''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава шестдесет и трета.
Кой от земните жители със сигурност може да каже, че знае какви са истинските подбуди за постъпките на най-близките си хора? Може би щяха да знаят, ако имаха търпението да изслушат човека в течение на пет минути, без да го прекъсват, без да му задават въпроси, без да се опитват да му вземат думата, за да залеят събеседника си с чашата на своите преживявания.
Кой може да знае защо един млад, тридесет и пет годишен мъж, със здрав ум и твърда памет, който има всичко необходимо за безгрижен живот, иска да отиде в манастир?
Това знае само сърцеведът Бог. Знае, но не го открива на никого, дори на самия бъдещ монах.
Андрей редовно посещаваше манастирските богослужения. Често се изповядваше и причестяваше. Така, по време на изповед, малко по малко той разказа всичко за себе си. Не скри дори това, че повече не иска да живее. Че ходи често на гарата, седи на същата пейка, на която за пръв път срещна Соня и чака, неизвестно какво. Изведнъж да се случи чудо и Соня да се появи? Единственото желание, което безпощадно владееше Андрей, беше да измоли от Соня прошка за всичко онова, което се бе случило и за всичко, което не се случи. Сега, от висотата на своята зряла възраст, той осъзна цялата пропаст на своята момчешка безотговорност, разбра, че не е трябвало да скрива от нея случилото се в киевския апартамент, че е трябвало да й подари камъка още на сутринта, както беше наредил Алкиона. Но какъв смисъл има да се говори сега за това... Соня беше му оставила в завещанието си тази къща. Имаше къде да живее. Къщата е в центъра на града, на престижно място. И още беше му оставила такава любов към нея, че засега никой не можа да я замени. Той не може повече да живее и не може да умре. Той е млад, здрав, а не може да посегне сам на живота си - това е голям грях.
- Тогава твоят път е само един, - каза му свещеникът по време на изповедта. - Да приемеш монашеско пострижение и да дойдеш да живееш при нас в манастира.
- Нима това ще умъртви паметта ми? - попита Андрей.
- От паметта си никъде няма да избягаш, но ще се чувстваш по-леко до хора като тебе. И до Бога ще бъдеш по-близо. Монасите са подобни на ангелите. Ангели, живеещи на земята, сред хората.
- Доколко подобните на ангели са по-близо до Бога? - попита Андрей.
- По-близо от всички живи. А къщата ще дариш на манастира, ние ще направим от нея хотел.
Този разговор не попадна в душата на Андрей по начина, по който мислеше свещеникът. По-близо до Бога? Може би Той най-добре ще чуе неговите молитви и Соня ще се намери?
През всички тези дълги, мъчителни месеци проклетият камък мълчеше. Какво му струваше да каже къде е Соня? Андрей се съгласи да приеме монашеско пострижение, започна да се подготвя. Отиде в Киев, в Лаврата, за да купи необходимите монашески одежди. В Лаврата реши още веднъж да се изповяда и да се причести.
- Душата ми чувства, - каза му изповядващият го йеромонах, - че ти не си решил всичко в този си живот. Помисли добре, какво още ти тежи на душата?
- Не съм простил на баща си.
- Баща ти жив ли е?
- Жив е.
- Тогава иди при него, прости му и го помоли за прошка.
Андрей се причести и с камък на душата все пак отиде при баща си. Той беше сам в къщи. Трезвен. Мрачен. Отвори вратата, обърна се и тръгна навътре в апартамента, сякаш Андрей едва снощи бе излязъл от къщи, сякаш между тях не съществуваше петнадесетгодишна раздяла. Андрей затвори входната врата, влезе в апартамента и се огледа наоколо. Да, тук нищо не беше се променило, всичко беше както преди, само бе много овехтяло.
- Татко, дойдох при тебе да те помоля да ми простиш за всички неприятности, които ти причиних в живота. И още, искам да взема от стаята си няколко снимки, ако ти още не си ги изхвърлил.
Сергей не отговори нищо. Андрей отиде в стаята си, вдигна една дъска от пода, където беше неговото скривалище и извади снимките на Соня.
- Мога ли да знам, - чу той гласа на баща си, какво си пазил тук толкова години и какво те накара след толкова години да дойдеш при мен, а на всичко отгоре и да искаш прошка. Сигурно това са много важни документи, дай да ги видя.
Това, което накара Сергей да заговори със сина си, беше не по-малко важно за него. Той очакваше да види на снимките Шура. През всички тези години Сергей мислеше, че Шура е била едновременно негова любовница и любовница на сина му, че е била бременна от сина му и се е хвърлила от прозореца заради него, заради Андрей.
От снимките към Сергей гледаше непозната жена. Но, все пак, той някъде я беше виждал, но не можеше да си спомни къде.
- Коя е тази жена?
- Това моята първа и единствена жена и любов.
- Къде е тя сега?
- Не знам, за последен път се видяхме във Франция преди повече от петнадесет години. Татко, прости ми, след седем дни приемам монашеско пострижение и отивам завинаги в манастир. Ние с тебе повече няма да се видим.
- Какво имаше между теб и Шура, ти вече излежа присъдата, признай си? - не мирясваше Сергей. - Това вече е минало, но все пак?
- Нищо. Абсолютно нищо.
Андрей остави баща си в дълбок размисъл. В петък Сергей реши да замине за Нежин, за да навести своя умиращ приятел Олег Петрович Голован. Той беше го помолил да дойде, искал да му каже нещо много важно. Когато Сергей събираше багажа си, видя на пода в антрето снимката, случайно изпусната от Андрей. Той беше запомнил колко важни бяха за сина му тези снимки и реши, че щом така и така отива в Нежин, ще занесе снимката на Андрей. За това, че Андрей живее в Нежин след излизането си от затвора, той беше научил от Олег Петрович.
Бившият лекар вече не ставаше от леглото, трудно говореше. Дъщеря му предаде на Сергей бележка, написана за всеки случай преди няколко години. Сергей разпечата плика, в него беше бележката и една снимка. В бележката имаше само няколко фрази: ”Прости ми, мой най-добър приятелю, за измамата и предателството ми, за това, че ти подхвърлих такъв син, за това, че скрих от теб коя е майка му. На снимката е майката на Андрей, името й е Соня Исакова. Постарай се да я намериш. Преди 15 години тя заедно с Андрей напусна града и оттогава никой никъде не я е виждал. Може би Андрей е убил и нея?”
Сергей извади от плика снимката и се ужаси, като я видя. После извади от джоба си другата, същата като тази и я показа на Олег Петрович. Той все още чуваше какво му каза Сергей, но вече не можеше да долови смисъла на думите. Съзнанието му се замъгли и той завинаги отплува по онази реката, която няма нито начало, нито извор, нито извивки, нито край, нито ляв бряг, нито десен, защото тази река се нарича вечност.
Сергей не остана в къщата на Олег Петрович при плачещите внуци. Трябваше да излезе на въздух, трябваше да отиде при Андрей и разбере какво е направил с тази бедна женица. Не го завари в къщи. Съседката каза, че обикновено по това време Андрей е на служба в манастира и обясни на Сергей как да стигне дотам.
- Тук не може, - спря го един монах, - при брат Андрей също не може, той току-що прие монашеското пострижение, не можете при него, той няма да излезе три дни от олтара.
- Тогава след три дни му предайте това.
Сергей подаде на монаха плика с писмото на Олег Петрович и с двете еднакви снимки.