Ако в извършеното престъпление не се вземе впредвид морала, то тогава всички сме престъпници, дори и тези които ни осъждат.
Бях малък, осемгодишен, когато баща ми ни напусна. Защо? Не знам. Никога повече не го видях. Майка ми не беше силна жена. Преживя го много тежко. Гасеше мъката си в алкохол. Понякога идваха мъже у дома, уж да пият по едно. После до късни нощи чувах смехът на мама. Радвах се, че се смее, но вътрешно знаех, че всичко това е измама. Лъжех себе си, а и тя лъжеше себе си, защото когато останехме сами плачеше. Предполагам, че много е обичала баща ми. Сега си мисля, че е възможно нейната мъка да не е била толкова от обич, колкото от страх пред бъдещето. Причината да мисля така е,че често гладувахме. Добре ,че живеехме в тази къща- дядовата, та не се налагаше да плащаме за квартири. Тогава може би щеше да бъде още по-тежко за нас. Понякога вечер, когато си бях в леглото разговарях с татко. Питах го защо ни напусна, въпреки че не очаквах отговор. Ако не обичаше повече мама, това означава ли, че и мен не ме обича. Ако е така, защо тогава ме е създал. Когато беше ядосан се питах дали ще му мине и дали ще се върне поне да ме види. Страдах, когато виждах как другите деца отиват с бащите си за риба или на стадиона да гледат футбол, а и те самите играеха понякога заедно. Знаех, че никога нямаше да се похваля пред съучениците си, че баща ми е купил това или онова, камо ли че сме били някъде на излет. Това беше до първата, може би втората година. После престанах да разговарям с него. Добрите чувства като за баща се замениха с омраза и обида. За мене той се превърна в коравосърдечен и жесток човек, който обича само себе си и не се интересува за чувствата и страданията на най-близките си. Мога да кажа, че го намразих. Толкова много, че ми се искаше като порасна да го намеря и да го убия. Като станах на твоята възраст, петнадесетгодишен, ме приеха в полицейското училище. За другите животът там бе труден, но за мене бе по-лек от този, който живеех. Не ме притесняваха нито физическите натоварвания, нито учението. А и живеех в охолство. Спях на чисти чаршафи и се хранех редовно. Какво повече може да иска човек? През цялото време докато учех си мечтаех, че като стана истински полицай ще издиря баща си и ще му кажа всичко, което си мислех за него. Е, завърших, но бях вече голям и се отказах от тези си идеи, защото ако човек е лош по характер, дори да му покажеш отрицателните качества, с нищо няма да го промениш.
Междувременно майка ми все по-често посещаваше клиники за алкохолици и скоро след това бягаше от там, докато един ден не я намериха мъртва. Бе починала вкочанена от студ в тази стая. Преживях тежко нейната смърт. Въпреки че знаех причината за нейната зависимост, никога не й простих факта, че предпочете алкохола пред мен. Човек трябва да е отговорен пред децата си. В противен случай не трябва да ги създава.
Годините минаваха. Бях съвестен полицай. Вярвах, че справедливостта ще възтържествува. Вярвах, че доброто ще победи и всичко зависи от нас самите. За съжаление и тази моя фикс идея не оцеля с времето. Залавяхме крадци и убийци, които не получаваха заслуженото, защото бяха протежета на този или онзи от върховете. По-късно започнах да разбирам, че определени кръгове от системата бяха замесени с престъпни групировки и дори бяха техни охранители, за което получаваха солидни финансови средства. Бах отвратен. Не веднъж с намеци ме подтикваха и аз да участвам в техните мерзки дела, но твърдо отказвах. Новите кадри се запълваха от техните синове и близки, които както може и да се очаква бяха подготвени за съдействие и защита на престъпността. Разбира се в повечето случаи бяха некадърници като полицаи, но специалисти като престъпници. Нагли и безочливи, без никакво чувство за чест и достойнство. Когато говорех за дълг пред родината, ме поглеждаха с поглед, в който бликаше ненавист и погнуса. Аз бях тумор, враг и предател за тях. Ако случайно някой полицай се издънеше, биваше уволнен и веднага преминаваше в някой престъпен картел ,като помагаше със знанията си за могъществото на Злото. Както сам разбираш, всички се пазеха от мен с думи и дела.Не се страхуваха от моята личност.Не. Изобщо дори. Само да махнеха с пръст и аз щях да бъда ликвидиран. Бях излишен. Пречех.
Един ден излезе заповед и аз бях изпратен уж временно като инспектор в едно провинциално градче , а стана за постоянно. Знаеш ли Станимире, колкото по-голям ставаш, толкова годините по – бързо летят. Стараех се да бъда себе си и изпълнявах задълженията според закона. Стараех се да бъда справедлив. За съжаление с годините все по-трудно разбирах кое е справедливо и кое – не. Виждах как за големи престъпления се даваха леки наказания, а за малки – тежки. Нещо в системата не беше наред. А аз бях от тази система. Това означаваше ли, че и при мен нещо не е наред? Виждах как мои колеги забогатяваха неимоверно и на моя осъдителен поглед, те отговаряха с насмешка. Поведението им ставаше все по-нагло. Знаеха, че са в системата и че каквото и престъпление да извършат ще останат непоклатими. Сравнявах ги с баща ми. Безчувствени и жестоки. Защитаваха и пазеха престъпници, които правеха техните деца наркомани и проститутки. Нима не виждаха това? Знаеш ли, понякога се радвах, когато разбирах, че някой мой така забогатял колега са го обрали, измамили или ги е настигнала беда. Знам, че ще ти се сторя злобар, но е така. Казвах си, че има справедливост – част от откраднатото да отиде при тези, от които е взето. Тогава си спомнях за нашите хайдути. Те какво са правили? Ще откраднат пари от богатия и ще ги раздадат на бедния, от когото са взели. Нима те са престъпници? Биха били, ако ги пазеха за себе си. Нима е крадец този, който си открадне собствеността от крадеца? В тази страна става точно това: осъждат не крадеца, а теб, който си си взел своето от него.
ххх
Момчето затвори очи. Чуваше приближаващите стъпки все по-близо и по-близо. Дишаше тежко. Опитваше се да успокои дишането си, но не можеше. Страхът бе обзел цялото му съзнание. Започна да трепери. Знаеше, че ако го хванат и ще го пребият до смърт. Наблизо се чу отчупване на клон. Отвори очи и пред себе си видя огромното тяло на някакъв човек. Беше с гръб към него и се ослушваше. В ръцете си държеше пушка. Само трябваше да се обърне и всичко щеше да свърши. Но човека бавно се отдалечи и се изгуби в мрака. После чу запалването на двигател и далечни светлини потънаха в мрака. Стоя още дълго така. Трябва да беше много дълго, защото когато реши че хората са си отишли и се понадигна да стане, крайниците му бяха изтръпнали. Подпря се на близкото дърво, за да отмине болката. Ръката му кървеше. Ризата бе подгизнала от кръв. Не помнеше къде се е ударил, но сигурно е било при бягането. Добре че не бяха взели със себе си и кучета. Все пак имаше късмет. Някъде извика сова и това го накара да подскочи. После се окопити и хукна през глава нарамил сака.
- Станимире, къде си?
- Тук, при господин инспектора. Помага ми да си реша задачите.
- Как така….
- Момент, че инспекторът иска да говори с теб.
- Ста…
- Добър вечер, госпожице Ковачева! Съжалявам, че малко позакъсняхме със Станимир, но задачите му са наистина много трудни. Пък и аз съм я позабравил тази пуста математика. Дори учебника ми донесе момчето, но и с него трудно се оправям вече. Не е като в предишните години. Сега изискванията са много по-големи, което лично за мен е непонятно. Имаме още малко да се поблъскаме върху тях и ви обещавам, че лично аз ще изпратя Станимир до апартамента, за да бъдете спокойна.
- Благодаря Ви инспектор Мавров! Съжалявам, че моят син Ви ангажира с проблемите си, но се надявам да не Ви досажда повече, след като заминем.
- Да, той ми спомена за Вашето заминаване. Много ще ми липсва неговата компания.
- Малко е палав и не знам дали не Ви изморява със своите лудетини.
- Всички сме били деца и трябва да не забравяме това, нали госпожице Ковачева?
- Така е.
- Е, лека смяна и на Вас и не се притеснявайте за Станимир. След малко тръгваме към дома Ви. Дочуване ,инспекторе!
- Дочуване!
ххх
- Какви ги говориш? Как? Кога е бил при теб? Кога те е молил за пари? Ще го убия! Така да се унижава! Но, всъщност при кой друг да отиде, ако не при баща си. Не ,не ми трябва нищо, което да ме свързва с теб. Ни имоти, нито пари. Върви по дяволите и не ме търси повече, за каквото и да е било. Да, така е , смятам да напусна този град. Нищо не ме свързва с него вече. Искаш да поддържаш връзка със Станимир!? Че ти не го виждаше докато живеехме заедно, та сега ли? И какво като е бил до тоалетната!? До там ли стигна, да се съмняваш в собственото си дете! Защо не се замислиш дали онази малка курвичка не е оставила прозореца отворен, та да те обере и да си замине?! Ти си мутирал! Парите са те осакатили духовно! Да чух го, разбира се. Момент! Говорих с него точно в 21.38 часа. Беше при инспектор Мавров. Какво прави толкова късно у тях ли!? Много ясно! След като няма баща на когото да се опре,ще се намери друг за това! Решавали са задачи. А ти ми обясняваш, че са те обрали в 21.40 часа! Той да не е Батман!? Не, не се извинявай! Слушала съм тези извинения достатъчно много и достатъчно дълго, за да не им вярвам вече. Сбогом!
ххх
- Тръгвай и се пази! Аз ще занеса сака на сигурно място и ще хвърля дрехите в някой казан из крайните квартали.
- Благодаря ти чичо Вальо!
- Няма защо! Тръгвай!
Момчето куцайки забърза към къщи. Пръстите го боляха, но успешният край на акцията подтискаше болката и той се затича. Стараеше се да отбягва уличните лампи и не след дълго се прибра у дома.
Махна превръзката от ръката си. Кръвта беше спряла. Дезифенкцира я и си легна. Въртеше се в леглото си много часове. Въпреки ,че бе преуморен очите му не се затваряха. Навярно превъзбудата бе причина за това. Събитията през последните дни го бяха направили друг човек. Май по – силен, по – уверен и по – смел. Чувстваше се мъж. Представяше си как би завършило всичко, ако го бяха хванали. Да, никога нямаше да предаде чичо си Вальо. За него той бе повече от баща, повече от приятел дори. Неговият последователен и мъдър поглед на нещата, бяха стъпките за този успех. Предния ден го бе накарал да отиде при баща си уж за парична помощ,така че да постави онази малка камерка встрани от сейфа между листата на палмата. Достатъчно му бе да измести саксията с два – три сантиметра и да чуе в ухото си гласът на инспектора, че всичко е наред. После в тоалетната разви две от винтчетата и едната панта на прозореца бе извън строя. Когато отиде при инспектора, вече знаеше и кода за отваряне на сейфа. Баща му без да подозира нищо, го бе отворил, за да хвърли някакъв документ в него. Време предостатъчно, така че инспекторът да проследи цифрите. Трябваше да се действа още същата нощ, защото имаше вероятност камерата или повредената панта на прозореца да бъдат открити и тогава всички подготовки отиваха на вятъра.Бяха предвидили всичко. Оставиха запис на гласа му. Той знаеше, че някъде към девет и половина майка му ще се обади и ще пита: „Станимире, къде си?” След това щеше да говори уж той, а инспекторът щеше да продължи разговора, така че да остави алиби.
Взе черния сак и облече тъмни дрехи взети от пазара. Сложи си обувки с два номера по-малки, но с гумени подметки и се започна. Къщата му бе много добре позната. Толкова добре, че можеше без никаква светлина да си намери всяко нещо, което му е необходимо. Първо взе камерата от палмата и след това клекна пред сейфа. Мислеше си, че това ще е най-голямата трудност и имено там ще се забави, но всъщност се оказа, че той се отвори прекалено лесно. Виж, прибирането на парите бяха наистина проблем. Стараеше се да натъпче сака така, че да побере максимално банкноти. Накрая успя дори да прибере и част от накитите. След това хвърли сака през прозорчето и се измъкна в тъмнината. В мига когато прескочи зад оградата ,се чу глас:”Стой! Ще стрелям!” Завиха сирени и се засуетиха хора. Предполагаше, че това бяха копоите на баща му. Преди нямаше такива, но откакто се разделиха с майка му, бащата бързо забогатя и се наложи да се опре на помощта на тия изроди. Бяха страшни и безскрупулни. Можеха спокойно да те убият, сякаш убиваха муха. Не че бе виждал да го правят, но си го представяше как се случва. За страхът в тъмнината не искаше да си спомня, защото изпитваше малко срам от това, но кой не би се страхувал от тези чудовища.
ххх
- Станимире, отвори вратата! Някой звъни. Кой ли ще е по това време?
Последните думи бяха казани тихо. Изми си ръцете и ги избърса набързо.
- Станимире, кой беше? А! Господин инспектор!Добре сте ни дошли! Какво Ви води насам по това време на деня?
- Извинете за това идване, но тъй като Станимир днес не дойде да се видим предположих, че може да си тръгнете от града без да се сбогуваме.
- О, господин инспекторе, аз не бих допуснала това. Вие толкова много сте помагали на сина ми, че би било грехота да не се сбогува с Вас.
- Благодаря за хубавите думи! Станимир е добро момче и в него намерих един добър приятел. Ще кажете че има възрастова граница. О, не е така. Понякога се чувствам по-малък от него по години. Може би колкото повече остаряваме толкова повече започваме да мислим и действаме като деца. А той е мъдро момче и понякога аз самият се уча от него.
- От Станимир?
- Да, от Станимир.
- Е, вярно е, че раздялата с баща му се отрази на неговата психика и е възможно да е помъдрял малко, но аз не съм забелязала това.
- Госпожице Ковачева…
- Казвайте ми Вяра. Все пак ми се струва, че сме достатъчно познати, за да си говорим на ти.
- Аз съм малко старомоден, госпожице Вяра и затова трудно привиквам към съвременните обноски. Ще ме извините, ако се придържам към старите такива.
- Разбира се, че ще бъдете извинен, господин инспекторе!
- Вальо или Валентин, както желаете.
- Предпочитам „господин инспекторе”! Моля Ви! От уважение!
- Добре, добре. Както желаете.
- Всъщност, господин инспекторе, желаете ли кафе или чай?
- О, вече е късен следобед. Няма да мога да спя, ако пия пак кафе. По-добре една чаша вода.Но студена, ако обичате!
- От хладилника?
- Да, ако може.
- Разбира се.
- Всъщност аз дойдох за бързо. Няма да се бавя и не искам да ви притеснявам по никакъв начин, госпожице Вяра. Вие все пак кога ще си тръгнете от града?
- В понеделник, господин инспекторе. Имам малко нещо да свърша по институциите, та най-късно вечерта ще сме тръгнали.
- А за къде? Ако ме извините!
- Варна.
- А имате ли къде да отседнете там?
- Да, разбира се. При мама.
- Така ли? Станимир не ми е споменавал, че сте родом от там.
- Вероятно не е ставало дума.
- Вероятно.
Вяра беше виждала инспектора от време на време и в интерес на истината никога не бе му обръщала особено внимание. Може би защото бе доста по-възрастен от нея, а и може би защото те никога не бяха разговаряли помежду си. Хареса го. Беше един такъв скован и ретро. Имаше чувството ,че е излязъл от филм от преди стотина години. Харесваше кавалерството му. Чувстваше го като динозавър дошъл в наши дни – неестествено дошъл сред нас. Изчезне ли инспекторът, изчезва и кавалерството. Жалко, че днес това качество не се цени, особено от жените. Всъщност се цени тогава, когато усетят мъжката грубост и пренебрежение.
Отвори чекмеджето, за да вземе кутията със шоколадови бонбони. Обаче, когато я отвори пред инспектора за да го почерпи, кутията се оказа празна.
Забелязал червенината по лицето на Вяра и нейното смущение, той се опита да я успокои.
- О, госпожице Вяра, това се случваше най-редовно с майка ми. Не сте само вие.
Всъщност инспекторът никога не бе имал подобен случай, защото самият той не помнеше да е ял шоколадови бонбони в къщи, а само по социалните домове, където му се отблагодаряваха за пренесените дърва или въглища.
- Госпожице Вяра, може би Станимир Ви е казал, но аз си нямам никой. Сама виждате колко съм зле в обноските си с жените. Не си намерих половинката, а и от това следва, че нямам деца. Винаги съм съжалявал за това. Вероятно жените не понасят мъже като мен.
- Какво говорите, господин инспекторе? Преди малко си мислех, че сте изключително възпитан човек и кавалер.
- Може би защото се смущавам от вас.
- А трябва ли?
- Разбира се, че не, но не мога да избягам от това. Та исках да Ви кажа, че сега взимам много добра пенсия и имам известно състояние в банката. Тъй като няма на кого да дам парите си, бих искал да помогна на Вас и Станимир да стъпите на крака, както се казва.
- В никакъв случай! Невъзможно!
- Знаех си, че ще реагирате така и съм подготвен за това. Твърдо съм решил да ви помогна, независимо какво ще бъде вашето решение. Ние със Станимир сме приятели и аз искам той да живее що годе добре. Догодина ще запише гимназия или нещо друго, след време висше….. Знам, че сте горда, но си помислете: вие нямате собствен дом, нямате никакво обзавеждане, кола, работа, за да се изхранвате. Вижте, госпожица Вяра, аз нищо не искам от Вас. Нищо. Искам само Станимир да е добре, а и Вие разбира се.Искам да живеете спокойно и щастливо. Сега сте депресирана, но утре може би ще срещнете мъжа, който да е достоен за Вас. Когато Станимир започне работа, ако сме живи и здрави до тогава и се уверя, че той може сам да се издържа, обещавам, че ще спра тази си помощ. Обещавам!
- Но ,ние не се познаваме, господин инспекторе!
- Преди малко ми казахте, че сме достатъчно познати, за да си говорим на Вие, а сега казвате, че не сме. Моля Ви, госпожице Вяра! Само докато започне работа. Моля Ви!
- Няма да бъда искрена, ако кажа че нямам нужда от помощ на първо време, но се срамувам ! Вие…
- Не се срамувайте излишно госпожице Вяра. Аз помагам на Станимир все пак,а косвено на Вас.
- Как лавирате с думите, господин инспекторе…
- Е?
- Добре, съгласна съм.Но само докато Станимир започне работа!
- Съгласен съм. Ще Ви давам по 1000 лева всеки месец до тогава.
- Хиляда лева на месец? Но това са много пари, господин инспекторе! Не мога да ги взема!
- За Вас са много, госпожице Вяра, защото нямате, а за мен са като джобни.
- Наистина ли?
- Наистина. Дори по-малко от джобни.
- Не знам как ще ви се отблагодаря, господин инспекторе…
- Значи се договорихме?
- Да.
- А какво имате за вечеря?
- Нищо за съжаление. Тъкмо смятах да направя омлет.
- В такъв случай ,може ли да Ви поканя на ресторант да отпразнуваме нашата договорка и да поплачем на сбогуване?
- Неудобно ми е така…
- Моля ви, госпожице Вяра!
- Е, добре. Днес ми е ден да се съгласявам.
ххх
- Е, Станимире, надявам се все някой ден отново да се видим. Чувствам те като свой син, въпреки че съм нямал такъв и може би чувствата на един истински баща са малко по-различни. Надявам се и ти да си ме чувствал като такъв. Успяхме, защото и двамата имахме една цел и се борихме за нея заедно. Парите на баща ти до стотинка ще бъдат твои. Днес ходих до нотариус, адвокати и банки. Всичко е уредено. До навършване на пълнолетие майка ти ще получава от тези пари, а когато станеш пълнолетен ще бъдат преведени на лична твоя сметка. Ако имате нужда от повече – само ми се обади. При всяка промяна на телефон, адрес и каквото и да било друго, ми се обаждай, за да имаме връзка. Ако се случи нещо с мен, живот е, знаеш, всичко останало ще бъде преведено на твое име като мой наследник. Уредил съм го с нотариус и адвокат. Надявам се да растеш здрав и да бъдеш добър ученик, съпруг и баща. Виж в какво се превръщат бащите, когато забогатеят. Ако ти се случи, да даде Господ, не забравяй за твоя баща, моя баща. Ако някога в нещо се издъниш и преминеш от другата страна, сам ще отида в полицията и ще разкажа това което сторихме. Никога не използвай опиати и наркотици. Помагай на бедните, тъй както хайдутите са помагали навремето. Самият аз не се чувствам престъпник, от това което сторихме. Когато отидем там горе, Господ ще каже прави ли сме били или не. Сега върви и не забравяй – бъди добър, истински баща.