Иоана беше 14-годишна, когато започна Втората световна война. В крайдунавския градец имаше румънски казарми, в пепелта около които често играеха децата, неподозиращи нищо за историческите събития. Веднъж една жена от казармата доближи Иоана и й каза:
- Аз те познавам, наблюдавам те отдавна и знам всичко да теб. Аз съм жена на майора. Утре ние заминаваме отвъд Дунава, отиваме в Румъния. Искаш ли да дойдеш с мен, да станеш мое момиче.
Иоана дълго не мисли. Животът й вкъщи не бe розов. Баща й бе женен повторно, след смъртта на майка й, и мащехата не се отнасяше особено грижовно към доведената си дъщеря, а бащата нехаеше за това. Така Иоана се съгласи и замина с казармите и майоршата за Букурещ. Тя вече беше разбрала, че започва война и бе чула съобщението, че се затварят границите и, който премине отвъд Дунава, остава там и се счита румънски гражданин, а които останат в българско, ще се считат за български поданици, но това не я вълнуваше особено. Пък и какво ли разбираше от война и политика, беше дете! Майоршата имаха хубаво, голямо и богато жилище, а Иоана щеше да е слугинчето вкъщи. Скоро семейството се сдоби с дете и Иоана се грижеше и за него. Под леглото в спалнята, където беше детската люлка, имаше кашони с бучки захар и Иоана си вземаше, докато люлееше бебето. Колко бой изяде за това. Гладни военни години...
...Йоана седеше на земята, опряла гръб о леглото и люлееше с една ръка люлката на бебето. Другата й ръка шаваше под леглото в един кашон, в който беше пробила дупчица, за да си измъква по една бучка захар. Измъкна си бучица, сложи я в уста, сладко млясна и я засмука с удоволствие. Толкова обичаше сладко, а бяха години, в които това беше лукс. Но господарката й имаше от всичко, само дето на Иоана не даваха. Продължаваше да люлее люлката, макар че бебето спеше. Не й се искаше да стане от мястото си, така добре й беше там в момента- хем си почиваше, хем й се искаше да си изяде още едно захарче. Господарката беше в другата стая и нямаше да усети нищо. Йоана прокара ръка зад гърба си, потършува с пръсти, откри дупката в кашона и тъкмо да си хване бучката завиха сирените за въздушна тревога. Този вой като свредло пробиваше съзнанието на хората, виеше в ушите, убиваше мозъчните клетки, пищеше зловещо, предупреждаваше за бомбардировки от въздуха на германските самолети. Трябваше да бягат! Трябваше Иона да вземе предварително готовия куфар с най-необходимото за господарката и детето и да бягат, но тя стоеше като вцепенена. Не чуваше за пръв път този вой, знаеше и какво означава, и какво трябва да прави, и къде трябва да бяга, но винаги се вцепеняваше от ужас! Вратата на стаята се отвори с трясък и се появи уплашена и пребледняла майоршата. Иоана се сепна, дръпна ръка изпод кревата, където беше бръкнала за бучка захар, скочи на крака и няколко бучки се търкулиха издайнически по пода. Момичето хукна към ъгъла на стаята, където беше готовият куфар, насреща й се изправи господарката, зашлеви й шамар с думите: „За това ще се разправяме после”, грабна детето си и излезе от сградата. Иоана трябваше бързо да отвори широко всички прозорци и врати вкъщи и тогава да догони господарката си. Бяха закъснели да избягат. Сирените още виеха, но техният вой бе приглушен от тътена на приближаващите германски самолети, сеещи смърт и разруха. Бягаха към скривалището. Не беше далече! Още малко! Още малко и щяха да стигнат. Как се случи! Защо закъсняха този път? О, Боже! Господарката й бягаше напред, Иоана беше поизостанала с тежкия куфар. Изведнъж една бомба се стовари върху една от близките сгради, която се срути и толкова близо, че парчета камъни и тухли стигнаха почти в краката на Иоана. Зашеметена, Иоана не бягаше вече. Ужасният тътен, воят на сирените, грохотът от срутващите се наоколо сгради, глада и умората, страхът и ужасът от случващото се наоколо бяха накарали младото момиче да онемее, да изгуби чувствата си. Тя остави куфара да падне от ръцете й, приклекна, обхвана с ръце главата си, наклони се напред и легна като приотвори леко уста, сгушена край оградата на една къща. Помнеше добре инструкциите пък и много пъти й се беше случвало да го прави. „Майчице, мислеше момичето, пресвета Дево, запазете ме! Помогнете ми!” Грозното бръмчене на германския самолет се набиваше в мозъка й, цепеше съзнанието й, разбъркваше мислите й, молитвите й:”Майчице! Майчице! Не искам да умра! Не искам.... Мамо!...” Трясък! Една бомба с вой се спускаше сякаш над нея. Падна и се пръсна с трясък съвсем наблизо. Иоана видя това със съзнанието си, без да повдигне глава; тя усети детонацията и падащите върху нея отломки; обгърна още по-плътно с ръце главата си, сви се сякаш искаше да изчезне, да се стопи, да се заличи от този ад... Затишие. Нападението сякаш бе отминало. Имаше няколко минути време до следващото нападение. Надигна полека глава, огледа се и видя с очите си това, което съзнанието й бе нарисувало. Стана бързо, забравила за куфара, хукна към скривалището. Краката й тежаха, болеше я цялото тяло от стоварилите се отгоре й отломки от порутените сгради, лицето и ръцете й кървяха изподрани, но инстинктът за живот беше по- силен от болката и страха. Бягаше през развалините, пътят вече не личеше, засипан с отломки и трупове. Да, трупове. Имаше и други, които не бяха успели да избягат навреме. Ето отново нападение. Поредната порция смърт идваше с воя на приближаващите самолети, които бяха направили кръг след първата атака и сега се връщаха да довършат своята зловеща дейност. Иоана отново приклекна, обгърнала с ръце главата си, но този път я прислониха развалините на сградата, до която беше успяла да стигне. Вой от падаща бомба, грохот от удар, детонация, удрящи я отломки, една силна болка от удар на падащ от високо предмет и сякаш едновременно с това един силен удар с нож, сякаш някой го заби в хълбока на левия крак и после ... мрак!
Дойде на себе си в болнично заведение. Болеше я, виеше от болка. Край нея на болничните койки бяха настанени мъже и жени, стенещи, окървавени, с обезобразени лица, омотани в бинтове. Миришеше на кръв и формалин премесено, а наоколо сякаш витаеше смърт. Боже! Беше с превръзка на главата и на крака. Нямаше представа какво се беше случило, само не искаше да се повтаря! Не искаше да се повтаря! Няма ли да се свърши! Тая проклета война! Искаше да живее, да бяга, да диша, да се радва, да разпери ръце и да прегърне света, а сега край нея охкаха ранени хора! Трябваше да остане в болницата няколко дни, пък и, както научи, тяхната къща бе разрушена. Не я вълнуваше къде ще иде, болеше я; искаше само да престане да боли. Ако не при майоршата, ще остане тук, ще стане сестра и ще помага на ранените или ... Ех, де да имаше пари, за да се върне в България... Краят на войната не беше далеко, но никой още не знаеше това. Пък и какво значи „вижда му се краят”, когато си на война?! Значи ли това, че мъртвите ще са по- малко? Че по- малко ще боли от раните? Че можеш да помечтаеш спокойно? Този израз звучи нелогично, като научна фантастика, когато край теб простира пипалата си нелепата смърт на войната. Иоана се беше унесла. Тя виждаше родните места такива, каквито ги помнеше преди да ги напусне. Виждаше братовчедка си Цеца, с която вечно се караха като деца; братовчед си Ваньо, когото остави толкова мъничък. Дали ще я помни още? Виждаше румънските деца, които си идваха от училище, и весело се закачаха по улицата. Тя не можа да ходи на училище, баща й не я пусна... Сега ще иде. Само да свърши тая проклета война! Ще стане медицинска сестра. Да, ще стане медицинска сестра. Иоана се усмихна в съня си. Болкоуспокояващото беше си свършило работата и тя сънуваше едно красиво свое бъдеще.