Всеки човек (с рядки изключения) има четирикраки домашни любимци. Имаше ги и моя дядо Николай: голем, изглезен которак Васко и дългокракия Рижик. Струваше се, че нищо и никой не може да попречи на един размерен начин на живот на стареца.
Но един вечер около портата на дома му някой жалостливо измяука. Дядото излезе да погледне и за негова изненада откри едно малко котенце.
- Чие ще бъдеш, бе?
В отговор се чу слабо мяукане. Мъжът вдигна от земята пухкава сива буца и се изуми: то беше толкова леко!
- Че ти си съвсем въздушен, бе, и, разбира се, гладен си. Стопанина не те ли храни? Беда…
Занесе вкъщи животното, наля в чинийката мляко, предварително натроши там хляб. Котенцето с такова нетърпение се нахвърли върху храната, като че ли нищо не е яло от самото раждане. Васко и Рижика равнодушно наблюдаваха всичките манипулации на стопанина и движенията на гостенина.
Като се нахрани котенцето в знак на признателност започна да се търка в краката на възрастния мъж.
- Е не, брате, време е и привилегията да знаеш!
Той изнесе неочаквания гост на улицата и затвори портичката.
Но никой не търсеше загубелият се. В този огромен свят котенцето на никого не трябваше! То съвсем малко поседя спокойно, а после продължи прекъснатата от вечерята серенада.
Касаемо дядото той поразпита всички комшии относно това, кой е стопанина на малкото, но отговор на своя въпрос не получи. Така и остана Янка (котенцето се оказа момиченце) у дома на дядо Кольо.
Дядото силно се превърза към Янка и тя му отговаряше с обич, на която са способни само подхвърляните деца. През зимни вечери, седнала в скута му, мъркаше доволна, а през нощта влизайки под топло одеяло затопляше тялото на стареца.
С настъпването на пролетта се увеличиха грижите на дядото. Той заедно с внуците копаеше градината и саждаше цветя, а пък Янка, радвайки се на топлината, мушкаше се във всяка дупчица. После, разпростряна по топлата земя гледаше на всички с широко отворении очи. Това беше нейна втора пролет. От дистрофично, вечно гладно котенце тя се превърна в красива пухкава котка.
Времето отлиташе незаметно и ето вече лятото поздравява всички не само с палещи слънчеви лъчи, но и с ярки южни бои. Янка се веселеше, играеше си, криейки се от дядото в своите любими ириси. През юли тя очакваше за попълване, обаче нещо безпокоеше бъдещата майка: все по-често тя избягваше от дома, като че ли предчувстваше лошо.
Веднъж тя изобщо не се завърна. «Сигурно се е окотила някъде и се крие» - помисли си дядото. Но Янка не дойде и през следващия ден. Мъжът заедно с двамата си внуци обискираха всяко кътче във двора, но нея никъде я нямаше. Вечерта дядото откри пропадналата котка. Бездиханното телце на Янка лежеше в нейните любими цветя, тя така и не съумя да стане майка.
- Какво направи, бе, Янчице? Защо? – по бузите на възрастния човек текнаха сълзи.
А наоколо беше всичко, както и преди: слънцето ярко светеше, на дългите стъьла клатеха червените си глави далиите. Само че нямаше никаква радост – Янка си замина завинаги.
Превод: Виталий Райнов