''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
Глава петдесет и седма
Андрей се върна в къщи към обяд. Соня не го попита нищо. Не го попита дори къде е прекарал нощта. По измачканите му дрехи и по израза на лицето му можеше да се разбере, че той дълго и добре се е повеселил.
- Искаш ли кафе?
- Искам.
Соня мълчаливо му направи кафе. Сложи на подноса красива салфетка, постави любимата му чашка на лилава чинийка и занесе кафето в хола.
Андрей пиеше кафето си мълчаливо, като щракаше с дистанционното на телевизора, сменяше каналите, без да спира на нито един от тях. Соня следеше играта на слънчевите лъчи по паркета. Днес денят беше хубав, топъл. Иска ти се да излезеш на улицата, да отидеш в парка, да седиш на пейка под ласкавите лъчи, които се промушват през короните на дърветата. Да говориш за хубави неща. Соня искаше да усеща докосването на ласкави длани. И в подходящ момент да съобщи на любимия си, че се готви да стане майка.
- Андрей, искам да поговоря с теб за една важна работа.
- Казвай.
- Хайде да отидем в парка, ще поседим, ще ти кажа нещо важно.
- Само не това. Уморен съм. Спи ми се. Впрочем, аз също исках да поговоря с тебе за нещо важно за мен. Но, за разлика от тебе, за това не ми е необходимо да ходя в парка.
- Добре, нека да поговорим за твоите работи, - съгласи се Соня, - а после ще отидем в парка.
- Не знам как да започна.
- Започни отначало.
- Тази нощ бях в клуба, срещнах там един познат и говорихме с него за моята ситуация. Приятелят ми каза, че съм неудачник и живея за твоя сметка.
- Няма такова нещо. Просто сега аз имам пари. След време и ти ще можеш да печелиш. Ще влезеш в университета, после ще получиш добра специалност, ще ме издържаш. Аз ще бъда щастлива.
Андрей нищо не отговори. Пийна от кафето и продължи:
- Соня, аз много те обичам. Обаче в душата ми се настаниха странни мисли. Като че ли два вълка се борят един с друг. Единият вълк е зъл, а другият – добър. Злият ми казва, че ние с теб нямаме и не можем да имаме общо бъдеще, че разликата във възрастта ни е огромна. Когато аз наближа четиридесет, ти ще бъдеш на повече от петдесет. Никакви козметични операции няма да помогнат. Тази перспектива ме плаши.
Соня разбираше, че рано или късно ще се появи такъв вариант на развръзката. Но, Господи, не днес. Не днес! Не днес!!!
Но това се случи днес. Андрюша не престана да разсъждава на глас, не каза, че е глупаво момченце и че всичко това е заради главоболието му. Не си взе думите обратно. Изразът на лицето му беше сърдит и не обещаваше нищо добро.
Соня разбра, че няма да отидат в парка и че няма смисъл да му казва нищо днес. Да, тя мечтаеше ситуацията да бъде като във филм. Когато съобщи на любимия си най-важната новина в нейния живот, той ще бъде щастлив. Ще я прегърне, ще я приласкае, ще започне да гали коремчето й, ще сложи ухо на него и ще попита:
- Как се чувства нашето детенце?
- Знаеш ли, Соня, аз разбрах, че трябва да остана сам, да бъда наясно със себе си. Искам да си отида в къщи, в Киев, да уредя там някои неща. Възможно е да се върна.
Соня мълчеше. Андрей реши, че мълчанието й е знак на съгласие. Сигурно и тя осъзнава, че отношенията им прекалено се обтегнаха.
- Самолетът ми е след четири часа.
Андрей още не съзнаваше докрай, че вината за целия този разговор е в хапчето наркотик, което сложи в неговата чаша с шампанско Ани, с която той се срещна в клуба. Все още чувстваше нереалността на случващото се. Но което е направено, вече е направено. Той се качи на втория етаж, взе душ, облече се, взе си паспорта и телефона. Билет за самолета нямаше. Ще си купи на летището. Извика такси и замина.
Соня прекара в нямо вцепенение около пет часа. Струваше й се, че в тялото й протича процес на втвърдяване. Всичко в нея замираше, вкаменяваше се, вкаменяваше се и накрая окончателно застина.
Прислужницата я намери в това състояние, извика лекаря, той прегледа Соня, каза, че тя е преживяла силен стрес, направи й успокояваща инжекция. Сложиха Соня в леглото. Ето така се сбъднаха нейните страхове – на бедната богата жена. Без семейство, без дете, без гражданство, без застраховка, без любим човек, без надежда за бъдещето. Сама в огромната къща, която тя и Андрей наричаха замък.
На следващия ден привечер Соня стана от леглото. Махна ластичния бинт от корема си - вече нямаше защо да го стяга и крие. Взе от етажерката дневника си и написа:
„Аз ще издържа, ще се справя. Ще се постарая да запазя в сърцето си любовта, ще се постарая да не се отчайвам и озлобявам. Той постъпи правилно.
Иска ми се да забравя всичко и всички и да избягам далече, далече, дълго, дълго, докато не се озова между небето и земята. Там, където няма никого. Където го няма Андрей, няма го Камъка, няма го Павлик. Няма никой, когото е толкова болезнено да обичаш”.
Соня не забеляза, че пише и повтаря написаното на глас.
- Как да живея? С какво да живея? Какво да правя?
- Време е за инжекция! - докторът пристигна в определеното време. Направи й инжекцията и Соня спа още едно денонощие.
Тя се събуди от звъна на телефона. Реши. Няма да чува. Нищо не иска да знае. Кой може да й се обажда? Тя има нужда само от Андрей, но той я изостави. Нека всичко да остане така, както е. Тя повече нищо не иска.
Телефонът звънеше и звънеше. Соня не го изключи. Реши, че трябва да излезе на улицата, сред хората, докато не се е побъркала.