
Опитах се да изключа двигателя. Отначало не успях, но накрая го изключих. Без да се шашкам, гледах как тракторът си върви сам. Видя ми се малко странно. Добре, мисля си, ще изчакам. Пренавих си партенките, запалих си цигарка „Прима”. .. Тракторът продължаваше да си пълзи. „Май ще трябва да духна?” – мина ми през главата. И с едно тренирано движение на дръжката – хоп и – навън! Но беше вече късно...
Някой ме хвана за ръката. Оказа се, че е едно малко странно облечено същество, което ми стигаше до рамото... Веднага ме хванаха още три такива непонятни същества. Повдигнаха ме над земята като ме държаха здраво за ръцете и краката. Помня, че тогава вятърът ми отвя пилотката. Помня още как се опитвах да се защитя и им инкасирах няколко джонги и синини.
Замъкнаха ме те в НЛО-то. И четиримата започнаха да ме разсъбличат. Разголиха ме съвсем и ме намазаха с някаква ароматна течност или ароматно мазило.Ставаше ми ту студено, ту – горещо. С някакъв прибор ми взеха кръв от едната и от другата страна на брадичката... После си отидоха и аз останах самичък. Хвърлих поглед към помещението и видях, че към мен бавно се приближава една жена. Тя беше чисто гола, също като мен. Беше и много красива, но със съвсем друга красота в сравнение със жените които бях виждал като момче, надничайки в женските бани... Тази жена мълчаливо се приближи до мен и ме погледна. Изведнъж ме прегърна и започна да трие лицето си в моето. Насаме с тази жена се възбудих страшно. Тя издаваше от време на време някакви странни грухтящи звуци, които като че ли специално ме разконцентрираха, и ме хващаше малко яд, защото от това губех много от остротата на усещанията си и ми се налагаше да започвам отново и отново и колко време продължаваше това, не мога да си спомня, нито да определя...
После влезе още един от командата на кораба и аз се облякох. По армейски навик много бързо - за 45 секунди. Заведоха ме до една метална стълба и ми дадоха да разбера, че мога да си ходя...
Имаше и още нещо много интересно: когато се озовах отново в трактора си, забелязах, че униформата ми е изпрана и изгладена, изглеждаше като нова, копчетата й бяха почистени и блестяха, якичката бе подшита и партенките ми бяха чисто бели - като сняг.
ПРАВЕХ ОБИЧАЙНИЯ СИ ОБХОД ИЗ ТУНДРАТА и залагах капани за хищници мутанти. Това се случи на Нова Земя в района с действащите атомни полигони, където поради обилните изхвърляния на радиация често се пръкваха странни и опасни твари. Това бяха или гигантски леминги трупояди или обратно – много малки, колкото котка, тъй наречените „гнусни вълци”, или пък други съвършено невъобразими същества като безкрили сови, използващи при полет реактивна тяга.
Най-голяма опасност за нас представляваха „гнусните вълци” – повратливи, скокливи, лигаво-кривозъби, понякога ципокрили, вечно гладни със синеещи носове и възпалено-маниакални окуляри, подли смръдливи гадини, изподрали една не малка част от личния състав на дивизиона ни. Който поне веднъж е бил на Нова Земя, ще потвърди, че не всеки би могъл да отърве кожата и да се върне невредим.
Разбира се, аз освен ските, имах и друго специално снаряжение: антирадиоактивен комбинезон-отражател, ушит от обикновени бракувани чаршафи, омазнена мешка със сухари... шише одеколон „Карамфил” с пулверизатор – гощавка за нещастните зверове, тя беше за тях по-гадна и от горчива ряпа?!?) Те се мръщеха, гърчеха се, побесняваха, а от няколко капки попаднали върху бархетената им кожа те се размекваха и със съскане изчезваха. Мога още да спомена и радиометъра, стрелката на който беше извита за самоуспокоение, иначе излизаше извън скалата.
Беше около четири след обед. Кроткият северен ден угасваше. Аз поставях капаните с осветление – зверовете в условията на оскъдната на удоволствия полярна зима по-добре реагираше на разноцветните светлинки. А те мигаха в унисон с далечните звезди.
И за да стане картинката още по-поетична, реших да си сръбна от парфюма. Заметнах веднъж главата си назад и буквално се вкамених. Точно над мен висеше един пулсиращ облак три метра в диаметър. Той приличаше на яйце без черупките. Желтъкът му беше червен на цвят. От него вече се протягаха към мен нещо като пипала или гутаперчеви антени. Когато те ме обхванаха, аз изпаднах в ужас и малко понапълних гащите. А щом проникнаха през комбинезона ми и се прилепиха към хилавото ми тяло, аз се разкикотих от гъдел, а после се позамислих, защото определено почувствах топлина, сякаш от ръцете на девойка.
Почти моментално натсъпи ерекция, а след нея и изригване. И още веднъж ерекция - и след това изригване. И пак ерекция и още едно... И така двайсет и седем пъти под ред.
Спомням си, че ерекцията ми беше болезнена, но приятна, а еякулацията обилна и продължителна. Пръските не само задоволяваха обекта, но и го потрисаха. Той се разтече целият. От него излизаше пара. И като че ли простенваше.
А мен започна да ме мъчи жажда. Изпих си всичката вода от манерката, одеколона и шишенцето с йод. Лапах сняг с напуканите си устни, пързалях се в снега, гризях острите ледени късчета и ги смучех с див вопъл...
На връщане срещнах множество диви самци. Беше нещо подобно на някаква унила манифестация. Те се шляеха вяло и не обръщаха внимание на нищо. Даже „Гнусните вълци”, образували нещо подобно на строй, се тътреха мълчаливо и не пееха своите обичайни бойни походни песни. Личеше си, че цялата тази банда също е била издоена от НЛО-то.
ЛЕЖАХ СИ В ЛЕГЛОТО НА ЕДНА СТРАНА и изведнъж съвсем неочаквано пердето от прозореца се повдигна и през отдушника влетяха две същества. Беше нещо много приличащо на два –един върху друг – сапунени мехура. При все това беше напълно ясно, че тези две същества несъмнено са от женски пол, твърде млади са и са много весели. Те хихикаха на всеки пет секунди.
Те излъчваха някакво виолетово лъчение, преминаващо и в други цветове, а понякога и в цял спектър от цветове и ми напомняха примитивна цветомузикална уредба, в която при наличието на известно разнообразие все пак доминираше един цвят, в дадения случай – виолетовият.
Ръстът им беше не повече от метър. Страх не изпитвах, но затова пък почувствах някакво странно вцепеняване и предусещане за...
Сякаш под въздействието на непонятна сила аз се обърнах на гръб и сложих ръце по дължината на тялото си с дланите нагоре. Създанията долетяха и кацнаха от двете ми страни. Появи се усещането, че към дланите ми са сложили вакуумни лепки. И аз не можех да мръдна повече, сякаш тялото ми беше парализирано и само една негова част реагираше на лунатичните им погледи и любопитство. Тази част от самосебе си започваше да мърда, самостоятелно се развиваше във възлест ръбест монстър, самостоятелно се издуваше до крайни предели, до синевата, и, пръскайки няколко капки слънчев гъбен дъждец, изчаквайки паузата, се разреждаше като разноцветен тропичен порой. А съществата в самозабрава подлагаха бледните си бузки, бледните си устни, нослета, смееха се до задъхване, пускаха мехурчета и подскачаха на един крак...
С голямо усилие се обърнах настрани и освен нощното шкафче и телефона не видях нищо друго. Странното беше, че телефонът през цялото време звънеше и подскачаше. Продължи така още няколко минути. После съществата излетяха през прозореца и телефонът също изчезна. Преди да се случи това, телефон там изобщо не е имало. После постепенно се възвърна и способността ми да се движа. Внимателно огледах мястото, където би следвало да има телефон, и видях, че там лежи една тлъста умряла муха. С лапичките нагоре... В стаята миришеше на нещо, напомнящо аромата на желязна шлака и пресни картофи... После го откъртих много бързо, спокойно и дълбоко.
ПАК МЕ ВЗЕХА ЗАПАС ЗА ПРЕПОДГОТОВКА В ТЪПАТА КАЗАРМА. Пратиха ме в Сибир и ми зачислиха една зенитна установка... На 14 октомври имахме полкови учебни стрелби, които беше дошъл да наблюдава самият Главен Маршал на всички войски Мудаков. Един самолет теглеше на дълго въже мишената наподобяваща делтаплан, прозвучаваше команда, зенитките стреляха в небето като да целеха стотинка.
Не щеш ли, случи се и това – в обстрелвания сектор се появи НЛО. Никой не разбра и едва ли някога ще разбере, откъде се появи то и накъде отиваше. Може би е имал обикновен междугалактически курс или планов междупространствен полет. НЛО-то си летеше плавно, спокойно проблясваше с перлените си люспи, наподобявайки „Титаник” със светлините си и гигантския си размер. Виждаше се, че вътре се занимават със своите си работи: движат се, почиват си, обичат се, общуват... Ясно се дочуваше прекрасната музика на някакъв другопланетен Брамс (симфония 3, фа мажор, част 3-та – почти едно към едно).
Аз така си и застинах до вонящата си зенитка, с обгорели вежди, с прах в очите и ушите, с учестено дишане, със съдран шлемофон, взет от чужда глава.
- Цел в сектора! – ревна в ефира с непривичен глас разкрасеният като папагал, подрънкващ с медалчетата си, Мудаков.
- Зенитните оръдия – за бой! Низко летящ обект. Предварителен - нула. С боен заряд. Огън! Огън! Огън, мамицата им!
Отекна залп. Обектът се преобърна и рухна на земята. Настъпи странна пауза... Димяха само и леко подрънкваха стволовете на зенитките... Впрочем, очакването трая кратко – само части от секундата.
Отначало от обекта изпълзяха няколко извънземни със странни почти свински зурли. После те се сляха в едно пулсиращо кълбо, което с рязко избухване се взриви. Аз бях заслепен, блъсна ме вълна, преобърна ме, замириса на колективно повръщано. В резултат от взрива се вкаменяваниха всички, които бяха в епицентъра общо двадесет и три човека. При мен и при тези, които бяха по- надалеч и при самия Мудаков се вкорави само членът.
И за каква ти армия да си говорим по-нататък! Всички направо... се побъркаха. И това – меко казано.
- Какво направи бе, куче, гад такава? Каква я свърши, бе, говедо! Мудак с мудак!
- Съгласен съм, момчета. Извинявайте, мудак съм си аз и родът ми е мудашки и никаква полза от мен няма – само вреда... Ама, сега как да си ида вкъщи, жена ми няма да ме остави на мира. Няма да ми повярва, няма да повярва за нищо на света!
- Ами с тия монументи какво да правим? – обърна се към него един младши подофицер.
-Пратете ги по родните им места.
- Да, ама не се повдигат, мамицата им! – продължи младокът.
- Тогава ги оставете тук!
- Мисля, че така по-икономично излезе – няма да имат нужна от паметник...
- Кажи само още една дума - и, – ревна маршалът, - ще ти видя сметката с каменния си боздуган! Оставете ме на мира! Всички! Всички!... У, свине подли! – закани се той по посока на сваления обект. Изведнъж сълзи бликнаха от очите му и той зарида...
Опитвахме да си ги мажем с вазелин и с най-различни други мазила. Пробвахме да ги нагряваме и да ги охлаждаме. Опитвахме и удари с чук. Накрая ни дойде на ум да ги киснем в алкохолни напитки. За тази цел ни раздаваха технически спирт. Случваше се да си напълним чашите, да пуснем вътре вкаменелостите си, да почакаме половин час, а после тежко да въздъхнем и да си изпием чашите на екс. Няма да отива зян богатството я.
Мудаков пък си го киснеше в коняк и в крайна сметка, когато на другите им поомекна, на него му се вдърви безвъзвратно...
НА ПРЕСЕЧКАТА С ПЪТЯ, водещ към един новостроящ се блок, зад две големи морени насреща ми се появиха две големи жени огромни на ръст (около три метра). Те бяха облечени в прозрачно със златист оттенък трико плътно прилепнало към тялото им.
Изглеждаха ми като абсолютни близнаци. Определих ги като тридесет и пет годишни жени. За това подсказваха и бръчиците около очите, и оценящия опитен поглед, и разработената уста, и обемните приятно увиснали гърди, и едрите здрави зърна. Светлите им коси бяха сплетени на плитчици. На главата си всяка имаше малка шапчица с пружинка-антенка. Такива антенки стърчаха и на стръмните им гърди. На всяка изпъкналост съответно по една. Имах усещането, че се срещам с познати.
Неочаквано с писклив гласец, мърдайки с известно усилие сочните си устни, едната от жените ми предложи да ги съпроводя. И аз като арестуван тръгнах с тях и вървях двеста или триста метра. В канавката срещу един трансформатор беше кацнала една малка „Летяща чиния”.
Тя имаше титанова основа около един метър и прозрачен похлупак също с пружинка-антена на върха си. По цялата вътрешна окръжност на чинията имаше пулт с множество клавиши и копчета, екрани и екранчета с различна конфигурация. Имаше и две кресла на еднакво разстояние едно от друго.
- Искаш ли да полетиш с нас? – попита една от стопанките на „чинията”. При това гласът й звучеше някак си отдалеч и се отразяваше от стените. Аз се смутих малко и си признах, че днес имам среща. При това не можах да позная собствения си глас. Той беше също тъй писклив и метален, и далечен. И отекна като ехо:
- Ето и презервативи вече съм купил... Презервативи... Презервативи... Купил... Купил... – и след взаимното замлъкване:
- Искате ли да ги опитате?
- Ние вашите не ги ползваме, - отговориха в дует доброжелателно те, - можете да пробвате нашия.
Едната от тях, широко усмихната, ми протегна малко пакетче, и докато аз го разглеждах, тя разпъна едното кресло, някъде ската трикото си, разпростря своите превелики хълмове с размерите на бейсболно игрище...
- Все пак ще полетим малко, искате ли? – предложи тя.
„Чинията” безшумно излетя. В илюминатора аз виждах своя въртящ се бързо град как се смалява. Летяхме около четирсет минути. През цялото това време аз се държах за талията на една от жените, като влизах в нея изотзад като навит, неотвратимо, твърдо и дълбоко. По едно време ми се стори, че именно аз привеждам в действие със своето бутало целия този агрегат. И колкото по-енергичен ставах, колкото по-изострени бяха усещанията ми, толкова по-бързо се движеше този непознат, но познаваем от мен обект...
Проверката показа, че техният кондом е малък и тънък. На моя учудил ги въпрос те отговориха, че по-големи номера при тях няма, а такъв като моя те виждат за пръв път и много се радват и ще са щастливи да го изпробват, само че малко се страхуват, че мястото им е малко тясно...
Обаче, като вземем предвид динамиката на нашата игра, сумата от движенията и неотслабващия хазарт, можем да кажем, че се получи се чудесен „бейсбол”. Разбира се, в началото аз не успявах веднага да нацелвам с бухалката бързо и точно, а те както се полага да улавят с ръкавицата. В началото май все не уцелвах или топката летеше много нависоко. Аз си надрасках си бухалката, а те си разкъндиха „ръкавиците”... Интересното беше, че реакцията на едната се предаваше едновременно на другата и беше адекватна.
Както се оказа, антенките-пружинки бяха имплантирани в техните зърна (нещо подобно на пиърсинг), и когато аз ги докосвах, жените губеха всякакъв контрол над себе си, забелваха очи и тракаха с челюсти. Страхувах се случайно да не ме ухапят и бързо прекратих тези експерименти. Независимо, че в „чинията” беше доста тясно, ние се търкаляхме в нея както ни попадне...
После те ми поискаха адреса на моята приятелка. Аз им казах, че не го знам, но помня блока й визуално, което си беше самата истина. Направихме няколко кръгчета над града, докато се ориентирам.
- Ето го този е! – разпознах го аз. – Там – панелния блок. Тя е на седмия етаж.
- А искате ли да ви оставим на балкона? – усмихнаха ми се те.
- Ами, става! Представям си как ще ми се учуди!...
Да, но земната ми приятелка никак не се учуди:
- Глупачето ми то, - започна тя, - Ти защо си се затворил на балкона? Аз да го чакам, да го чакам... Завалясах вече. Съвсем се побърках да те чакам. Е, купи ли, каквото искаше?
- Купих, купих.
- Да си призная, аз хич не обичам да го правя с тях, но щом си решил, давай... само че по-бързо почвай... че повече не издържам!
* * *
ОТ АВТОРА: Всички шестнадесет истории. Има само девет. Най-добрите, разбира се, остава зад кулисите. Первод: Любомир Занев.